Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (11)

11.

Роуз беше в спалнята и точно се преобличаше в нещо по-удобно, когато из цялата къща се разнесе силен звук на гонг. Тя замря от изненада, понеже не можа да разпознае откъде идва. После обаче осъзна, че е звънецът на входната врата.

Машинално погледна ръчния си часовник, макар да знаеше, че е малко след шест и половина. Нали провери колко е часът одеве, когато пъхна овчарския пай във фурната. След дългото пътуване и почти двата часа, прекарани в разучаване на къщата и покупки в близкото магазинче, се беше настроила за спокойна вечер. Затова и вече беше пъхнала единия си крак в тревистозеления панталон от трико с тъмнозелено копринено коланче.

Панталонът, както и повечето неща в гардероба й, бе ушит от нея самата и бе сред любимите й дрехи, защото бе удобен, а освен това зеленото отиваше на бледия тен и червеникавокестенявата й коса. Е, бялата тениска беше виждала и по-добри времена. Беше й отесняла и леко захабена от пране, но Роуз харесваше мекия плат и обичаше да я комбинира с панталона. Така облечена, се чувстваше уютно, обаче не беше много-много за пред гости, затова се поколеба дали да отвори. Който и да стоеше пред вратата, без съмнение търсеше Зоуи, не нея. Тъй че можеше чисто и просто да игнорира звъненето и изобщо да не…

Гонгът прозвуча отново, този път дори два пъти, и Роуз въздъхна, сещайки се, че колата на Зоуи е на входната алея. Следователно посетителят предполагаше, че тя си е вкъщи, а и явно държеше да се видят спешно. Ето защо Роуз нахлузи панталона и отиде във фоайето.

Може да е куриер, помисли си, когато дръпна резето и отключи. Или съсед, който иска нещо назаем. Или…

— Вие?

Невярваща на очите си, се вторачи в Саймън Филдинг, който стоеше пред нея с найлонова торба в ръка.

Беше със същия костюм, само че без вратовръзка и с разкопчана якичка на ризата, което му придаваше по-небрежен вид. Но не и по-малко привлекателен, помисли си Роуз. И така изглеждаше дяволски добре.

— Дано не ви безпокоя — каза той и се усмихна толкова очарователно, че сърцето на Роуз прескочи. Внезапно се зарадва, че е отворила вратата — и същевременно много се ядоса, че вече не е с дългата туника, която бе облякла вместо мократа лятна рокля. Но нищо не можеше да промени, тъй че отвърна на усмивката му.

— Не, ни най-малко. Но ако сте дошли да попитате за отговора на Зоуи относно огледа, трябва да ви разочаровам, за жалост все още не съм се свързала с приятелката си.

— Няма значение, много мило от ваша страна, че изобщо се ангажирахте. Всъщност идвам не за това, а понеже преди малко ви досадих с молбата си. За което съжалявам, в края на краищата нямате нищо общо с цялата работа. Така че реших да ви донеса това тук — един вид компенсация за причиненото неудобство.

Подаде й бялата торба и Роуз я пое с любопитство. В такива торби слагаха ястията си заведенията, откъдето се вземаше храна за вкъщи. А когато хвърли поглед вътре, видя бяла картонена кутия с името на индийски ресторант и две покрити с фолио опаковки с различни японски специалитети.

Погледна го изненадана.

— Суши?

Той кимна.

— И къри от любимия ми индийски ресторант. Не бях сигурен дали обичате риба.

— Аз съм от Корнуол, естествено, че обичам риба — поклати глава Роуз. — Но… защо ми носите тази храна?

— Нали току-що сте пристигнали в Лондон — поясни той. — Помислих си, че сигурно сте огладнели след дългото пътуване. И за да не се налага да готвите…

— Боя се, че сте позакъснели. — Роуз повдигна рамене. — Вече сложих във фурната тавичка с овчарски пай. Ще стане всеки момент.

Тази информация явно матира Саймън Филдинг, защото я погледна смаян.

— М-да, в такъв случай май съм постъпил малко необмислено. Въпреки това задръжте храната. Утре може да я претоплите. Е, поне кърито. Рибата по-добре да изядете още днес, тя не е много трайна. Господи… — Той вдигна ръка и се почеса безпомощно по тила. — Уж дойдох специално да се извиня, задето одеве ви се изтърсих изневиделица и ето че пак го направих. Сигурно ще ме вземете за ужасен натрапник.

Роуз се подсмихна, защото си мислеше нещо напълно различно.

— Не, съвсем не. Смятам, че е наистина мило от ваша страна — успокои го тя и отвори малко по-широко вратата. — Няма ли да влезете? Ако желаете, може да хапнете с мен. — И вдигна торбата. — Сега има достатъчно храна и за двама ни.

Саймън Филдинг се поколеба за момент.

— Но само ако е удобно.

— Даже е повече от удобно — увери го Роуз. — В тази огромна къща се чувствам някак изгубена. А и бездруго не обичам да се храня сама.

Чак след като го каза, си даде сметка, че е точно така. Да, беше се зарадвала да остане за малко сама, но всъщност й беше неприятно, че наоколо нямаше никого, както бе свикнала. Най-вече защото къщата беше толкова просторна. Тишината в големите помещения с високи тавани, която цареше навсякъде и се нарушаваше единствено от тиктакането на различни часовници, бе някак потискаща и истината беше, че Роуз се зае да готви и облече удобните си домашни дрехи, само и само да намали усещането за чуждост. Ето защо въздъхна с истинско облекчение, когато Саймън Филдинг отвърна на усмивката й.

— Тогава с удоволствие ще ви правя компания — каза той и мина покрай нея, за да влезе във фоайето, където миг по-късно двамата пак застанаха един срещу друг.

— Набързо ще занеса торбата с продуктите в кухнята и ще погледна пая — заяви Роуз и посочи към салона в съседство. — Моля, заповядайте, седнете. Желаете ли нещо за пиене? — И трескаво заумува какво да му предложи. — Чаша чай? Или може би вино? Не зная какво друго има, ще трябва да проверя…

Вече се беше запътила към салона, където зад стъклена витрина бе забелязала доста добре зареден бар, когато Саймън Филдинг махна в знак на отказ.

— С удоволствие бих изпил чаша вино.

— Добре. Един момент, ей сега се връщам.

С бързина и неочаквана нервност Роуз се насочи към кухнята, която бе двойно по-голяма и имаше доста по-професионален вид от нейната. Това се дължеше преди всичко на модерните електрически уреди, с които първо трябваше да свикне. Особено необичайна бе фурната, вдигната на нивото на очите, но явно бе успяла да я нагласи на правилните градуси, понеже паят вътре ухаеше божествено и беше — както установи след изпитателен поглед — почти готов.

Доволна, затвори фурната и се замисли къде ли са чиниите. Преди това, търсейки подходяща тава за печене, беше мярнала някъде чинии, но й отне миг-два, за да се сети къде точно.

— И вино — напомни си, след като приготви чиниите и приборите и застана пред стелажа в ъгъла, където имаше множество бутилки.

При други обстоятелства и през ум не би й минало да посегне към нещо чуждо, обаче Зоуи няколко пъти подчерта, че може да взема каквото пожелае. А виното го спомена изрично, така че Роуз плъзна поглед по бутилките.

Имаше червено вино, а то подхождаше повече на пая от бялото. Дотолкова беше осведомена. Но кое беше по-хубаво?

Наслуки измъкна няколко бутилки и заразглежда етикетите.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът на Саймън Филдинг прозвуча толкова изненадващо зад гърба й, че тя се сепна. Ала веднага се окопити и му се усмихна.

— Да, можете да ми кажете кое вино предпочитате. — Подаде му бутилката, която държеше в момента. — Да речем, това?

Докато той четеше внимателно етикета, Роуз се помоли горещо да не я въвлече в разговор за качествата на различните лозарски райони. Не беше голяма специалистка по вината. Почти не близваше алкохол и й липсваха възможности, за да развие изискан вкус. От което изведнъж се засрами, понеже Саймън Филдинг оглеждаше много професионално бутилката.

— Хм, „Примитиво ди Мандурия“. Много добро италианско вино, но аз лично предпочитам френските червени вина. Да видим… — Разгледа другите бутилки и накрая измъкна една с доволна усмивка. — Това например. „Шато-ньоф-дю-пап“, а и добра реколта.

Каза го с нескрит възторг, но в следващия момент замълча.

— Обаче може да пийнем и „Примитиво“, ако ви допада повече.

— Не, не, ще вземем това тук — изрече припряно Роуз, защото вече бе забравила как се казваше виното, което толкова му хареса, и затърси тирбушон. Намери един и Саймън Филдинг отвори бутилката с обиграни движения.

— Дали да не хапнем тук? — Роуз посочи малкия кът за хранене до прозореца. До салона имаше и отделна трапезария, но тя изведнъж й се стори толкова префърцунена. — По-уютно е, как мислите?

Саймън Филдинг като че ли се изненада от предложението, обаче се съгласи и когато малко по-късно вече седяха един срещу друг с димящия пай помежду им, вдигна чашата си за наздравица.

— За готвачката! — каза и додаде с дяволита усмивка: — Чиито умения така грандиозно подцених.

Роуз чукна чашата си с неговата.

— Та това е най-обикновен пай. — При тези думи се сети за кутията със суши в хладилника. — Обзалагам се, че сте свикнали с много по-завързани ястия.

— Именно — констатира той. — Честно казано, дори не си спомням кога за последен път съм ял истинска домашно приготвена храна. Не съзнавах колко ми липсва и дори да е наполовина толкова вкусно, колкото ухае, със сигурност може да се съревновава с всяко ястие от ресторант със звезда „Мишлен“.

Вкуси от пая и възхитеното му изражение очевидно потвърди, че Роуз е оправдала очакванията му.

— Да си оближеш пръстите! Но къде сте се научили да готвите толкова добре?

Роуз замълча. Вероятно сега бе подходящият момент да му разкаже за трите си деца, за които от години готвеше всеки ден — откъдето бе придобила и тази рутина в кухнята. Но дали пламъчето в очите му нямаше да угасне на секундата, щом го научеше? Твърде често й се беше случвало с мъжете, с които я бе запознавала Айрис, за да рискува и този път. Тъй като, за разлика от кандидатите, представяни от сестра й, Саймън Филдинг наистина й харесваше. Е, поне за кратък флирт, уточни припряно наум — повече от това няма да се получи. И по-добре да не съсипва всичко от самото начало, като го стресне с житието-битието си.

— Както вече споменах, не е толкова трудно — поясни с усмивка и сръбна още една глътка от пивкото вино.

— А с какво се занимавате, когато не готвите? — поинтересува се той, продължавайки да се храни.

Роуз пак се поколеба.

— Аз съм… моделиерка — отговори и изпита лека гордост, защото не беше лъжа. Този път малко по-лесно премълча останалото.

— А, значи дизайнерка. — Саймън Филдинг се облегна назад. — Признавам, че не съм много вещ в тази област. Но може би все пак съм чувал за вашата модна линия?

Роуз преглътна. Собствена линия — нямаше да е никак зле, помисли си и усети пробождане в гърдите. По-рано наистина си мечтаеше да следва моден дизайн и да си извоюва име в бранша. Само че се омъжи за Мат и професионалните й амбиции потънаха в делника с децата. Остана й единствено любовта към кройките и шева. Със сигурност обаче все още не можеше да се нарече дизайнерка и ако не го поправеше, той щеше да си създаде погрешна представа за нея.

Кажи му, настоя сама пред себе си. Кажи му, че всъщност си домакиня и шиеш всичко на всичко блузи за бутика на сестра си. И за арогантни американски туристки.

Но точно мисълта за пренебрежителното държане на Фелисити Майърс я накара да си замълчи. Толкова й беше омръзнало да се извинява, че е такава, каквато е. Пък и изобщо не беше нужно Саймън Филдинг да знае всичко. По всяка вероятност нямаше да го види след днешната вечер, но сега се наслаждаваше на времето с него. Възхищението му й се отразяваше добре, хубаво беше пак да се почувства жена. Нима беше толкова осъдително да се представи пред него за преуспяваща необвързана дизайнерка?

— Да сте чували за мен? Не, за съжаление не съм толкова известна — отвърна тя и добави с усмивка: — Но се надявам това скоро да се промени.

— Положително — увери я Саймън и подпря с ръка брадичката си, не откъсвайки изпитателния си поглед от нея. — А на какво държите при моделите, които разработвате?

Въпросът слиса Роуз. Клиентките, а и Айрис винаги бяха буквално във възторг от ушитото за бутика, но никоя от тях досега не бе пожелала да научи защо разработва моделите точно по този начин. Саймън обаче явно се интересуваше, затова тя се опита да облече идеите си в думи.

— Обичам да комбинирам материи с различни текстури, но със сходни нюанси. Искам дрехите ми да не омръзват на клиентките, а те винаги да откриват в тях нещо ново. Искам да творя мода за сетивата.

Приятно й беше да говори на тази тема, затова продължи, сподели колко често се затруднява да намира и комбинира подходящи платове и колко време отнема създаването на перфектен модел.

Саймън я слушаше внимателно, от време на време задаваше въпроси и се усмихна, когато Роуз приключи.

— Сигурен съм, че линията ви ще бъде успешна, щом влагате в нея толкова страст — отбеляза. — Донесли ли сте някои модели, които да ми покажете?

Роуз се усмихна.

— Шия повечето си дрехи. Например роклята, с която бях днес следобед, е мое творение. И това тук.

И изпъна единия си крак, за да му даде възможност да оцени зеления панталон. Ала в следващия миг й просветна, че в комбинация със захабената тениска панталонът едва ли е най-добрият пример за нейната креативност.

— Е, по-добре ще стои с друга блуза — уточни тя. — Но не знаех, че зад вратата сте вие. Иначе щях да облека нещо, което да ви впечатли повече.

— Вие и така много ме впечатлявате, повярвайте ми — отвърна той с толкова лъчезарна усмивка, че сърцето на Роуз прескочи. Внезапно осъзна, че отдавна не е била насаме с мъж. Вкусният пай, виното, което полека-лека я замайваше, продължителните погледи… Всичко създаваше усещане за среща. Дали обаче бе така?

Тя преглътна.

— О, казвате го само защото искате да ви уредя час за оглед, който не търпи отлагане. — И смръщи чело, когато още веднъж се замисли за това. — Но защо всъщност?

— Защо какво?

— Защо се ангажирате с този оглед? Адвокатите не се ли занимават обикновено с други неща?

— Имате предвид защитата на клиенти пред съда? — Саймън повдигна ъгълчето на устата си в крива усмивка. — И това правя. Даже със значително по-голямо удоволствие. Но господин Пандакис е важен клиент на кантората ни. Управител е на „Суон холдинг“, който също представляваме. А тъй като е… да речем, доста ексцентричен тип, шефът ми реши, че главният ни приоритет е да го направим щастлив. Уви, избра мен за тази задача, така че в момента движа неща, с които обикновено нямам нищо общо.

— Имате шеф? — Роуз се сети за визитката, която й беше дал по-рано. — Мислех, че кантората е ваша.

Той въздъхна.

— Филдинг в името „Филдинг & Мейсън“ е баща ми. Кантората е негова и на съдружника му. Планира се скоро да стана съдружник, но засега съм само служител. За „загрявка“, както се изразява уважаемият ми баща. Нещо като семейна традиция, и той е трябвало да поработи така, преди дядо ми да го направи съдружник. Тъй че в момента баща ми е мой шеф.

Роуз леко наклони глава, замисляйки се за думите му. Не му беше приятно да изпълнява поръчението на баща си може би защото му се струваше твърде досадно. И все пак в гласа на Саймън Филдинг се долавяше уважение. Ако трябваше да отгатне как се отнася към баща си, би казала, че в момента недоволства от ролята си в кантората, обаче по принцип е в добри отношения с господин Филдинг старши.

— Значи юридическата ви кариера е била предначертана?

— Може да се каже.

— А това ли желаехте?

Въпросът беше доста личен и Роуз тутакси съжали, че го е задала. Понякога не успяваше да обуздае любопитството си. Но Саймън Филдинг очевидно не й се разсърди, понеже поклати глава с усмивка.

— Ей богу, никога не съм се питал. Странно, нали? — Той сви рамене. — Но предполагам, че някои неща просто са такива, каквито са. И не страдам, че съм адвокат, ако имате това предвид. Напротив, обичам професията си. Може би действително е семейна черта.

Роуз го наблюдаваше, опитвайки се да си го представи в черна тога пред съда. Което не беше трудно, понеже той сто на сто правеше впечатление и там и съдебните заседатели не го изпускаха от очи. Предимно тези от женски пол. Тя поне би се затруднила да се съсредоточи върху случая, докато слуша пледоарията му.

— … или как смятате? — Саймън Филдинг я погледна очаквателно, но Роуз само повдигна смутено рамене.

— Съжалявам, бях се замислила. Какво казахте?

— Запитах се дали приятелката ви изобщо възнамерява да продаде имота. Съгласи се да преговаряме, но вече имам чувството, че не проявява реален интерес към офертата.

Роуз пак повдигна рамене.

— Спомена за продажба, обаче не зная нищо повече. Щом се свържа с нея, ще я попитам и ще й предам колко важен е този оглед за вас. — После се усмихна. — И само за протокола: Бих го направила и ако не ми бяхте донесли храна.

Той се наведе към нея.

— Аз пък бих ви донесъл храна и ако не бяхте поели ангажимента да го направите — заяви, а когато погледите им се срещнаха, сърцето на Роуз заби малко по-бързо.

Жуженето на телефона му, който бе оставил на масата, ги изтръгна от мига на плаха интимност.

Саймън хвърли намръщен поглед на дисплея, но съобщението явно беше важно.

— Извинете ме, трябва да се обадя. — С тези думи стана и излезе от кухнята, за да телефонира.

Роуз го изпрати с очи, сетне също се изправи и прибра тавата с останалия пай във фурната. Усети, че бузите й парят и се почувства донякъде неловко. Откога не се беше случвало мъж да я извади от равновесие само с една усмивка и продължителен поглед? Не можа да си спомни, но чувството беше опияняващо, затова цялата засия, когато малко по-късно Саймън Филдинг се върна в кухнята. За разлика от нея той влезе с унил вид.

— Уви, налага се да съкратя вечерята ни. — И поклати съкрушено глава. — Съвсем забравих, че днес ме очакват на благотворителен банкет.

Усмивката на Роуз се стопи и тя мигом се отрезви.

— Тогава не карайте приятелката си да ви чака — рече и се помъчи да не изглежда разочарована. Естествено, че беше обвързан. Как бе могла да допусне, че…

— Майка ми — поправи я той. — Днес организира една от многобройните си благотворителни вечери. Не ме питайте за каква кауза, мама членува в толкова комитети, че сигурно и тя е загубила бройката им. Но очаква от мен и баща ми да подкрепим дейността й и обещах да отида. Беше доста невъздържана по телефона, така че по-добре да не я карам да ме чака.

Роуз съзнаваше, че е глупаво да почувства облекчение от думите му, въпреки това се усмихна.

— Е, жалко. Но това, разбира се, е по-важно — каза и го изпрати до вратата.

На раздяла Саймън Филдинг пое ръката й и я стисна малко по-силно от необходимото.

— Между другото, приятелката ми със сигурност би дошла на вечерята… ако имах такава — каза и пак се усмихна толкова неприлично чаровно, че всичко в стомаха на Роуз се преобърна.

Отвърна на погледа му и времето сякаш замря. Едва когато миг по-късно пусна ръката й, Роуз усети, че е затаила дъх.

— Наистина бих предпочел да остана тук — каза Саймън Филдинг. — Но се надявам да се чуем.

— Ще се обадя веднага щом се свържа със Зоуи — увери го още веднъж тя и се загледа подире му, докато той вървеше към колата си. След като потегли, заключи пак вратата и се облегна усмихната на нея. Каква първа вечер, помисли си и още веднъж извика в съзнанието си всяка подробност от последните часове.

Дали Саймън Филдинг действително й беше намекнал, че е необвързан? И дали наистина би се зарадвал да се видят отново?

Господи, престани вече, скастри се сама. Изобщо не го познаваше, така че не беше изключено да флиртува с всяка срещната. А може би тя самата се чувстваше някак странно само защото отдавна не бе проявявала интерес към някой мъж.

Но защо пък не, в края на краищата и тя беше необвързана. И не беше задължително от това да излезе нещо сериозно. Беше за няколко дни в града и на никого не дължеше отчет с кого прекарва времето си — мисъл, която внезапно й се видя още по-вълнуваща отпреди.

Решително се оттласна от вратата и изтича до портмантото, където висеше дамската й чанта. Извади мобилния си телефон и набра номера на Зоуи, но — както последния път — се свърза само с гласовата поща. Затова набра номера на стационарния телефон във вилата и изчака доста. Обаче и там не се обади никой.

Странно, рече си Роуз и погледна часовника. Надяваше се Зоуи вече да се е прибрала. Е, тогава щеше да пробва пак по-късно. Или утре рано. Все някога щеше да хване приятелката си и да я уговори да се съгласи с огледа. Тъй като едно беше ясно: тя самата бе лично заинтересована той да се състои.

Тъкмо щеше да затвори, когато отсреща някой вдигна телефона.

— Ало?

Роуз се стъписа, понеже гласът беше мъжки. И добре познат.

— Джак? — попита тя и поклати невярващо глава. — Какво правиш при Зоуи?