Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (20)

20.

— И какво ще правим сега? — попита Роуз и погледна с усмивка Саймън, който бе застанал до нея на тротоара.

— Зависи от това още какво ви трябва — каза той и вдигна трите претъпкани торби в ръката си.

Вътре беше „плячката“ от продължителния й тур из магазините в Ийст Енд и Роуз все още бе в еуфория заради многобройните симпатични дреболии, на които се бе натъкнала в бутиците и магазините. Купи по нещо за всяко от децата си — красива шнола за Сара и две разноцветни вагончета за момчетата, които се връзваха с любимата им дървена железница. Саймън естествено се учуди, но прие обяснението, че са подаръци за децата на нейни приятелки. А другите покупки бяха само неща, които й трябваха за работата: мостри на платове, копринени ленти и две книги за моден дизайн, които откри в малък, но много добре зареден антиквариат. Беше забравила колко разнообразен избор в това отношение предлага Лондон и все още се носеше по вълните на впечатленията си. Беше перфектният следобед, също и защото Саймън се оказа галантен и щедър компаньон.

— Щастлива съм донемайкъде — заяви тя и го дари с лъчезарна усмивка, ала миг по-късно отново стана сериозна. — Но дори да не бях, нямаше да ви призная, за да не повторите абсолютно неразумната си постъпка.

Той се ухили.

— Мога да правя с парите си каквото пожелая. А и вложението е изключително добро.

— Платът беше нереално скъп — възрази Роуз, защото все още й призляваше, като се сетеше за етикета с цената на прекрасната коприна, която изнамери в магазинче за платове и шивашки материали. За качеството нямаше спор, а блестящият аквамарин беше точно нюансът на синьото, който отдавна търсеше. Само че сумата, която искаха за един метър, надхвърляше многократно нейния бюджет. Ето защо върна топа с натежало сърце. — Никога нямаше да го купя.

— Но го харесахте, познах по очите ви — рече Саймън. — И ми се прииска да го имате.

Затова се беше опитал да я склони да го вземе целия, а след като тя отказа, набързо купи пет метра и й ги подари — факт, който Роуз все още не проумяваше.

— Не биваше да го правите.

— Да, зная. Но много исках. — Той се спря и я изгледа развеселено. — Знаете ли, че сте единствената жена в кръга ми от познати, която не обича да й правят подаръци? Защо ви е толкова трудно да приемете?

Роуз се втренчи в него. Защото не съм свикнала, рече си с тъга. Спонтанните подаръци на Мат най-често бяха извинение за поредната изневяра. Нито веднъж не й беше купил нещо просто защото й бе харесало, дори когато бяха отскоро влюбени. Но пък и в началото се налагаше да пестят, понеже Роуз забременя неочаквано бързо. Къщата, децата — все имаше нещо, за което парите им трябваха по-спешно, отколкото за нейните желания. А след развода и бездруго цепеше всеки пенс, преди да го похарчи. Отдавна не си беше купувала каквото и да било извън необходимото, затова наистина й дойде в повече, че Саймън, който почти не я познаваше, й направи толкова скъп подарък. Ала не можеше да му каже всичко това, така че сви рамене с усмивка.

— Съжалявам. Просто… много се изненадах — каза. — Коприната е страхотна и вече зная какво ще ушия от нея: вечерна рокля с богат набор. И блуза, ако ми остане плат. Ще изглежда прекрасно.

— Сигурен съм — усмихна се той. — Надявам се, че ще ми се удаде случай да се възхитя на тоалета ви.

Роуз не беше сигурна как да отговори. В Лондон нямаше шевна машина, значи щеше да ушие роклята чак вкъщи. Така че вероятността той да я види в нея клонеше към нула и Саймън би следвало да е наясно, понеже тя по някое време спомена, че другия четвъртък си заминава. Дали думите му означаваха, че възнамерява да се срещнат и след това? Или ги каза само от учтивост?

Саймън очевидно не чакаше отговор на репликата си, защото продължи напред.

— Гладна ли сте?

— Умирам от глад — заяви Роуз, макар да не беше вярно. Просто искаше да прекара още малко време с него, затова предложението му да хапнат й прозвуча примамливо.

— Много добре. Аз също. — Той вдигна ръка да спре едно от минаващите таксита. — Недалеч от дома ми има доста симпатичен италиански ресторант. Ще ви…

Роуз го хвана за ръката и го накара да спре насред изречението. Саймън я погледна изненадано.

— Не може ли да отидем някъде наблизо? — попита, защото изведнъж се уплаши, че той ще я заведе в бог знае какъв изискан ресторант.

Беше споменал, че апартаментът му е в Белгравия, където беше и кантората и където гъмжеше от бутици за дизайнерски дрехи. В заведенията със сигурност беше много скъпо, а тя не искаше Саймън пак да се охарчи заради нея. Освен всичко останало, това щеше да й напомни колко далечни са техните светове. И да наруши момента на близост. Роуз не го искаше, ето защо посочи табела малко по-надолу по улицата.

— Току-що минахме покрай индийски ресторант, който изглеждаше доста приятно. Ей там, със старинния фенер над вратата, виждате ли го? Защо да не влезем?

Смръщил чело, Саймън се обърна назад.

— Италианският ресторант, за който говорих, наистина е добър — каза скептично. — Сигурно ще хареса и на вас.

— Мисля, че тук ще ми хареса повече. Пък и вие обичате индийска кухня, нали? — Усмихна му се предизвикателно, тъй като той все още се колебаеше. — О, хайде де! Не е ли досадно да ходите все на едни и същи места? Не искате ли да изпробвате нещо ново?

Той я изгледа продължително, после бръчката на челото му се изглади, а ъгълчето на устата му се повдигна в лукава усмивчица.

— На всяка цена. В края на краищата не ми се ще да ме сметнете за скучен.

Роуз поклати глава в отговор на усмивката му. Всъщност беше скучен колкото да се качиш на скоростно влакче в лунапарк, а и усещането в стомаха й беше същото — и то само защото Саймън я държеше за ръка, докато вървяха обратно към ресторанта.

Интериорът на „Сангам“ бе куриозна смесица от индийски кич и винтидж стил: шарени събрани откъде ли не столове и маси, върху които имаше красиви чаени свещи със златни орнаменти, резбовани колони, разделящи помещението, и закачени на стените разноцветни изображения на божества редом с черно-бели фотографии на „Тадж Махал“ и други индийски забележителности. Противно на предположенията на Роуз, заведението беше не само ресторант, но и бар, а в единия ъгъл имаше дори малък дансинг. Тази необичайна комбинация май се приемаше добре от клиентите, защото едва си намериха маса.

И нищо чудно, понеже Роуз след малко установи, че сервираното къри беше божествено на вкус, както и виното, което избра Саймън. В превъзходно настроение и вече леко на градус, сега тя слушаше истории за работата му в кантората.

Беше много забавен и с всяка изминала минута Роуз все по-настойчиво се питаше защо прекарва времето си точно с нея. Мъж като него сигурно можеше да има която жена си пожелаеше, затова и вниманието му я ласкаеше още повече — и по същата причина тя отговаряше неопределено на въпросите за нея самата. Това е само флирт, напомняше си на моменти. Приятна вечер, на която имаше право да се наслади, преди пак да я погълне ежедневието.

— Можете спокойно да си признаете — каза Саймън, когато келнерката раздигна поредните празни чинии, и Роуз се уплаши да не се е издала с нещо.

— Кое?

Той се ухили.

— Че сте знаели колко добре готвят тук. Няма начин да е съвпадение.

Роуз въздъхна с облекчение.

— Чисто и просто щастлива случайност — рече и му се усмихна в отговор, ала в следващия миг пак стана сериозна, защото Саймън протегна ръка през масата и улови нейната. Нежно прокара палец по пръстите й, от което по гърба й пробягнаха тръпки на възбуда.

— След по-обстойно разглеждане няма как да не се съглася безусловно — констатира той и по блясъка в сините му очи Роуз разбра, че вече няма предвид храната. За миг, продължил цяла вечност, впи очи в Саймън и забрави да диша. — Един танц?

Не изчака отговора й, а стана и я потегли към дансинга в ъгъла. С разтуптяно сърце Роуз го последва и му позволи да я притисне до гърдите си. Песента, която бяха пуснали в момента, беше бавна и върху ниския подиум, вероятно служещ като сцена при музика на живо, до тях се въртяха още две двойки.

Ала Роуз не им обръщаше внимание. Имаше чувството, че на света няма други хора, освен нея и Саймън. Близостта му я покори и тялото й реагира инстинктивно, сякаш се разтопи от досега с него, все едно целия следобед бе очаквало този момент. Характерният му аромат, долавян едва-едва, когато по време на разходката из магазините се навеждаше към нея, за да й каже нещо, сега я обгърна като облак и тя се отдаде на блаженството да бъде в ръцете му. Което си беше и наложително, понеже коленете й омекнаха като памук. Затова за всеки случай обви ръце около врата му, докато двамата се въртяха в ритъма на чувствения блус.

— Винаги ли танцуваш долепен до жените, с които имаш важни делови контакти? — прошепна тя със затаен дъх.

— Само ако тази жена не ми излиза от главата — каза той в ухото й и Роуз трепна, когато Саймън се наведе още малко към нея и прокара устни по чувствителната кожа на шията й. Ако искаше да прекрати ставащото помежду им, сега беше последният й шанс, съзнаваше това. И изведнъж пак я връхлетяха съмнения.

Наистина ли беше в състояние просто да се отпусне и да не мисли за утрешния ден? Цялото й същество се бунтуваше да приеме като нещо преходно онова, което изпитваше в момента. Като нещо, което щеше да се забрави след една нощ. Но нима не беше така? Нима целта на престоя й в Лондон не бе малко развлечение?

Саймън вдигна глава. Сините му очи бяха потъмнели, а тя се запита кога за последен път бе усещала толкова пеперуди в стомаха си. Фактът, че не познаваше този мъж, внезапно загуби значение. Чувстваше, че постъпва правилно. Даже ужасно правилно. Ето защо не спря Саймън, когато устата му потърси нейната, а откликна, отвърна на целувката, която възпламени сетивата й по почти забравен начин. Той се целуваше добре, дори дяволски добре, така че Роуз загуби представа колко време бе минало, преди Саймън да се откъсне от нея и да прилепи чело до нейното, дишайки учестено.

— Ще повикам такси — изрече дрезгаво.

Роуз кимна, все още разтърсена от емоции, и го изчака да вземе нещата й и да плати. На тротоара веднага се хвърлиха в прегръдките си и се зацелуваха страстно, в самозабрава. Едва по-късно Саймън най-сетне успя да махне на минаващо такси. Каза на шофьора адреса си в Белгравия, привлече Роуз в скута си и понечи да продължи оттам, където бяха спрели. Тя обаче опря ръка на гърдите му и го отстрани от себе си.

— Аз… съм само за няколко дни тук — прошепна, раздвоена дали го казва, за да напомни на себе си или за да предупреди Саймън.

— Тогава да се възползваме максимално от този факт — отвърна той, а когато устните му докоснаха нейните, Роуз обви ръце около врата му и забрави защо въобще го беше споменала.