Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (41)

41.

— Уилям?

Джак бе застанал насред двора и очакваше отговор. Сигурен беше, че синът му се мотае някъде наблизо, но тишината остана ненарушена. С въздишка наведе глава към Бъди, който седеше в краката му.

— Къде скитосва, а, Бъди? Можеш ли да го потърсиш?

Чул името си, Бъди погледна нагоре, но само изпъхтя с изплезен език и пак си легна, сякаш искаше да каже на господаря си хич да не разчита на него. Денят беше горещ и двамата току-що се бяха върнали от пасището, където Джак беше упражнявал с него различни команди. Всъщност Уилям трябваше да ги придружи, но момчето изчезна яко дим. Откакто Зоуи си замина внезапно преди два дни, синът му пак се беше затворил изцяло в себе си, а това притесняваше Джак. Не беше очаквал, че Уилям ще реагира така бурно. А това не облекчаваше и неговата болка.

— Уилям, дявол да те вземе, къде си? — извика още веднъж, без да храни особени надежди, че синът му ще го чуе. Но ето че наблизо нещо изшумоля.

— Тук съм.

Гласът прозвуча достатъчно силно и Джак успя да го локализира. Идваше откъм плевника и когато се качи по стълбата за тавана, откри момчето в един от ъглите. Уилям седеше със свити колене и въртеше между пръстите си сламка.

Джак седна до него.

— Защо не дойде с мен на пасището?

Уилям повдигна рамене.

— Нямах желание — рече.

Джак се почуди дали да не продължи с въпросите, обаче реши, че е по-добре да не му вади душата. В края на краищата беше добър знак, че го допусна толкова близо — нещо немислимо само допреди няколко дни.

Известно време просто седяха един до друг, всеки с мислите си. После Джак усети погледа на Уилям и се обърна към момчето.

— Тя защо си замина?

Личеше си, че му е трудно да зададе този въпрос. Но той явно го занимаваше, както и баща му.

— Трябваше да се върне в Лондон — отвърна Джак и отново усети пустотата в гърдите си.

— Не можеш ли да я накараш да се върне?

Джак повдигна вежди от изненада.

— Как ти хрумна, че го искам?

Уилям се подсмихна накриво.

— Татко, вече съм почти на четиринайсет. Не съм сляп.

— Но не си и глух — добави Джак. — Чу, че е сгодена. Така че нямам никакво намерение пак да тичам подире й.

— Но тя те харесва, то се вижда — настоя Уилям. — И не си пада по оня тип. Не й се тръгваше с него.

Джак се опита да заглуши вътрешния си глас, който през цялото време му казваше същото. Не, това беше абсурд. Потърси в Гугъл информация за въпросния Филип Фрийман и откри, че е търговски директор на „Бивън Кънстракшънс“ и ръководи фирмата заедно със Зоуи и с баща й. Така че бе напълно подходящ за нея и макар дори самата мисъл, че тя действително може да се омъжи за този костюмар, да го подлудяваше, трябваше да се примири.

— Обаче тръгна с него. Това е главното. Взе решение.

— Въпреки това ти липсва — отбеляза Уилям. — Чух те снощи. През цялото време се разхождаше напред-назад. Както когато си тръгна мама.

Джак се почувства като хванат на местопрестъплението. Тогава, по времето на Карън, беше будувал нощи наред, защото не знаеше как да съобщи на Уилям за плановете на майка му. Сега не можеше да спи, защото не успяваше да се отърси от чувствата си. Все едно железен обръч бе стегнал гърдите му и му пречеше да диша. Денем я караше някак си, защото бе зает с работа. Нощем обаче неспирно си блъскаше главата и това го съсипваше. Тъй като не намираше обяснение също като Уилям.

— Защо жените са такива? — попита момчето и Джак се усмихна против волята си.

— Добър въпрос — каза и внезапно изпита благодарност, че поне взаимоотношенията със сина му най-сетне пак се нормализираха след толкова време.

И двамата наостриха слух и се надигнаха, когато чуха приближаващо ръмжене на двигател. Точно когато стигнаха до отворения капак, откъдето се виждаше целият двор, пред къщата спря сребрист ягуар. Джак и Уилям се спогледаха с недоумение, тъй като никой от познатите им не караше такъв луксозен автомобил. Джак обаче веднага позна съсухрения мъж, въпреки че от последната им среща бяха минали четиринайсет години.

— Кой е този? — полюбопитства Уилям.

— Бащата на Зоуи.

— И какво търси тук?

— Нямам представа — изръмжа Джак. — Да го попитаме.

Слязоха един след друг по стълбата, но Джордж Бивън, който вече бе застанал пред вратата на къщата, ги видя чак когато Джак го повика по име. Сепнато се обърна към тях и Джак се стресна, констатирайки колко се е променил възрастният мъж.

Наистина, и при последната им среща слепоочията му бяха посребрени, но тогава Джордж Бивън правеше впечатление на динамичен и жизнен човек. Сега косата му бе изцяло посивяла, а бледите бузи бяха хлътнали, лицето бе набраздено от дълбоки бръчки. Най-плашещи бяха обаче очите. Погледът му беше безжизнен и Джак трудно свърза този съкрушен старец с образа, който бе носил в съзнанието си през всичките тези години. Но внезапната му поява на двора възобнови предишния гняв на Джак.

— С какво мога да ви помогна, господин Бивън? — Той скръсти ръце пред гърдите си и фиксира недоверчиво стареца. — Ако сте дошли пак да ми заявите да стоя далеч от дъщеря ви, можехте да си спестите труда.

Джордж Бивън го гледа дълго, преди да отговори.

— Не, аз… — Прокашля се и продължи със сломен глас: — Може ли да поговорим? — запита и добави с поглед към Уилям: — На четири очи?

Джак реши да чуе какво имаше да му казва Джордж Бивън. Потърси погледа на Уилям и момчето кимна, макар че явно не му се оставаше навън с Бъди, докато баща му беше в къщата с госта си.

— Искате ли чаша чай? — запита Джак, когато миг-два по-късно влязоха в кухнята.

Джордж Бивън се отпусна с усилие на стола.

— С удоволствие. Пътуването беше дълго — отвърна и плъзна поглед по стаята.

Инспекцията не се понрави на Джак. Сам знаеше, че сравнена с лондонските имоти на семейство Бивън, фермерската къща изглеждаше много скромна и отново се почуди дали бащата на Зоуи не е тук, за да му припомни тази разлика. Но Джордж Бивън като че ли не забелязваше обстановката. Май не беше дошъл да вдига скандал и това озадачаваше Джак.

Когато чаят стана готов, той сложи димящата чаша пред госта си и се върна на мястото си пред печката, облегна се пак на работния плот, защото предпочиташе да запази дистанция.

— Какво ви води насам? — попита, не издържайки на тягостната тишина.

Джордж Бивън се поколеба за миг, преди да отговори. Очевидно му беше трудно да изрече онова, за което бе дошъл.

— Тук съм, за да се извиня за държането си след смъртта на Крис. И за да ви предам нещо от дъщеря ми.

Джак се напрегна вътрешно при споменаването на Зоуи.

— Навремето допуснах грешки — продължи Джордж Бивън. — Големи грешки. Не само когато реших, че имате нещо общо със смъртта на Крис. Обвинението беше нацяло неправдоподобно и единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че не бях на себе си от болка. Но това не ме оправдава, задето не предадох писмото ви на Зоуи. Или задето така и не й съобщих за телефонното ви обаждане. Направих го, за да не се срещнете с дъщеря ми. Дори скрих мобилния й телефон и й купих нов, понеже исках да ви попреча да се свържете с нея. Беше грешка. За която искрено съжалявам.

Джак скръсти ръце пред гърдите си. Очакваше какво ли не, обаче такова генерално извинение… И недоумяваше каква е причината за него.

— Какво е това закъсняло прозрение? Да не е свързано със Зоуи? По нейна поръка ли сте тук?

Джордж Бивън кимна.

— До известна степен — каза и Джак вече сериозно се запита какво ли означава всичко това.

— И какво очаквате от мен? Да ви простя? Окей. Добре. Ще го направя. Впрочем не съм сигурен дали не сте ми направили услуга. Дъщеря ви по всяка вероятност и без това не би се върнала при мен. Тя не ме иска и неотдавна пак го показа. Затова няма значение дали навремето сте й предали писмото ми или не.

— Напротив, разбира се, че има значение — възрази Джордж Бивън. — Даже голямо. Тогава щяхте да останете със Зоуи и всичко щеше да се развие по друг начин. По-добре за дъщеря ми.

Джак изсумтя.

— Възможно е. Само че сега е сгодена. Така че няма смисъл да гадаем какво би станало.

— Вече не е сгодена — каза Джордж Бивън и завъртя чашата си. — Разтрогна годежа с Филип. И ми каза, че винаги е обичала един-единствен мъж: вас. Затова съм тук. Исках да го знаете.

Джак се вторачи в него. Толкова му се искаше да повярва на думите му. Страшно много. Обаче във всичко това нямаше никаква логика.

— Дъщеря ви си тръгна. Не пожела да остане при мен. А и не спомена, че вече не е сгодена. Ако съм я разбрал погрешно, да дойде и да ми го каже сама.

Очите на Джордж Бивън се насълзиха.

— Зоуи сигурно би искала да го направи — каза. — Но за жалост, не може.

Джак си пое дъх, обзет от тревога, защото най-сетне разбра какво означава прегърбената поза на възрастния мъж. И какво се таи в очите му.

Отчаяние. И мъка.

— Какво е станало със Зоуи? — попита Джак и усети как леден юмрук стисна сърцето му. — Случило ли се е нещо?