Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (10)

10.

Джак не отговори, но Зоуи видя как челюстните му мускули заиграха, докато той самият не сваляше очи от нея. Което беше разбираемо, защото и тя не можеше да откъсне поглед от него, а внимателно изучаваше лицето му, регистрираше всяка промяна.

Чертите му вече не бяха меки, както преди, брадичката изглеждаше по-ъглеста, фините бръчици се бяха врязали по-дълбоко. Но зеленият блясък на очите му я заплени също както тогава.

Внезапно съжали, че не бе попитала Роуз за Джак. Избегна умишлено въпроса, а тъй като Роуз не спомена нищо за него, предположи, че няма да го срещне тук.

Сега Джак изглеждаше по-скоро ядосан, гледаше я изпитателно, сключил вежди.

— Значи все пак си ти. — Поклати глава, все едно не можеше да проумее. — Роуз трябваше да ми каже.

Зоуи с мъка издържаше пронизващия му поглед.

— Аз… — преглътна. — Мислех, че си в Канада.

— Пък аз мислех, че отдавна си забравила за съществуването ми.

От сподавения гняв, който се долови в гласа му, я побиха студени тръпки.

— Джак, аз…

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — прекъсна я той толкова грубо, та тя за миг замря, решила, че думите му се отнасят за нея. Джак обаче бе обърнал глава към развалините на кулата. — Да те вземат мътните, Уилям, на теб говоря! Видях те, така че излез оттам!

Изминаха миг-два, после момчето се показа от храстите, дойде при тях с ръце в джобовете на джинсите и погледна плахо баща си. Има очите на Джак, помисли си Зоуи и се почуди как не го е забелязала веднага.

Джак го изчака да се приближи, но не му прочете конско, както очакваше Зоуи, а сложи ръка на гърба му.

— Хайде, баба ти ни чака за вечеря.

Побутна Уилям по-далеч от Зоуи и тръгна с него по пътеката. Момчето се извърна още веднъж смутено към нея, а тя ги изпрати с поглед.

Явно Джак нямаше желание да разговаря с нея и в това нямаше нищо чудно. В края на краищата тогава си беше тръгнала, без да му каже и дума.

Досега бе изтласквала от съзнанието си деня на заминаването от Корнуол, както и много други спомени, но в този момент ситуацията отново изплува пред очите й. Как баща й се разкрещя в пансиона пред очите на семейството си и останалите гости. Джордж Бивън беше сигурен, че Джак премълчава нещо и го обвини, че има нещо общо с падането на Крис. Джак отрече и дирейки подкрепа, се обърна към Зоуи.

Не бях с него. Той просто взе якето ми, нищо повече. Моля те, поне ти ми повярвай.

Само че Зоуи не знаеше на кое да вярва. Мислите й кръжаха безспир около едно — това, че брат й е мъртъв. Че вече няма да се смее с нея или да я утешава, когато се чувства зле, че няма да осъществи никоя от мечтите си, защото бе лежал в пясъка пред нея с изкривени крайници и изцъклени очи — картина, която никога нямаше да забрави.

Не защити Джак, а си тръгна с баща си. Безмълвно. Понеже бе в плен на скръбта си и мъчителните угризения. Скара се с Крис преди смъртта му, наговори му гадни неща. И не можеше да вземе назад нито една от думите си. Тази мисъл бе като парализираща отрова, която бе отнела способността й да действа. И я бе направила сляпа за болката на другите.

Затова замина с родителите си, без да се сбогува. А по-късно, когато първоначалният шок премина, не събра смелост да поговори с Джак. Може би щеше да го направи, ако й беше дал някакъв знак, че го иска. Но единственото, което чу за него след завръщането си в града, бе, че е отишъл в Канада. Така и не й се обади и тя предположи, че не желае да има нищо общо с нея. Сметна, че любовта им е умряла заедно с Крис — и нито веднъж не погледна назад.

А Джак явно бе продължил напред. В края на краищата имаше син, значи бе обичал друга жена, макар и да беше починала. Ако изобщо си спомняше за Зоуи, вероятно бе с неприязън, нищо друго.

Тя преглътна, сещайки се колко пренебрежително я беше погледнал току-що, и за миг съжали, че изобщо го е срещнала. Ала после си даде сметка, че това бе неочакван шанс. Ако искаше да разбере повече за смъртта на брат си, трябваше да поговори с него. Навремето не можа, а сега не й оставаше много време да разбере какво знае той.

— Джак! — извика Зоуи, но той не реагира, затова тя се затича след него и го улови за лакътя, задържа го. — Джак, моля те… Не можеш просто така да ме зарежеш!

Той рязко се обърна към нея и я изпепели с поглед.

— Не мога ли? Защо пък не? Та ти тогава постъпи точно така, нали, Зоуи? Просто си тръгна, без да кажеш и дума.

Зоуи издържа гневния му поглед.

— Зная. Само че сега се върнах тук и… — Вдигна ръце, отчаяно търсейки подходящите думи. — Бих искала да поговорим. За Крис. Трябва да намеря отговорите, Джак.

Той се загледа в нея в продължение на дълъг миг и у Зоуи трепна надежда, че ще се усмихне. Именно в усмивката му се беше влюбила преди години. Джак обаче въздъхна шумно, нищо повече.

— Оттогава мина толкова време, вече няма никакво значение — каза и категоричният му тон я жегна в сърцето.

— Джак…

— Трябва да вървим — прекъсна я той и тръгна напред, дръпна Уилям със себе си.

Зоуи гледа след тях, докато се скриха зад развалините на кулата. Сетне се върна при дървения парапет, сложи треперещите си ръце върху гредата и се помъчи да се успокои.

Винаги се беше страхувала от срещата с Джак, само дето си беше представяла, че ще протече коренно различно. Беше очаквала да е хладен и дистанциран. Или може би равнодушен. Но не и толкова ядосан.

Изведнъж всичко се върна в душата й: разочарованието, наранените чувства, болката. Нищо не бе отслабнало, дори напротив. Ако имаше някаква промяна, тя беше, че сега я болеше много повече отпреди. Изведнъж съжали, че тогава не бе разговаряла с него и не бе изяснила нещата помежду им, вместо да губи толкова време.

Нямаше обаче да се предаде толкова бързо, даже ако се наложеше да изтърпи гнева на Джак.

Още веднъж вдъхна дълбоко соления морски въздух и го изпусна с въздишка. След това се обърна и пое към вилата.

Но подир няколко крачки се наложи да спре, понеже внезапно всичко заигра пред очите й. Сърцето й запрепуска и Зоуи се опита да се върне при парапета. Не, помисли си, обзета от паника. Не и сега. Моля те, не…

* * *

— Татко, почакай!

Уилям се препъваше до Джак, който обаче не забави стъпка. Крачеше бързо по пътеката, отдалечаваше се от скалите. Нуждаеше се от дистанция между себе си и Зоуи. Нямаше представа дали тя още го виждаше, но не искаше да се обърне, за да провери.

По дяволите, защо сестра му не се беше обадила, щом бе разбрала, че Зоуи ще се върне в Пендерак? Дали бе забравила, улисана в подготовката за пътуването си? Или се беше надявала той да не научи?

Едва сега се сети, че майка му ги бе поканила днес на вечеря, защото имала да му каже нещо важно. Вече можеше да предположи кое е то.

Но в крайна сметка това надали имаше значение. Дори да знаеше, срещата с нея би го разтърсила не по-малко. Четиринайсет години, помисли си. Тази жена все още успяваше да го извади от равновесие…

— Ей, татко! Дай по-бавно! — Уилям хвана Джак за лакътя и го принуди да спре. — Защо досега не си ми казал?

— Какво?

— Ами че познаваш оня тип, дето е паднал от скалата. Можеше да ми кажеш! — В гласа му прозвуча възмущение. — Все се оплакваш колко малко споделям с теб, пък ти си същият!

Вярно е, рече си Джак и се почувства като заловен на местопрестъплението. Действително имаше някои неща, които досега бе премълчал пред сина си, но те засягаха майка му. За инцидента с Крис не бе споменал, понеже просто не желаеше да се сеща за него.

— Не обичам да говоря за това — каза и сви рамене. — Но съм ти казал защо не искам да се качваш на скалата. А кой е загиналият, няма значение.

Уилям измина няколко метра мълчаливо редом с него, явно се мъчеше да сглоби парчетата информация, получени от разговора между Джак и Зоуи.

— Този мъж приятел ли ти е бил?

— Дори много добър приятел — потвърди Джак.

— Ами жената? Каза, че му била сестра. И тя ли ти е била приятелка?

— Да.

Уилям леко наклони глава.

— Тогава защо беше толкова нелюбезен с нея?

Джак сви ръце в юмруци, понеже отново усети теглещата болка в гърдите отпреди малко, когато стоеше пред Зоуи и се взираше в лицето й.

Сега беше още по-красива. По-зряла. Но и по-бледа. И някак крехка с големите си сини очи, в които проблясваха сълзи. Едва се пребори с импулсивното желание да я прегърне.

Само че времената, в които би направил всичко, за да се погрижи за нея, отдавна бяха отминали. Тя вече не бе неговата Зоуи, беше жената, която го бе разочаровала горчиво.

— Татко? — Уилям не го остави на мира и Джак въздъхна тежко.

— Ще ти разкажа, ако ми признаеш защо се качи сам на скалите, въпреки че изрично ти забраних.

Уилям наведе смутено глава и избягна погледа на Джак, задъвка долната си устна. Явно за миг бе забравил, че все още се сърди на баща си. Замълча и двамата продължиха пътя си, но Джак виждаше, че чутото го гложди. Беше само въпрос на време момчето да зададе и други въпроси и тогава Джак нямаше да се измъкне от отговорите.

Е, поне отново проявяваше интерес към него. Така че от завръщането на Зоуи все пак има някаква полза, помисли си той и спря, когато се изкачиха до разклонението на пътеката.

Едната продължаваше през възвишенията към плажовете на Пендерак, а другата, много по-къса, завършваше до малката оградена ливада, служеща за паркинг на посетителите. Там беше джипът му модел „Дифендър“, затова Джак пое в тази посока. След няколко крачки обаче Уилям пак го хвана за лакътя.

— Татко, погледни!

И притеснено посочи към ръба на скалата, който се виждаше идеално от мястото им.

Джак обърна глава натам и веднага разбра какво има предвид Уилям.

— Мамка му! — процеди. И се втурна назад.