Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (44)

44.

— При следващото съдебно заседание непременно трябва да тръгнем оттук. Не мислите ли? — Хейзъл Къмингс смръщи чело. — Саймън? Чувате ли ме?

Саймън отвори вратата на хубавата червенокоса адвокатка и излезе след нея от сградата на съда.

— Да, да, естествено. Това е добра тактика — увери я без кой знае какъв ентусиазъм и се усмихна извинително, уловил озадачения й поглед. — Страхотно се справихте, Хейзъл. Наистина. Бяхте се подготвили перфектно. Баща ми ще остане много доволен.

Тя отново засия в усмивка и Саймън се ядоса, задето я беше обезкуражил с апатията си. Днес беше важен ден за младата му колежка и не му се искаше да помрачи радостта й.

— Ще хапнем ли нещо? — попита Хейзъл, поглеждайки към часовника, който висеше над магазин на отсрещния тротоар и показваше един и половина. — Направо умирам от глад. Освен това бихме могли да обсъдим още веднъж случая. Вашето мнение ми е важно.

— Разбира се — отвърна Саймън, макар да предполагаше какви са плановете й за следващото заседание и че той нямаше да възрази срещу тях.

Хейзъл Къмингс работеше едва от няколко седмици във „Филдинг & Мейсън“ и нямаше още опит. Но беше амбициозна и усърдна, а при подготовката за процеси не оставяше нищо на случайността. Затова и бащата на Саймън й повери за пръв път защитата на важен клиент. Делото беше започнало днес и Хейзъл — както се очакваше — се справи превъзходно.

Въпреки това Робърт Филдинг бе настоял Саймън да я придружи и да й помогне, което най-вероятно бе свързано не с нейната неопитност. По-скоро с факта, че Хейзъл отговаряше точно на представите на майка му за идеална снаха: беше интелигентна, хубава, имаше същата професия и същия произход като Саймън. Затова съвсем основателно подозираше, че майка му има пръст във възлагането на това „поръчение“. Още повече че наскоро му бе препоръчала Хейзъл като подходяща партньорка.

И може би е права, каза си, вдигайки ръка да спре такси. Може би наистина трябваше да излезе на среща с Хейзъл и да я опознае по-отблизо. Всъщност двамата си пасваха перфектно. И хубавата й рижа коса му напомняше за…

Роуз.

Саймън въздъхна нечуто, когато си даде сметка какво е направил за пореден път. По дяволите, защо неизменно сравняваше всяка жена с Роуз Райли? Независимо какво вършеше, образът й бе постоянно пред очите му, а това го съсипваше. Сигурно щеше да му мине. Просто се искаше още малко търпение. Та нали никога не беше страдал дълго за предишните си приятелки. Е, да, обаче след раздялата с никоя от тях не се беше будил всяка нощ с чувството, че нещо му липсва…

До бордюра спря такси, Саймън отвори вратата на Хейзъл и се качи в колата след нея. Каза на шофьора името на близко заведение, което посещаваше винаги, когато бе в Лондонското сити: любимо място за срещи на служители в банки и инвестиционни фирми, с каквито бе пълно наоколо, и доста оживено по обяд. Саймън обаче познаваше собственика и получи маса за двама.

Когато им сервираха поръчаното ядене, Хейзъл вече се беше задълбочила в защитната стратегия, която планираше. А Саймън отново се затрудняваше да се съсредоточи върху изложението й. Кимаше и от време на време измърморваше по някоя одобрителна дума, но всъщност не я слушаше.

— А вие ще отидете ли на благотворителния бал, който майка ви устройва другата седмица в Марлтън Хаус?

Въпросът на Хейзъл стигна до слуха му отчасти и заради очаквателния й поглед.

— Майка ми ли ви изпрати покана?

Хейзъл кимна.

— Но не зная дали да отида. Не познавам никого и сигурно ще се чувствам неудобно.

Прикова поглед в него и Саймън разбра, че явно се надява на покана да й кавалерства. И за миг-два се изкуши да го направи.

Това би била идеална първа среща, защото им даваше възможност да се опознаят по-добре без допълнителни ангажименти. След това можеше да заведе Хейзъл на вечеря, а оттам нататък щеше да си покаже. Десетки пъти бе изпълнявал тези ритуали и беше наясно как се получават нещата. С Хейзъл може би щеше дори да се получи доста добре. Беше симпатична и привлекателна и очевидно проявяваше интерес към него.

Имаше само един проблем.

Не беше Роуз.

— Защо не дойдете с придружител? — каза той. — Майка ми със сигурност не би имала нищо против.

— О, да. И аз си го помислих — отвърна след кратко колебание Хейзъл и се усмихна, не давайки вид, че е разочарована.

Но навярно беше, защото през остатъка от обяда разговорът им не вървеше и Саймън имаше чувството, че не само той си тръгна с радост от ресторанта.

Отвън той наново спря такси и помогна на Хейзъл да се качи. Понечи да я последва, но изведнъж се поколеба, защото си даде сметка, че е кретен. Безмозъчен, изкуфял кретен.

— Господин Филдинг? — попита озадачено Хейзъл, понеже той отдръпна назад крака си, с който вече беше стъпил в таксито.

— Съжалявам, току-що се сетих, че трябва да свърша нещо — обясни Саймън. — Ще се видим по-късно в кантората.

Захлопна вратата и изпрати с поглед таксито, което се вля в движението. Сетне извади мобилния си телефон и се обади на Глория. Секретарката, която работеше не само за него, но и за баща му, беше от години в кантората и притежаваше неподозирани способности за разрешаване на костеливи проблеми. На което и разчиташе в момента.

— Глория, трябва да откриете един човек — каза, без да увърта.

— На драго сърце, господин Филдинг — отвърна тя, както винаги, спокойно и любезно. — За кого става въпрос?

— За Матю Райли — рече той и се усмихна мрачно, докато в главата му полека-лека вече съзряваше план.