Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (21)

21.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви закарам при д-р Корби? — Лизи Кармайкъл погледна крадешком Зоуи, преди отново да насочи вниманието си към пътя. — Кабинетът й е на една крачка и по това време сигурно още не си е тръгнала…

— Не — прекъсна я Зоуи. — Наистина няма нужда.

— Но вие подбелихте толкова странно очи — настоя възрастната дама. — Действително се притесних. А после се свлякохте на земята! Сигурна ли сте, че не сте се ударили?

— Да, извадих късмет.

Зоуи се усмихна слабо и потисна импулса да пипне лепенката, покриваща ожуленото място на челото й. За щастие, живият плет бе омекотил падането и предотвратил по-големи бели. Но шокът не бе отминал, въпреки че полагаше усилия да не го показва.

— Просто се изправих твърде бързо. Понякога получавам световъртеж заради ниско кръвно налягане. Това е всичко.

Лизи Кармайкъл не изглеждаше убедена, макар че отмина пряката, водеща към лекарския кабинет, и бавно продължи да шофира стария си астън мартин през селото.

— Трябваше да отидем в пансиона — каза по-скоро на себе си. — Там щяха да се погрижат за вас. Във вашето състояние не бива да оставате сама в плажната вила.

— Ще се оправя наистина — увери я Зоуи и се облегна назад. — Но много мило от ваша страна, че предложихте да ме закарате.

За това действително беше дълбоко благодарна. Не й трябваше лекар, трябваше й само малко почивка, затова въздъхна с облекчение, когато не след дълго стигнаха до къщата.

— Ако ми стане по-лошо, веднага ще се обадя на семейство Галахър — обеща на Лизи Кармайкъл и й маха, докато колата се скри от погледа й. После се замъкна вътре, радостна, че се е изплъзнала от изпитателния поглед на възрастната дама.

Безсилно се отпусна на дивана в дневната, но щом затвори очи, внезапно я обзе паника, така че бързо седна.

Тъй като Лизи Кармайкъл беше права — за нея бе опасно да бъде сама, без жива душа наоколо. Ако аневризмата се спукаше, трябваше незабавно да постъпи в клиника, та да има шанс да оживее, д-р Кашрани непрекъснато й го втълпяваше. В Лондон имаше такава възможност. Тук обаче най-близката болница, в която можеха да я лекуват, беше далече и за миг-два Зоуи беше на границата да се качи в спалнята и да си стегне багажа.

Ала тогава погледът й падна върху томчето със стихове, което бе на масичката пред дивана. С въздишка посегна към него и прокара пръсти по корицата. Днес се бе приближила още малко до истината, усещаше го. И затова не можеше да замине. Първо трябваше да намери този дневник. Само че къде ли би могъл да бъде?

Мисли, заповяда си тя. Ако беше някъде тук, в къщата — къде ли го беше скрил Крис? Първата й мисъл бе, че го е пъхнал под матрака, но тогава някой от семейство Галахър отдавна да го е намерил. И положително биха се досетили, че е важен документ, затова биха го изпратили в Лондон или предали в полицията — и Зоуи би научила за това. Така че щом за толкова години не се беше появил на бял свят, значи се намираше в трудно откриваемо скривалище.

Зоуи се озърна и задържа погледа си върху бюфета до вратата. Помнеше го още отпреди, макар тогава да беше на друго място. В горните стаи имаше още два скрина от онова време, кухненските шкафове също й бяха познати. Чакай, Роуз не спомена ли, че в бараката съхранявала и други стари мебели?

Полазиха я тръпки. Не беше изключено там да е и шкафът, който навремето бе в стаята на Крис. От масивно тъмно дърво, с две чекмеджета в долната част и фрезовани орнаменти в горната — идеален да скъташ в него нещо, което никой не бива да види.

Обхваната от вълнение, Зоуи стана и минути по-късно вече беше в бараката, в най-забутания ъгъл действително откри стария шкаф. За да се добере до него, се наложи да размести няколко кутии и секретера, които бяха пред него.

От кухнята взе фенерче, защото в сумрачната барака нямаше да види почти нищо. Сетне взе да претърсва шкафа, опипа всички повърхности, погледна във всяко чекмедже и се качи на стълба, за да провери и горе. Само че не намери нищо.

Разочарована, посегна да върне секретера на мястото му, но застина. В старите писалища като това често имаше тайни чекмеджета, нали така? Пак започна да претърсва, преобърна всяко чекмедже и опипа навсякъде. Безрезултатно. Ами тогава продължавам със скрина, заинати се тя и се зае и с останалите мебели в бараката, а после и в къщата. След час усилено търсене, при което провери най-обстойно дори кухнята, се свлече на дивана и отчаяно задъвка долната си устна.

Ако дневникът е бил тук, сигурно се е затрил някъде през годините. Може би се намираше в друга мебел, която бяха изхвърлили. Или Крис го беше скрил на друго място, а не във вилата.

Не, помисли си Роуз. Беше го видяла с дневника в стаята му горе, значи трябваше да е там. Всичко друго беше извън логиката. Но ако не го беше скрил в мебел, тогава…

Зоуи скочи като ужилена, защото изведнъж й хрумна нещо, и се втурна нагоре по стълбите, към стаята, в която спеше Крис и която споделяха като по-малки.

В нея вече живееха синовете на Роуз и сега помещението бе типична детска стая с двуетажно легло и отрупани с играчки етажерки. Нищо не напомняше за едно време, нищо, освен старите дъски на пода.

И една от тях беше разхлабена.

Зоуи неволно се усмихна при спомена как като деца подскачаха върху нея на куц крак и се заливаха от смях заради силното скърцане. По някое време дъската толкова се разхлаби, че я повдигнаха и откриха под нея малка кухина. Крис я кръсти „пиратското скривалище“ и вътре пъхаха топчета за игра. После Зоуи се премести в отсрещната стая и с времето забрави за разхлабената дъска. Но дали Крис не се беше сетил за нея, търсейки сигурно място за дневника си?

Зоуи внимателно прекрачи релсите на дървената железница, която заемаше почти цялата стая, и тръгна по дюшемето, като се ослушваше на всяка стъпка.

Ето! Една от дъските изскърца ясно доловимо под крака й и поддаде. Зоуи се наведе припряно, опипа ръбовете й. Наистина мърдаше, но за да я огледа по-добре, трябваше да демонтира някои части на релсите и да ги сложи настрани. Само че дървото явно се беше деформирало или някой го бе пооправил, защото дъската бе по-стабилна отпреди. Зоуи напрегна всичките си сили и използва една от дървените релси като лост, за да повдигне дъската достатъчно, та да пъхне ръка през процепа.

Развълнувано опипа кухината — и замръзна, когато пръстите й докоснаха някакъв предмет. Мина известно време, докато успее да издърпа находката си през процепа, и тогава видя, че държи в ръката си потънал в прах бележник, отговарящ на описанието на Лизи Кармайкъл.

С бясно препускащо сърце съедини отново релсите, както си бяха, занесе бележника в кухнята и старателно го избърса с кърпа. После седна на дивана и се вторачи в дневника, без да го отваря.

След смъртта на Крис никога не беше усещала толкова осезаемо присъствието му, както в този миг. Сякаш беше с нея в тази стая и знаеше, че ей сега ще прочете онова, което така добре бе скрил от очите на всички. И именно това я караше да се колебае — чувството, че въпреки всичко предава доверието му.

Ала трябваше да научи истината. Затова разгърна с треперещи пръсти първата страница и зачете.