Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (12)

12.

Някой викаше името й, гласът звучеше приглушено, някъде отдалече и постепенно се засилваше.

— Зоуи? Зоуи, за бога, събуди се!

Тя отвори очи с огромни усилия, но светлината я заслепи. За момент се затрудни да фокусира погледа си, в крайна сметка обаче успя.

— Джак?

Видя лицето му над своето и реши, че халюцинира. Ала после осъзна, че той я държи в ръцете си и че главата й е в скута му. И че се взира загрижено в нея.

— Уилям те видя как припадна! Какво се случи? Да не си болна?

Зоуи понечи да седне и Джак й помогна, подпря гърба й. Чак тогава тя забеляза, че и Уилям се е върнал и стои до тях с уплашено, безпомощно изражение на лицето.

— И аз не зная, изведнъж се почувствах странно — каза тя и се опита да се успокои и да прогони страха, който я бе завладял в първия момент.

Аневризмата очевидно не се беше спукала. Д-р Кашрани беше казал, че руптурата причинява нечовешка болка, а главата я болеше много леко. Неврологът беше споменал и че разширението е на място, където можеше да причини оплаквания като двойно виждане и внезапен световъртеж. За загуба на съзнание не беше станало дума, но Зоуи допускаше, че припадъкът може да се дължи на аневризмата. И това я изпълни с неистов страх.

Много пациенти с аневризма не си даваха сметка за състоянието си, така беше и с нея. Само че доскорошната хипотетична заплаха изведнъж бе станала много реална и мисълта за нея я омаломощи още повече, провали жалкия й опит да се изправи.

— Не ставай — нареди Джак и сложи ръка на челото й. Пръстите му бяха топли и тя внезапно усети колко й е студено. Цялата трепереше, което не убягна и на Джак.

— Ще те откарам в селото при д-р Корби — заяви той, но Зоуи веднага поклати глава.

— Никакъв лекар. Ще ми мине, наистина.

И за да го докаже, впрегна всичките си сили, за да се изправи. Този път Джак й помогна, обаче не я пусна и Зоуи се запита от какво й омекват коленете — от пристъпа на слабост или от факта, че той е толкова близо до нея. Ухаеше на познатия й одеколон и това пробуди чувства, за които не желаеше да си спомня.

— Аз… просто ще си полегна за малко. И бързо ще се оправя.

Помъчи се гласът й да прозвучи по-оптимистично, отколкото се чувстваше, понеже обратният път до плажната вила й се виждаше непреодолим в нейното състояние. Нуждаеше се от помощ и макар да й беше неприятно, че се налага да помоли именно Джак, нямаше избор.

— Ще ме закарате ли до вкъщи? — попита боязливо и вдигна очи към него. Той я гледаше все така мрачно, но й кимна.

Вместо обаче да я подкрепя, докато върви, както очакваше, я вдигна на ръце и я понесе, а Уилям ги последва.

— Свали ме, мога да ходя — протестира тя, но Джак продължи по пътя, без да я пусне на земята.

— Така ще стане по-бързо — заяви той, а Зоуи се чувстваше твърде немощна, за да му противоречи по-сериозно. Уморена и все още леко замаяна, тя обви ръце около врата му и оброни глава на рамото му.

— Ще ти натежа.

Промърмореното й възражение бе посрещнато с гримаса, все едно беше казала нещо абсурдно. И май действително не му беше трудно да я носи по неравния път, по който имаше няколко стръмнини. Джак дори не се беше задъхал, когато най-сетне стигнаха до тъмнозеления му дифендър. Внимателно свали Зоуи и я настани на предната седалка, после изминаха краткото разстояние до вилата.

— Иди в пансиона и кажи на баба ти, че ей сега идвам — нареди на Уилям.

Момчето кимна и тръгна, след като хвърли за последно неуверен поглед към Зоуи, докато Джак й помагаше да влезе в къщата. Този път не я вдигна, а я улови под ръка и я съпроводи до дивана в дневната, на който тя се отпусна с облекчение.

— Благодаря — промълви със слаба усмивка и се облегна назад.

— Кога си яла за последен път? — попита Джак.

Зоуи се замисли.

— Днес на обяд — каза, но премълча, че е хапнала само кисело мляко и ябълка.

Роуз беше заредила добре хладилника, но тя просто не беше гладна. Само че това явно се беше променило, защото при мисълта за храна червата й изведнъж закуркаха отчетливо, което не убягна на Джак.

— Ще ти приготвя нещо — заяви той. — Какво ти се яде?

Тя поклати глава.

— Не се чувствай задължен. Не искам да те затруднявам.

— Малко е късно за това. — Той изкриви уста в иронична усмивка, но за пръв път, откакто го бе видяла днес, изражението му й се стори не толкова враждебно. — Омлетите ми се получават добре и стават бързо. Или може да намеря нещо друго. Ей сега ще погледна.

С тези думи изчезна в кухнята, преди Зоуи да отвори уста, за да протестира. Тя чу тракане на съдове, цвърчене на нагорещена мазнина, а не след дълго дневната се изпълни с превъзходния аромат на пържен бекон, от който й потекоха лигите. Затвори очи, защото изтощението я надви, и ги отвори едва няколко минути по-късно, когато Джак й донесе чиния с яйца, бекон и печен боб.

— Наистина нямаше нужда — настоя Зоуи, но се нахвърли лакомо върху яденето, а Джак пак отиде в кухнята и се върна чак когато бе приключила с вечерята. Съдейки по долитащия оттам шум, беше разтребил и дори й бе приготвил чаша чай, която постави на масичката.

— По-добре ли си?

— Много по-добре — потвърди Зоуи, ала въпреки чувството на благодарност внезапно я обзе смущение. Не можеше да каже на Джак какво й е в действителност и все пак му дължеше някакво обяснение за припадъка си. — Май днес всичко ми дойде някак в повече. Дългото пътуване от Лондон дотук и многото спомени…

Не завърши изречението и сви рамене. Джак седна в креслото срещу нея.

— Тогава защо си го причиняваш? — Изрече го с упрек, но в погледа му вече нямаше гняв. По-скоро учудване. — И защо сега?

— Защото не намирам покой след станалото. Твърде дълго смятах, че е отминало и съм оставила всичко зад гърба си. Обаче напоследък… — Тя преглътна при мисълта за предстоящата операция. — Напоследък постоянно се върти в главата ми. Имам още толкова въпроси около смъртта на Крис. Които мога да изясня единствено тук.

Джак изсумтя.

— И какво се е променило? Никой не знае какво се е случило онази нощ. Има само догадки, нищо повече.

— Въпреки това искам още веднъж да проверя всичко — настоя тя. — Ако прегледам полицейските доклади, може да ми направи впечатление нещо, което навремето съм пропуснала. Освен това ми се ще да поговоря пак с хората от селото, които са били тук по време на инцидента. Например с полицейския инспектор Хари Оуен. Тогава той пое случая, нали? Още ли е в Пендерак?

Джак кимна.

— Сега е началник на участъка. Но сигурно нямат нови сведения, иначе биха те уведомили. И защо си решила, че ще успееш да откриеш нещо, което е убягнало на полицията?

Зоуи задъвка долната си устна.

— Не зная. Но все пак ще се опитам.

Джак внезапно стана от мястото си.

— Е, тогава постъпи, както си решила — каза и я фиксира със същия враждебен поглед, както преди това на скалата. — Трябва да тръгвам.

С тези думи се обърна и се запъти към вратата.

— Джак?

Той се обърна неохотно към нея.

— Никога не съм вярвала, че имаш нещо общо със смъртта на Крис.

За един дълъг момент погледът му се закова върху Зоуи и тя забеляза как изражението му се промени. Ала моментът отлетя, преди да разгадае какво е видяла изписано на лицето му.

— Е, доскоро, Зоуи.

Тръгна към вратата и когато Зоуи погледна след него, нещо я стегна болезнено в гърдите. Не искаше той да си отиде, защото изведнъж се изплаши да остане сама в тази пълна със спомени къща. През целия ден нямаше проблеми с това, само че тогава се чувстваше добре. А сега все още не можеше да се съвземе от припадъка, пък макар и неохотно, си призна, че присъствието на Джак й даваше сигурност. Естествено, не можеше да му го каже. Вероятно нямаше и смисъл — бездруго нямаше да остане, защото го очакваха в пансиона. Затова си замълча, без да сваля очи от широкия му гръб.

Джак точно стигна до вратата, когато стационарният телефон иззвъня. Безжичният апарат се зареждаше в антрето и Зоуи простена наум при мисълта, че трябва да стане и да иде дотам.

— Би ли се обадил? — помоли Джак. — И без това сигурно не търсят мен.

Той кимна и изчезна в антрето. Чу го да говори с някого, после Джак се върна в дневната.

— Роуз е — каза и й подаде апарата с каменно лице. Сетне се обърна и миг по-късно Зоуи чу как входната врата се хлопна.

— Ало — обади се тя.

— О, добре, че най-накрая те открих. — Гласът на Роуз прозвуча развълнувано. — Трябва спешно да те попитам нещо.

* * *

Джак обърна джипа и така рязко настъпи газта, че колата се стрелна напред. За миг-два задържа скоростта, после понамали и продължи да кара по-бавно по пътя за пансиона, чиито светлини вече се мержелееха в далечината.

Стегни се, смъмри се той и се помъчи да не мисли за случилото се през последния час и половина. Обаче не успя и пред очите му неизменно изникваше припадналата Зоуи. Не помнеше кога за последен път бе тичал толкова бързо. За нула време се озова до нея и изведнъж вече нямаше значение, че й е ядосан. Или как са се разделили преди години. Важно бе единствено, че отвори очи и облекчението разсея гнева му, замени го с нещо, което сам не проумяваше. Нещо, което всяваше смут в душата му, защото не желаеше да го изпитва.

Трябва да намеря отговорите, Джак.

Издиша шумно, когато се сети за нейните думи. И за умоляващите й очи.

Навремето бе очаквал напразно да зърне непокорното пламъче в погледа й. Или каквото и да било чувство. Там обаче имаше само празнота и отхвърляне, което дълбоко го нарани. Беше сигурен, че се е излъгал в нея. Че любовта й към него не е била силна.

Но сега…

Джак поклати глава. Не, рече си. Хич не си го и помисляй. Каквото било — било. Нямаше път назад, не и след толкова години. В момента си имаше достатъчно грижи с Уилям. А и с нищо не беше задължен на Зоуи. Щом бе решила да рови и да отваря стари рани, това си беше нейна, а не негова работа. Не го интересуваше, така че щеше да стои настрана. И толкова.

Рязко спря джипа до комбито на майка си, слезе и тресна вратата. После закрачи с навъсено лице към входа на пансиона.