Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wildblumensommer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Катрин Тейлър

Заглавие: Лятото на дивите цветя

Преводач: Емилия Владимирова Драганова-Сивкова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 25.06.2019

Отговорен редактор: Деметра Димитрова

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-26-1913-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15761

История

  1. —Добавяне

2.

Роуз се взираше в екрана. Току-що беше получила имейл и от приложеното съобщение се виждаше, че се изисква спешен отговор. Жената искаше да дойде час по-скоро, по възможност още утре, което само по себе си не беше необичайна молба. И друг път бяха пристигали запитвания в последния момент. Само че това тук беше изрично за плажната вила, която вече не се предлагаше на гостите. А и името. Не, невъзможно… Нима…

— Мамо? — Сара отвори вратата на малкия офис толкова рязко, че Роуз се стресна. — Идваш ли вече? Хенри не може да си намери маратонките.

— Сигурно са в стаята му — отвърна разсеяно Роуз.

— Еми, нямало ги, така вика.

Очевидно изнервена, че я карат да играе ролята на куриер на по-малкия си брат, Сара стоеше пред нея с ръце на кръста и Роуз сподави усмивката си, защото позата й напомни за майка й. Дейзи Галахър беше добра по душа, но доста дръпната и щом като още от тринайсетгодишна Сара толкова приличаше на нея, по всяка вероятност ги очакваха бурни времена.

— Тогава да потърси още веднъж малко по-внимателно.

— Направи го вече — настоя Сара. — Каза да дойдеш и да…

Във вилата се разнесе вик, последван от топуркане на крака по стълбите. Само броени мигове по-късно седемгодишният Хенри влетя в стаичката покрай сестра си, следван по петите от десетгодишния си явно сърдит брат Люк.

— Мамо, пък Хенри ми взе локомотива! — провикна се възмутено Люк. — Кажи му да ми върне.

Хенри, който определено стискаше нещо в юмрука си, се беше скрил зад стола на Роуз.

— Той е и мой! Вуйчо Джак го подари на двама ни, и аз искам да си поиграя с него!

Роуз въздъхна дълбоко. Много обичаше децата си, но понякога имаше чувството, че е звероукротителка. Хенри и Люк всъщност се погаждаха, обаче старата дървена железница, която случайно бяха открили преди няколко месеца на тавана, редовно ставаше повод за кавги. Най-често се сдърпваха за чисто новия локомотив с батерии, който братът на Роуз Джак им донесе наскоро, за да допълни комплекта.

— Сега не можеш да играеш, понеже имаш тренировка по футбол — напомни Роуз на изтърсака. — Така че върни локомотива на Люк. А по-късно, като се върнеш, ще го пуснете заедно. Нали?

Ако се съдеше по физиономията му, решението не беше по вкуса на Хенри.

— Ама не мога да ида на тренировка, защото ми ги няма маратонките! — оплака се малкият.

— Обзалагам се, че са на задната тераса — отговори Роуз. — Погледна ли там?

Малчуганът поклати глава и Роуз прочете по погледа му, че се е сетил къде е оставил маратонките.

— Хайде, донеси ги и тръгвай.

Момчето кимна разкаяно и колебливо сложи локомотива в протегнатата длан на Роуз, сетне излезе от стаята.

Когато останаха сами, тя подаде играчката на по-големия си син.

— Не бива да се карате постоянно за него — предупреди го строго, но после се усмихна, понеже имаше да му казва хубава новина. — Впрочем вуйчо Джак се обади преди малко и попита дали искаш да му помогнеш. Трябвало да отиде Уилям, но пак се е запилял някъде.

Лицето на Люк се проясни.

— Във фермата ли?

Роуз се засмя.

— То се знае, че във фермата! Джак иска да поправи оградите и казва, че имал нужда от помощта ти. Ходи ли ти се?

— Иска ли питане! Тръгвам моменталически! — извика възторжено Люк и спринтира навън.

Вуйчо му беше неговият идол и за момента не можеше да си представи нищо по-хубаво от това да бъде на полето заедно с Джак.

Роуз го изпрати с усмивка, после се обърна към дъщеря си.

— Случайно да знаеш къде може да се е дянал Уилям?

Сара и синът на Джак бяха горе-долу връстници и се разбираха добре, така че единствено дъщеря й се беше сближила поне донякъде със затвореното момче. Обаче сега Сара сви рамене.

— Никаква идея. Може да е отишъл при скалите. Често ходи там.

— Наистина ли? — Роуз искрено се изненада, понеже беше почти сигурна, че брат й не одобрява това. — Джак не му ли забрани?

Сара й хвърли красноречив поглед.

— Мисля, че ходи там точно затова. Нали го познаваш.

Да, рече си Роуз. Беше напълно логично. В момента племенникът й беше в конфликт с баща си. Сърдеше се на Джак, че са напуснали Канада и са се върнали в Корнуол. Всички си мислеха, че лошото му настроение е временно и че момчето бързо ще свикне с тукашния живот. Само че през изминалите шест месеца Уилям не промени враждебното си поведение и близките му можеха само да се надяват, че все някога ще престане да се инати.

Сара бръкна в джоба на панталона си и извади мобилния телефон, чиято мелодия се чуваше все по-често. След миг вдигна глава от дисплея. Цялата сияеше.

— Деби е у Рейчъл. Може ли да сляза набързо до селото и да се видя с тях?

— Да, разбира се, върви — рече Роуз.

Когато пак остана сама, се облегна с въздишка на бюрото си. Какъв късмет, че децата се чувстваха добре тук и се наслаждаваха на ваканцията, въпреки че и това лято не можаха да заминат на почивка. Вярно, живееха на място, което другите хора смятаха за курорт, но въпреки това й се искаше да им предложи някакво разнообразие, пък и тя самата с благодарност би приела кратко бягство от ежедневието. Само че парите не стигаха за пътуване, защото Мат беше спрял да плаща издръжката.

Роуз поклати глава при мисълта за бившия си мъж и за това колко малко се интересува от децата си. Постепенно идванията му в Корнуол се бяха разредили, а от три месеца изобщо не се беше вясвал. Освен това горе-долу оттогава не бе превеждал сумата, която бе определена от съда при развода и на която Роуз разчиташе. Колкото пъти отвореше дума за това, Мат все си намираше нови и нови оправдания, а накрая спря да си вдига телефона — положение, което тя нямаше да търпи още дълго. Поне да му вярваше, че няма възможност да плаща. Много по-вероятно беше, че не желае, понеже често се оплакваше, че финансовото бреме било непосилно за него. А Роуз претендираше само за онова, което й се полагаше, и тъй като Мат печелеше добре, не беше проблем да отделя сумата. Така че евентуалната причина по-скоро бе поредната нова приятелка, на която правеше твърде скъпи подаръци, за да я впечатли — докато Роуз едва свързваше двата края.

Ами да, като не съм някоя кръшна блондинка, каза си с въздишка. Вярно, не изглеждаше зле с червеникавокестенявите си къдрици и изящната фигура, която бе запазила въпреки трите раждания. Тайно обаче се опасяваше, че никога не е отговаряла на идеала на Мат за жени. Той още от самото начало не държеше кой знае колко на верността, постоянно й изневеряваше, а след това я уверяваше, че я обича и ще се бори за брака им. И Роуз му вярваше, поне заради децата, но в един прекрасен ден осъзна, че Мат никога няма да се промени. Подаде документи за развод, напусна Труро, където живееха, и се върна с децата в Пендерак, докато Мат замина за Лондон, за да започне работа като инвестиционен банкер. Навярно се наслаждаваше на живота си в метрополиса, докато тя караше криво-ляво с децата в Корнуол.

Роуз знаеше, че най-сетне трябва да предприеме нещо, но се колебаеше да заведе дело срещу него, макар да имаше право. Разходите за адвокат и продължителният процес я плашеха, пък и предпочиташе да уредят нещата с извънсъдебно споразумение. Затова и няколко пъти бе на крачка от това да отиде при Мат и да му постави въпроса ребром. Обаче Лондон беше далече, пък и напоследък имаше толкова много работа, че почти не й оставаше свободна минута.

Като стана дума за Лондон, рече си и се обърна пак към компютъра, вторачи се в имейла, който четеше, преди да дойдат децата.

Зоуи Бивън. Рядко срещано име. Освен това жената питаше конкретно за вилата, която семейство Бивън навремето наемаше за цяло лято. Надали беше съвпадение!

Но защо не се беше свързала лично с нея? Двете бяха добри приятелки и Зоуи беше близка с цялото семейство — до онази кошмарна сутрин, когато намериха на плажа мъртвия й брат Крис.

Роуз усети как я присви под лъжичката при тази мисъл. Случилото се бе огромен шок за всички, най-вече защото обстоятелствата около смъртта му така и не бяха изяснени. След това семейство Бивън не стъпи повече в Пендерак, а всички връзки с тях бяха прекъснати. Роуз писа на Зоуи няколко пъти, но тъй като не получи отговор, в крайна сметка се отказа.

С времето споменът за инцидента избледня и почти никой в селището не го споменаваше. Но не го бяха забравили.

Роуз пак се вторачи в имейла. Често се беше питала какво ли е станало с приятелката й. Знаеше едно — друго, например че междувременно бе започнала работа в строителната фирма на баща си. И явно преуспяваше, понеже Мат бе попаднал на статия за нея, поместена в икономическия вестник, за който бе абониран. В нея се съобщаваше, че е получила наградата „мениджър на годината“ за работата си в „Бивън Кънстракшънс“. Роуз още виждаше пред себе си снимката, на която Зоуи й изглеждаше като непозната. Хладната блондинка със сдържана усмивка беше на светлинни години от жизнерадостното момиче, което помнеше. Затова беше сигурна, че Зоуи отдавна е оставила зад гърба си и забравила и нея, и всичко, което се беше случило в Пендерак.

Е, очевидно не беше така, иначе защо бе това внезапно желание да се върне тук, и то час по-скоро?

Имаше само един начин да разбере, а Роуз не беше от хората, които отлагаха. Ето защо посегна към телефона и набра номера, вписан в графата за контакти.

След два сигнала се обади женски глас.

Роуз се прокашля.

— Със Зоуи Бивън ли разговарям?

Жената потвърди и сега Роуз като че ли позна гласа й.

— Зоуи, аз съм Роуз. Роуз Райли… Искам да кажа, Галахър. — И си пое дълбоко дъх. — Помниш ли ме?

* * *

Седнала в таксито, Зоуи стисна смартфона и го прилепи до ухото си.

— Роуз… — промълви разтреперана.

Естествено очакваше, че някой от семейство Галахър ще реагира на имейла й. Но не и че с нея ще се свърже точно Роуз. Сама не знаеше защо беше предположила, че старата й приятелка вече не живее в Пендерак. Може би защото върху началната страница на сайта имаше снимка само на Дейзи и Брайън, родителите на Роуз. Или просто се надяваше да й позвъни друг, защото се измъчваше от угрижения и нямаше представа как ще я посрещне Роуз.

С усилие преглътна буцата в гърлото си.

— Във връзка със запитването ми ли се обаждаш?

— Да. Тоест не. — Роуз звучеше все така дружелюбно, но студеният тон на Зоуи сякаш я смути. — Всъщност исках само да се уверя, че наистина си ти. Не сме се чували от цяла вечност, затова първо не повярвах, когато получих съобщението ти.

Зоуи усети пробождане в гърдите. Не знаеше какво да каже. Пак се сети за писмата, които й беше писала Роуз и на които не бе отговорила. Как да се извиниш на човек за това, че просто си го зачеркнал от живота си?

— Не го приемай като упрек — добави притеснено Роуз, очевидно изтълкувала погрешно мълчанието на Зоуи. — Напротив. Радвам се, че се обади. Само дето е… толкова изненадващо.

— Зная. — Зоуи преглътна. — Съжалявам — додаде тихо, надявайки се Роуз да разбере, че има предвид не само безличния имейл.

— Как си?

Гласът на приятелката й беше все така приветлив и издаваше неподправен интерес. Само че бе задала погрешния въпрос.

— Добре. Добре съм — отвърна малко припряно Зоуи и избърза с контравъпрос: — Ами ти? Ти ли управляваш пансиона?

— Не, все още майка ми е начело. Аз се занимавам само с онлайн резервациите и всичко, свързано с компютър. Мама е на нож с техниката. — Зоуи долови усмивка в гласа на Роуз. — Освен това шия много. Главно чанти и блузи. Сестра ми има малък бутик на пристанището и ги продава там. Туристите ги харесват.

— Мога да си представя.

Зоуи също се усмихна неволно, като се сети колко сръчни ръце имаше Роуз още като тийнейджърка. Даже си мечтаеше да стане прочута модна дизайнерка. Явно не беше осъществила този план. Е, за сметка на друг.

— И сега се казваш Райли? Значи се омъжи за онзи младеж?

Зоуи се замисли за привлекателния син на началника на пристанището в Пендерак. Беше пет години по-голям от тях и съответно не обръщаше никакво внимание на двете приятелки, но Роуз въздишаше по него от разстояние. Зоуи все я поднасяше, понеже не харесваше Мат и беше убедена, че двамата не си подхождат като двойка.

— Значи май съм сгрешила в преценката си.

— Не съвсем, понеже от доста време сме разделени — въздъхна Роуз. — Оказа се, че Мат не е от мъжете, които могат да бъдат верни на една жена. В момента живее в Лондон и кажи-речи, не се мярка тук. Във всеки случай от цяла вечност не се е обаждал на мен и децата.

— Имаш деца? Колко?

В гласа на Роуз прозираше гордост, докато разказваше за дъщерята и синовете си. Зоуи пресметна наум: приятелката й също като нея бе в началото на трийсетте си години и ако най-голямото й дете бе на тринайсет, значи бе станала майка доста рано. Което всъщност не я учуди. Роуз винаги бе проявявала майчинско чувство. Веднъж на плажа се натъкнаха на ранено птиче и ветеринарният лекар не им даде надежда, че ще оживее. Роуз обаче положи всеотдайни грижи за мъничето и накрая наистина успя да го спаси. И на всеки пикник гледаше някой да не остане гладен и жаден. Такава си беше Роуз, чисто и просто обичаше да се грижи за другите. Дори когато те не го искаха. Или им идваше в повече…

Когато Роуз спря да говори, настъпи мълчание и Зоуи осъзна, че сега е неин ред да направи кратък обзор на живота си.

— Звучи добре — каза неангажиращо и направи онова, което бе усъвършенствала по време на стотици работни срещи: да се върне към същността на проблема, преди събеседникът й да е задал първия си неудобен въпрос. — А как стоят нещата с плажната вила? Мога ли да я наема?

За миг се изплаши, че маневрата за отвличане на вниманието няма да успее. Старата Роуз не би я оставила толкова лесно да се измъкне. Би продължила да подпитва, докато не узнаеше каквото я интересуваше.

Ала сегашната Роуз се поколеба за миг, преди да отговори.

— Не, за жалост, не може. Вече не я даваме под наем. Само стаите в пансиона.

— О! — Разочарованието подейства на Зоуи като юмрук в стомаха. — Да не сте я продали?

— Не. Ние самите имаме нужда от нея. След развода се нанесох там с децата.

Ти живееш във вилата?

— Точно така.

Зоуи замълча объркана. Беше толкова вкопчена в мисълта още веднъж да се върне във вилата в Пендерак, че за секунда-две не видя друга възможност. Не, със сигурност имаше алтернатива.

— А в пансиона? Имате ли свободна стая?

— Уви, нямаме — изрече съжалително Роуз. — Сезонът е в разгара си. Всичко е заето. Но ще те запиша за първата свободна дата. Това е… — Направи пауза, явно проверяваше в списъка с резервациите. — Първата седмица през октомври. Да ти запазя ли стая?

— Не — отвърна съкрушено Зоуи и усети завръщането на оловно тежката умора. — Мога само сега.

Отново настъпи мълчание, нарушено от Роуз.

— Жалко. Много ми се искаше да се видим. — В гласа й прозвуча разочарование. — Но пак може да се срещнем. В Лондон. И без това скоро трябва да ида там, за да изясня нещо с Мат, така че може да се видим. Какво ще кажеш?

Зоуи стисна устни, преди да отговори.

— Не зная докога ще бъда тук.

— О, къде отиваш?

— Ами… налага се да замина за известно време — отвърна уклончиво Зоуи и в последвалото мълчание изпита внезапен копнеж по старата Роуз, която знаеше всичките й тайни.

— Е, добре тогава. Беше ми много приятно да си поговорим. — Роуз очевидно си даваше сметка, че Зоуи няма да сподели нищо за живота си, и било от учтивост, било от примирение не продължи да настоява. — Всичко хубаво, Зоуи! Надявам се…

— Почакай!

Внезапно й хрумна идея. Беше малко смахната и Роуз навярно щеше да й откаже. Но просто трябваше да опита.

— Имам предложение.