Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (42)

42.

— Хайде де, изплюй камъчето! — каза Дейзи и се усмихна, когато Роуз я изгледа с изненада.

Двете седяха на кухненската маса в пансиона и чистеха зеленчуци за вечерята. Тези дни Роуз помагаше често на майка си. Когато бе сама във вилата, не спираше да мисли за Саймън, затова след връщането си преди два дни прекарваше много време в пансиона и приемаше с радост всяка работа. Не очакваше обаче, че майка й толкова лесно ще я разкрие.

— Не зная за какво говориш — каза, без да храни кой знае каква надежда, че Дейзи ще й повярва. — Добре съм.

Майка й поклати глава.

— Роуз, познавам те, откакто се появи на този свят. Мислиш, не забелязвам, че си нещастна? Какво е станало в Лондон? Айрис мълчи като риба, така че ти ми кажи. Защо се върна по-рано? И защо изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите?

Роуз остави настрана моркова, който тъкмо чистеше, и въздъхна дълбоко.

— В Лондон се запознах с един мъж — призна. — Казва се Саймън Филдинг. И се влюбих в него. Зная, че звучи откачено, защото бяха само няколко дни, но с него ми беше много хубаво. Мислех си, че и той чувства същото, поне така каза. Но щом разбра, че имам три деца, промени мнението си. Мисълта за цяло семейство му дойде в повече, така че скъсах с него. — При тези думи сви рамене. — Това беше, нищо повече.

Нищо повече? Роуз простена нечуто, защото това бе вицът на годината. Саймън просто не излизаше от главата й, всяка нощ го сънуваше — ако изобщо заспеше от мисли. Как бе възможно само след няколко дни да изпитваш такава неистова нужда от някого, че да чувстваш едва ли не физическа болка, задето не е до теб?

Роуз тръсна глава, за да прогони образа му, който отново бе изплувал пред вътрешния й взор.

— Ще се оправя — каза по-скоро на себе си, отколкото на Дейзи.

Погледът на майка й обаче остана скептичен.

— Може би щеше да свикне с мисълта, ако му беше дала малко повече време — рече тя.

Роуз взе пак моркова и започна да го бели с нервни движения.

— Не, нямаше. А ако погледнем трезво на нещата, и бездруго нищо нямаше да се получи. Той живее в луксозен лондонски апартамент, а аз — в най-обикновена къща с децата. Нито ние ще се впишем в неговия живот, нито той в нашия. Връзката ни щеше да претърпи провал. Така че да не умуваме повече.

Дейзи изпуфтя, реакция, която Роуз познаваше до болка. С нея показваше не само, че нещо не й харесва, а и най-често, че следва някакъв извод.

— Ти се страхуваш — каза майка й и Роуз я погледна с негодувание.

— Естествено, че се страхувам — отвърна след малко. — Не искам пак да ме наранят. Не искам и децата да свикнат с някого, който по-късно да ги изостави. Достатъчно е, че баща им го направи. Как да ги подложа на ново изпитание, още повече че този мъж от самото начало има проблем с това да ни допусне в живота си?

— Не се оправдавай винаги с децата, Роуз. Не в тях е въпросът. Просто се страхуваш пак да се довериш на мъж.

Сега пък изпуфтя Роуз.

— Ами какво чудно има след всичко, което преживях с Мат? Не ми е притрябвал друг мъж, който да ми се обяснява в любов, а после да ме зареже при първите трудности. Саймън заяви най-тържествено, че ще преодолее всички пречки, за да бъде с мен. Щом чу за децата, повече не отвори дума за това.

Дейзи въздъхна и хвърли обеления картоф в тенджерата.

— Аз бих се притеснила повече, ако беше казал, че няма проблем. — И сви рамене в отговор на недоумяващия поглед на Роуз. — Не всичко е толкова просто. Три деца означават куп отговорности. Когато ти е казал, че иска да започнете връзка, не е знаел какво го очаква. Наистина ли мислиш, че си в правото си да го упрекваш, задето се е разколебал?

Думите й засегнаха Роуз.

— Мамо, ти на чия страна си всъщност?

— На твоя — увери я Дейзи. — Винаги съм на твоя страна. Не мога обаче да гледам спокойно как след раздялата с Мат си се затворила и не допускаш друг мъж в живота си. Този Саймън е първият, за когото ми споменаваш, но не даваш никакъв шанс на връзката ви, а пак бягаш от нея. Искам да бъдеш щастлива, Роуз. Само че за това ще трябва да рискуваш и да отвориш още веднъж сърцето си.

Роуз я погледна смутено, защото майка й беше права. Беше теглила чертата, без да даде на Саймън времето, за което я беше помолил. Но какво би се променило, ако му предоставеше този шанс? Та той явно не го искаше, щом не се беше обадил след скарването им пред прага.

За едно обаче майка й не беше права: беше рискувала и отворила сърцето си. И беше загубила…

Чу се вой на спирачки и пред къщата спря кола, а миг по-късно кухненската врата се разтвори със замах.

— Джак! — извика изненадано Дейзи, когато синът й влетя в стаята.

Роуз се вторачи в брат си.

— Какво се е случило?

— Зоуи — издума задъхано той. — Баща й беше преди малко при мен. Има мозъчен кръвоизлив. Трябва веднага да отида при нея. Ще се погрижите ли за Уилям и фермата?

— Мозъчен кръвоизлив? Господи! — възкликна смаяно Роуз и се спогледа с Дейзи. — Тежък ли е?

— В момента е в кома. Само това зная — каза нетърпеливо Джак. — Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се — отговори Дейзи и тутакси потърси решение. — Ще попитам Дъглас Томас дали може да се заеме с фермата. Винаги се е отзовавал, докато Брайън беше в болницата. Със сигурност ще ни помогне.

Джак кимна и вече тръгваше, когато Роуз го повика.

— Почакай! Идвам с теб!

И хвърли бърз поглед на майка си.

— Съгласна ли си? С Айрис ще можете ли да гледате децата?

— Да, естествено. Върви с него. По-добре да не остава сам — отговори Дейзи. — И ме дръжте в течение.

Малко след това двамата се качиха в колата и Джак запали двигателя.

— Мислех, че вече не искаш да я виждаш — рече тихо Роуз.

— Напротив, искам. Обичам я. — Джак погледна сестра си и тя видя отчаянието в очите му. — И не бива да я губя втори път — добави мрачно и натисна докрай педала за газта.