Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (6)

6.

— Откъде разбра, че съм тук?

Зоуи се плъзна на предната седалка и затвори вратата на автомобила. Баща й беше със закопчан колан, но нямаше намерение да тръгва.

— Телефонът ти беше изключен. А това става само когато си при Бренда — отвърна той.

Зоуи се сети, че действително го беше изключила, преди да отиде в отделението. Веднъж се случи неприятен инцидент, когато телефонът й неочаквано иззвъня. Майка й реши, че търсят нея и грабна апарата от ръката на Зоуи. Тъй като не познаваше човека отсреща, се обърка още повече и всичко приключи с това, че Бренда запрати телефона в стената. Оттогава Зоуи винаги изключваше смартфона, преди да влезе в стаята на майка си. А че баща й ще го изтълкува като индикатор къде е в момента — това не й беше хрумвало. Но той беше прав. Това беше единственото време, когато бе неоткриваема.

— Мислех, че още си в Уинчестър — каза тя и помръдна под тежкия поглед на баща си.

— Свърших по-бързо от предвиденото. — Сетне се поколеба, сякаш претегляше следващите си думи, но както винаги, избра директната атака. — Да не си си загубила ума?

Зоуи се помъчи да запази спокойствие. Знаеше, че баща й не обича да го поставят пред свършен факт. Или да вършат нещо, което не е по вкуса му. Именно затова избра да постъпи така. Защото нямаше смисъл да спори с него.

Джордж Бивън беше станал суров човек след смъртта на сина си и болестта на жена си. В бизнеса жънеше големи успехи, но в личния си живот общуваше трудно. Впрочем той почти нямаше личен живот. Беше работохолик и всичко се въртеше около фирмата, и Зоуи се научи да се съобразява с това. Нещо повече, възприе неговия маниер, отдаде се на работа също като него, понеже бе добра възможност да забрави, че в семейството й от години зееше пропаст. Която може би скоро ще стане още по-голяма за татко, помисли си Зоуи, гледайки съсухреното му лице.

— Кой ти каза?

Сигурно не беше Филип или Морийн. Зоуи бе помолила и двамата да си мълчат, защото искаше да съобщи лично на баща си и годеникът и асистентката й положително бяха удържали на думата си. Така че оставаше само една възможност.

— Филис ли?

Секретарката на баща й като че ли имаше шесто чувство за ставащото във фирмата. Виждаше и чуваше всичко, така че нищо чудно да беше подслушала някой разговор между колегите и веднага да го беше предала на шефа си. Лоялността й към него беше направо легендарна, което се дължеше и на факта, че двамата имаха връзка от няколко години. Въпреки че баща й отричаше, Зоуи знаеше за нея и дори проявяваше разбиране. Донякъде. В края на краищата бракът на родителите й съществуваше само на хартия още преди заболяването на Бренда.

— Има ли значение! — избухна Джордж Бивън. — Във всеки случай не от теб.

— Нямаше да тръгна, без да ти кажа — рече тя. — Действително се бях запътила към теб, за…

— За какво? Да ми го съобщиш? — сряза я той. — Това не е достатъчно, Зоуи. Не може просто ей така да решиш да захвърлиш всичко и да заминеш. Та ти си заместник търговски директор, за бога! Трябваше да го обсъдим.

— Съжалявам — каза тя, понеже знаеше, че е прав. Но само извинение очевидно не му стигаше.

— Не става, Зоуи. Не може да заминеш, не и сега. Знаеш колко е важен проектът „Ломбарди“. Толкова време работихме по него и нещата са на кантар. Последния път Джим Сметърс изрично подчерта, че е одобрил повишението на бюджета само защото ти си успяла да го убедиш. Има много високо мнение за теб. Ако излезеш от играта, може да зареже сделката.

Зоуи беше наясно с това. И знаеше, че има проблем. Ала нищо не можеше да промени.

— Наистина съжалявам, тате, повярвай ми — повтори. — Но въпреки всичко се налага да замина.

Изненадан от упорития й отказ да го послуша, Джордж Бивън се вгледа по-внимателно в дъщеря си. Ядът му като че ли се беше изпарил, вместо това сега на лицето му бяха изписани объркване и тревога.

— Но какво става с теб? Не те познавам в тази светлина. Да не би да не си добре?

Точно от това се страхуваше Зоуи. Не можеше да му каже за състоянието си. Достатъчно тежко щеше да понесе истината, когато всичко приключеше, да не говорим пък, ако я загубеше. Но все пак му дължеше някакво обяснение.

— Тате, изтощена съм до смърт. Напоследък се преуморих от работа, а и историята с мама… Не мога повече…

Последните думи изговори натъртено и с ужас усети, че наистина е така. Очите й плувнаха в сълзи и тя бързо запримига, за да ги изгони. Но баща й забеляза и уплашено сложи ръка на рамото й.

— Не съм си давал сметка. Ти… никога не си ми казвала.

Не, помисли си Зоуи. Тя никога нищо не казваше. Във всеки случай не и такива неща. Ако изобщо си отвореше устата, обсъждаше с баща си строителни проекти и калкулации, а не лични въпроси, свързани с него или нея, или с взаимоотношенията им. Така си вървеше открай време. Поне досега.

Той се прокашля.

— И къде заминаваш?

— Не зная още. Ще реша спонтанно.

Зоуи се почувства ужасно, задето го излъга. Но ако разбереше, че се кани да замине за Пендерак, щеше да побеснее, това беше повече от ясно. Всичко, свързано с това място, действаше на Джордж, както червената кърпа на бик, и той нямаше да разбере непреодолимото й желание да се върне още веднъж там. Да не говорим за факта, че щеше пак да отседне у семейство Галахър.

— Аха — рече баща й и Зоуи за момент се уплаши, че няма да се задоволи с отговора й. Той обаче не задълба по темата, понеже усети, че тя няма да му каже нищо друго и че няма да изостави плана си.

— Да те закарам ли у вас? — попита я.

Зоуи погледна през прозореца към отсрещната сграда.

— Не искаш ли да се качиш за малко при мама? Така и така си дошъл дотук.

Заслужава си да пробвам, каза си тя. Баща й обаче поклати глава. Както винаги.

— За какво? Тя няма да ме познае.

В гласа му се долови горчива нотка.

— Но това не е причина да я зачеркваш нацяло от живота си. Та тя ти е съпруга — напомни му Зоуи, макар да съзнаваше, че е безпредметно.

Той така и не можа да свикне със заболяването на Бренда. Ако зависеше от него, би я пратил много по-рано в хоспис. Зоуи обаче му попречи.

Баща й не отговори и избягна погледа й, замълча. А после направи онова, което и самата Зоуи беше усъвършенствала, когато дадена тема не й допадаше — просто заговори за друго.

— А Филип как реагира на плановете ти за почивка? Предполагам, че знае за тях.

Зоуи кимна.

— Помогна ми да уредя всичко.

— Хм.

Фактът, че бъдещият му зет не го е информирал веднага, очевидно не му хареса и Зоуи оцени високо мълчанието на Филип.

По принцип годеникът й не обичаше да крие нищо от шефа си, винаги се стараеше да постига консенсус, затова и често играеше ролята на посредник между Зоуи и баща й, когато гледните им точки силно се различаваха. Това бе и една от причините, заради които двамата толкова го уважаваха.

Ако питаха баща й, сватбата отдавна трябваше да се е състояла. Само че Зоуи непрекъснато я отлагаше. А сега пък и дума не можеше да става за брак, тъй като не искаше да подлага Филип на изпитанието да се обвърже с жена, която може би скоро щеше да е инвалид. Нали беше видяла реакцията на баща си.

— А какво става с продажбата на къщата? — поинтересува се Джордж. — Щом заминаваш за по-дълго, не е зле да решиш въпроса преди това.

Зоуи преглътна.

— Ще се погрижа, като се върна.

Баща й повдигна вежди.

— Офертата със сигурност ще е в сила само за известно време. Трябва да я приемеш, преди оня тип да е размислил.

Зоуи се облегна назад и издиша шумно. Защо точно днес всички изискваха от нея да взема неприятни решения?

— Трудно ми е, тате. Привързана съм към къщата. Там отраснахме с Крис. А мама…

Спря насред изречението, сещайки се за отчаяното лице на майка си, когато беше още с ума си.

Не бива да продаваш къщата, Зоуи. Обещай ми. Той е още тук, усещам го. Не позволявай да попадне в чужди ръце.

Затова и Зоуи се колеба толкова време дали да прати майка си в дом. За Бренда беше важно да бъде в дома си. Нуждаеше се от спомените, които я обграждаха там. За разлика от мъжа си, който нямаше сили да ги понесе.

Джордж Бивън още преди години се беше изнесъл и преместил в апартамент близо до фирмата, под предлог, че така е по-практично. Ако зависеше от него, отдавна вече да бяха продали имота. Но къщата беше на Бренда, а не негова. Беше я наследила от родителите си и я приписа на Зоуи, за да избегне посегателство от негова страна — факт, който все още го ядосваше.

— Майка ти има алцхаймер, забравила е, че къщата въобще съществува — напомни на дъщеря си. — А ти самата каза, че е прекалено голяма за теб.

Да, казах го, призна Зоуи наум. И беше вярно. Някои вечери мразеше да се прибира в огромната притихнала сграда със стаи, в които не беше стъпвала от години. И все пак…

Тя въздъхна дълбоко.

— Имам чувството, че ще предам мама.

— Глупости, Зоуи. В живота трябва да гледаш напред. А майка ти не съумя да го направи. Продължи да живее в миналото още преди да се разболее. Помъчи се да се вкопчи в нещо, което вече го няма.

В гласа на Джордж прозвуча презрение и това внезапно вбеси Зоуи.

— Тоест това вече няма значение за теб? Спомените за Крис? Искаш да продадеш и забравиш всичко, така ли?

Баща й се наведе към нея. Очите му блестяха и за пръв път от доста време насам Зоуи видя в тях неподправена болка.

— Абсолютно нищо не съм забравил, Зоуи. Само че не ми трябва къщата, за да помня Крис. И без нея всеки ден си давам сметка какво съм загубил.

Бавно, сякаш последното изречение бе изпило силите му, баща й се отпусна на седалката и се вторачи в улицата отвъд предното стъкло.

Зоуи усети как умората, която я съпътстваше през целия ден, се върна и й отне цялата енергия. Даваше си сметка какво се криеше зад думите на баща й. Крис му липсваше. Все още. И колкото и да се стараеше, тя никога нямаше да заеме мястото на брат си.

Крис трябваше да поеме „Бивън Кънстракшънс“, а не тя. Беше приет да следва строително инженерство и щеше да тръгне по стъпките на баща си. Смъртта му попречи, а Зоуи оттогава се стараеше да компенсира загубата. Никой обаче не можеше да запълни празнотата, оставена от брат й.

За момент се потопи в спомени, сети се за лъчезарната усмивка на Крис, за неговия чар. И колко хубаво свиреше на пиано. Музиката беше неговата страст, затова Зоуи отдавна планираше да основе фондация на името му, която да подкрепя млади музиканти. Това бе единствената причина да обмисли сериозно офертата за къщата, понеже с парите от продажбата можеше да осъществи намеренията си.

Но сега беше под въпрос дали щеше да успее. И изобщо всичко беше под въпрос, а тя усещаше, че няма сили.

— Ще поговоря пак с адвоката — каза, защото не й се обсъждаше повече тази тема, и с облекчение видя, че до ягуара на баща й спря черен автомобил със светеща в оранжево табелка на тавана. — Ето го и таксито ми. То ще ме откара, за да не заобикаляш специално заради мен.

Целуна баща си по бузата и слезе, преди да е възразил. После обаче се наведе към колата.

— Доскоро — каза и усети как сърцето й се сви, докато го гледаше.

— Обади се — настоя той. — Искам да зная къде си.

Зоуи кимна, макар да знаеше, че не може да му каже истината, и се усмихна плахо. Сетне хлопна вратата и се приближи до таксито с чакащия шофьор.

— Към Хампстед — каза, след като седна отзад, и изпрати с поглед ягуара, който мина покрай тях. Автомобилът изчезна твърде бързо, още преди да е зърнала баща си зад волана.

Миг по-късно таксито също потегли и Зоуи се облегна назад с дълбока въздишка.

Завладя я чувството, че всичко й се изплъзва, очите й пареха. Толкова й се плачеше, но не искаше да показва слабост пред шофьора. Затова стисна зъби и се съсредоточи върху онова, което й предстоеше.

Утре щеше да замине за Корнуол и най-сетне да започне да задава въпросите, от чиито отговори се боеше навремето. Беше се опитала да избяга от болката, която заплашваше да я разкъса. Ала неизвестността я беше измъчвала през всичките тези години. Беше се загнездила в главата й също като тая скапана аневризма, която сега я принуждаваше да действа. Трябва да разбера какво се е случило, рече си и усети завръщането на страха — не само от това, което щеше да узнае, но и че времето може би нямаше да й стигне да го разкрие.