Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (16)

16.

— А тук е банята — обясни Роуз и отстъпи встрани, за да направи място на Дариос Пандакис и експерта, когото бе довел. Чувстваше се малко странно да развежда мъжете из къща, която все още бе непозната и на нея самата. Но беше обещала за Зоуи да поеме ангажимента и да не се отделя от посетителите.

Двамата огледаха обстойно помещението, точно както бяха направили и с обходените досега стаи. Дариос Пандакис през цялото време беше с безизразна физиономия, лицето му не трепваше дори докато полугласно разговаряше с експерта. Държеше се така, откакто бяха започнали огледа преди половин час и Роуз полека-лека се изнервяше. Саймън Филдинг наистина спомена, че клиентът му е с труден характер, но че мъж на петдесет и няколко години ще се държи толкова нелюбезно — това не го беше очаквала. Почти не се усмихваше, отговаряше едносрично и проявяваше крайно слаб ентусиазъм към обекта, който уж настояваше да купи.

— Не му ли харесва? — попита тя шепнешком и потърси с очи помощ от Саймън Филдинг, с когото чакаха заедно пред вратата.

Той се наведе усмихнат към нея.

— Не се безпокойте. Той така си гледа — прошепна в отговор и Роуз усети по гърба си тръпки на възбуда, когато дъхът му погали бузата й. За миг се загуби в сините му очи, които неочаквано се озоваха толкова близо до нея, че се задъха.

Той е тук по работа, напомни си наум. Така че по-добре не го зяпай като влюбена тийнейджърка. Само че точно така се чувстваше от снощи. Фантазираше си за него и целия ден прекара в подготовка, предвкусвайки новата им среща. Часове наред стоя пред огледалото и пробва различни тоалети, докато накрая избра една от най-красивите си летни рокли — истинска фантазия от люляково лилаво трико. И колкото повече стрелката на часовника се приближаваше към пет и половина, толкова по се засилваше вълнението й. Направо получи сърцебиене, когато отвори вратата на него и другите двама мъже, а възхитеният му поглед я възнагради за усилията й.

Да, искаше да му се хареса. Но и изпитваше неувереност заради множеството необичайни чувства, които Саймън будеше у нея. Просто беше отвикнала да флиртува и не можеше да прецени дали интересът му към нея бе искрен или лъжа и измама, за да си издейства огледа. А ако беше така, наистина го биваше, трябваше да му го признае…

— Тук, долу, има ли и други помещения?

Въпросът на върналия се в коридора Дариос Пандакис откъсна Роуз от мислите й.

— Не, няма.

— Добре. Тогава да се качим на втория етаж — заяви той и Роуз стисна зъби, понеже заповедническият му тон не й се понрави. Но си замълча и тръгна първа по широкото стълбище, водещо нагоре.

В тази част на къщата се беше качила само веднъж, и то за малко. Зоуи й обясни, че тук са били покоите на майка й и че тя самата вече не използва този етаж. Спалнята й беше долу, непосредствено до банята, и Роуз спеше там, защото така й се виждаше най-разумно. Къщата бе твърде голяма за един човек, а на първия етаж имаше всичко, от което се нуждаеше. Затова и отиде горе само веднъж, в самото начало, за да се ориентира в обстановката. Вратите в коридора бяха заключени и тя успя да надникне единствено в стаята до стълбищната площадка — вероятно бившата спалня на майката на Зоуи. И изтръпна, защото освен масивните старинни мебели, тук бяха останали и многобройни лични вещи. На малката тоалетка в ъгъла имаше най-различни бурканчета и шишенца, над скрина висеше колекция от семейни снимки в рамки, а на нощното шкафче бяха струпани списания. Сякаш майката на Зоуи щеше да се върне всеки момент. Роуз се почувства като натрапница, затова бързо слезе на първия етаж.

Сега обаче трябваше да отвори вратите една по една, та мъжете да влязат във всички стаи. Освен спалнята на госпожа Бивън, имаше малък салон, който бе обзаведен подобно на долния и също изглеждаше обитаем, както и две спални, очевидно използвани като стаи за гости, и втора голяма баня. Навсякъде беше разтребено и чисто, но това не учуди Роуз, защото Зоуи спомена, че веднъж седмично идвала жена, която се грижела за реда.

Роуз не можеше да си обясни защо този етаж й се струваше някак злокобен. Може би защото знаеше, че никой вече не живее тук. Всичко изглеждаше сякаш запечатано във времето и впечатлението й се потвърди, щом прекрачиха прага на последната стая в самото дъно на коридора.

Беше окъпано в светлина помещение, доминирано от черен роял със затворен капак. Освен двете кресла и масичката до прозореца, имаше няколко етажерки и витрини, а всяко празно място бе запълнено със снимки и сувенири. Стените също бяха отрупани с рисунки и широкоформатни фотографии. На повечето от тях бе един и същи човек: Крис Бивън, усмихнат, сам, сред семейството си или с приятели. Бяха увековечени всички етапи от живота му: детството, ученическите години, следването и заниманията му като спортист — явно много талантлив играч на крикет, за което свидетелстваха многобройни златни купи на една от лавиците. Голяма снимка на стената го показваше как свири в самозабрава на рояла, а съдейки по подписа, околните рисунки бяха негово дело.

Роуз вървеше изумена из стаята. Дъхът й направо беше секнал от доловимото присъствие на Крис и спомените за него изведнъж оживяха пред очите й. Духовит, учтив, с неизменната лъчезарна усмивка на уста — такъв беше братът на Зоуи. Хареса го веднага и известно време дори беше тайно влюбена в него. Но той се държеше с нея като с по-малка сестра и в един момент наистина се превърна в неин втори брат. Навремето умът й не побираше, че е мъртъв, а сега, след като тя самата имаше деца, осъзнаваше колко ужасна е била загубата за семейството му. Не можеше да си представи да загуби някое от децата си, даже самата мисъл за това бе нетърпима.

Дали и тя би направила такова светилище като Бренда Бивън? Изведнъж спря да се учудва, че Зоуи е изтрила целия етаж от живота си и е решила да спи долу. Не й беше лесно да понесе толкова спомени, струпани на едно място.

— На снимките е починалият брат на госпожица Бивън — наруши тишината, понеже имаше чувството, че е длъжна да обясни на мъжете защо стаята е пълна с негови портрети. Ала мислите, които минаваха през главата й, намериха отклик единствено в погледа на Саймън Филдинг. Другите двама само кимнаха и пак се върнаха към оценката на къщата.

След още трийсет минути и разглеждане на таванския стаж и мазето господата най-сетне си тръгнаха.

— Ще ви се обадим — заяви Дариос Пандакис и заедно с експерта се качи в чакащата го лимузина, а миг по-късно шофьорът потегли от алеята.

— Остана ли доволен?

Роуз се обърна към Саймън, който бе застанал на прага до нея и гледаше след лимузината. Беше дошъл със своята кола и очевидно не бързаше, колкото другите двама.

— Много — усмихна се той.

— Сериозно? — учуди се Роуз. — Клиентът ви изглеждаше толкова отегчен, че според мен вече няма интерес към покупката.

— Има, повярвайте ми. Просто не е толкова темпераментен. Дори само фактът, че държеше да разгледа лично къщата, е показателен за значението, което й отдава. Доколкото съм запознат, вече има и конкретни планове за реконструкция.

— Впрочем как е получил информация за имота? — попита Роуз. — Той не е бил обявен за продан, или греша?

— Вярно е. Но явно господин Пандакис преди години е присъствал на някой от приемите на семейство Бивън, дадени тук. Къщата му харесала още тогава и тъй като в момента си търси нов имот в Лондон, пожела да я разгледа още веднъж. Затова и направи оферта за покупка.

— За къща, която изобщо не е на пазара?

Саймън Филдинг се ухили.

— Нали ви казах, че е голям ексцентрик. За господин Пандакис е важно най-вече онова, което иска да има, а не онова, което може да получи.

Роуз замислено сбърчи чело.

— Само че може и да не получи къщата. Приятелката ми беше доста скептично настроена. Наложи се дълго да я увещавам, докато се съгласи с огледа.

— Вашата помощ наистина е безценна — каза Саймън Филдинг. — И затова бих искал да ви се реванширам.

— Не е нужно — възрази Роуз и се подсмихна. — Стига ми, че ви впечатлих с готвенето си.

— Не, настоявам. Как бихте прекарали следобеда, ако нямахте ангажимент да показвате къщата на трима непознати мъже?

Роуз сви рамене.

— Навярно щях да отида в Ийст Енд — призна си, защото снощи бе разучила в интернет тази част на града. Според изцяло положителните отзиви там се намираха новите артистични квартали, така че много й се искаше да разгледа това алтернативно лице на Лондон.

— В Ийст Енд? — Саймън Филдинг поклати недоумяващо глава, сякаш бе очаквал нещо друго. — И къде по-точно?

— Не зная, в Шордич или може би Уайтчапъл. На „Брик лейн“ имало страхотни магазини. Познавате ли тази част на града?

— Аз съм лондончанин — усмихна се той — и познавам всички части на града. Все пак признавам, че това не е любимият ми район. Но ако проявявате интерес, утре ще ви взема оттук и ще ви правя компания. Да речем, около два? Ще имаме на разположение целия следобед.

Роуз се намръщи.

— Не трябва ли да сте на работа?

— Утре е петък, мога да си тръгна малко по-рано. Освен това вие сте важен контакт, така че ще го минем за делова среща.

— Значи затова сте толкова любезен с мен?

В очите му проблеснаха искрици и Роуз затаи дъх, когато Саймън Филдинг се наведе към нея.

— Не. Бих искал и да ви опозная по-добре — каза и я целуна по бузата. — До утре, Роуз.

С разтуптяно сърце Роуз погледна подире му. Още усещаше допира на устните му до кожата си и краката й се подкосиха при мисълта какво би станало, ако я беше целунал истински. Едно беше сигурно: нямаше да го спре.

Но дали можеше да се отдаде на този флирт, колкото и добре да се чувстваше? Не трябваше ли преди това да му каже истината за себе си?

Не си прави толкова дългосрочни планове, каза си за свое успокоение и се усмихна, представяйки си какво би казала сестра й за случилото се тази вечер. В крайна сметка това отговаряше точно на желанието й: почивка от делника, малко развлечение.

А Саймън Филдинг е най-подходящият за целта, помисли си Роуз и с щастлива усмивка затвори входната врата.