Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (28)

28.

Зоуи разлисти дневника и намери търсения текст. Устата й внезапно пресъхна, а самоувереността й се изпари.

Често бе говорила пред много хора, така че ситуацията не й беше чужда. Но при бизнес срещите не бяха намесени емоции, затова онова, което й предстоеше да направи, бе непозната територия и по-трудно, отколкото си го представяше.

Наложи се да се прокашля още веднъж.

— Това е стихотворение, което брат ми е посветил на голямата си любов. Сега ще го чуете.

На любовта тъмната тайна,

леконога, разчупва привичното,

тъмна нощ ни крие като крадци,

една звезда — единствената ни светлина.

Нов и щастлив, и вечно твой,

но само сега, само тук, само за кратко, само сам.

 

Нуждаем се от надежда за утре,

тъй като иначе всичко в мен ще занемее.

Ненаситил се на теб, но изпълнен с тревога,

очаквам това, което ще дойде.

Осмели се да посрещнеш с мен това ново време —

само ти и само аз, завинаги двама.

Крис бе преработвал няколко пъти стихотворението, заменял, зачерквал или добавял думи. Не беше шедьовър, но беше трогнало Зоуи. Дано не само мен, помисли си, когато пак насочи поглед към множеството.

— Не зная за кого говори, зная само, че за него е било много важно тази любов да остане тайна. Оттогава е минало много време и човек би си помисли, че написаното вече няма никакво значение. Но не е така.

Погледът й за миг докосна Джак, който стоеше с Меган на дансинга и не сваляше очи от нея.

— Истината е важна и някой все още я дължи на мен и семейството ми. Някой, който дълго е мълчал. Затова го моля от душа и сърце, който и да е, да събере кураж и да го направи заради Крис. Той го заслужава. Помогнете ни, на него и на нас, най-сетне да намерим покой.

За секунди се възцари мъртва тишина, а в очите на гостите се четяха изненада, безпомощност или смущение. Едва когато тя кимна на музикантите и слезе от сцената, нестройният хор от гласове зазвуча с нова сила. Докато вървеше през залата, Зоуи усещаше върху себе си погледите на присъстващите.

Беше ясно, че казаното от нея нямаше смисъл за повечето хора. Мнозина от тях със сигурност не познаваха нито нея, нито Крис и нямаха идея за какво говори. Достатъчно беше обаче да го разбере човекът, към когото бяха адресирани думите й.

— Госпожице Бивън, почакайте!

Хари Оуен я спря малко преди да е стигнала до фоайето. Лицето му беше сериозно.

— Има някакъв дневник, така ли? — попита явно развълнуван. — Но защо не ни го предоставихте по време на разследването?

— Неотдавна го открих случайно — поясни смутено Зоуи. Изобщо не й беше хрумнало, че полицията може да прояви интерес към дневника.

— Ще позволите ли да го погледна? — Хари Оуен протегна настойчиво ръка. — Може да хвърли нова светлина върху случая. Трябва да го прочетем.

Говореше уверено, но Зоуи все пак се колебаеше.

— Ще ми го върнете ли?

— Разбира се. Ще си го получите колкото се може по-скоро.

Въпреки това обещание Зоуи му подаде неохотно бележника. Той го прибра и се сбогува лаконично, сетне се обърна и се запъти обратно към празничната зала.

— Пазете го! — извика тя след него и отведнъж се почувства като изцедена. Не знаеше дали планът й ще успее, но вече нямаше сили да остане и да чака някаква реакция. И бездруго най-вероятно нищо нямаше да се получи, освен това й се искаше да избяга от любопитните погледи, които внезапно й станаха неприятни.

Ето защо отиде до гардероба във фоайето, взе мантото си и напусна хотела.

Беше захладяло и вятърът се беше засилил чувствително, гонеше по нощното небе облаците, които скриваха ниската пълна луна. Ала Зоуи бе потънала толкова дълбоко в мисли, че почти не усещаше промяната на времето. Закопча мантото си и тръгна по уличките надолу към пристанището. Светеха само кръчмите и ресторантите, а крайбрежната алея беше безлюдна. Никъде не се виждаше и такси, на което бе разчитала. До хотела беше взела такси, защото не се чувстваше във форма, за да измине разстоянието пеша, и предпочиташе да се върне по същия начин във вилата. Нерешително се спря и се загледа в моторниците до пристанището, които, огрени от бледата светлина на уличните лампи, танцуваха върху вълните.

— Зоуи! Почакай!

Вятърът довя до слуха й гласа на Джак, а когато се обърна, го видя да притичва през крайбрежната улица. На няколко крачки от нея спря. Връхлетелият го порив на вятъра изду разкопчаното му яке и разроши косата му, докато Джак я изпиваше с очи.

— Хората говорят за теб. — Каза го силно, за да надвика вятъра. — Доста ги развълнува.

Зоуи сви рамене.

— Такъв беше планът — извика с треперлива усмивка, но отново стана сериозна, когато той направи още една крачка напред. После още една, докато не застана плътно пред нея.

Очите му блестяха в светлината на уличната лампа над тях и изражението им я накара да затаи дъх.

— Наистина ли не си получила писмото ми?

Зоуи тъжно поклати глава.

— А ако го беше получила?

Зоуи усети как сърцето й се сви. Тогава може би всичко щеше да се развие другояче, рече си. Но шансът бе пропилян.

— Не е ли все едно? — сви рамене тя. — Сега имаш Меган и…

— Не, не е все едно — прекъсна я той и се приближи още малко, плъзна поглед по лицето й, сякаш за да запечата в съзнанието си всеки детайл от него. — Вярно е, че те мразех, Зоуи. И не исках да те видя повече. Тъй като си мислех, че за теб станалото между нас не означава това, което означава за мен. Тъй като си мислех, че просто си ме задраскала от живота си и защото ми беше адски болезнено да го приема.

Джак обхвана раменете й и я стисна толкова силно, че й причини болка.

— Но сега не зная какво да мисля — продума той, а отчаянието, което Зоуи прочете в очите му, прониза сърцето й. — Кажи, означаваше ли нещо за теб? Би ли променила нещата, ако можеше?

Зоуи усети огромна буца в гърлото си.

— Да — промълви от цялото си сърце, понеже нищо не би я направило по-щастлива от втори шанс да го обича. Дори не знаеше дали изобщо бе преставала да го обича.

Джак я пусна и взе лицето й в шепи, погали с палци устните й. А погледът на Зоуи се устреми несъзнателно към устата му, която бе тъй близо.

Ей сега щеше да я целуне, а тя не можеше да възпре порива си, силен също като вятъра, който дърпаше дрехите им. А и не искаше. Направи едва доловимо движение към него и когато устните им се срещнаха, допирът я разтърси като електрически шок. Усети, че Джак я взе в обятията си и се сгуши в него, сключи ръце на тила му и отвърна трескаво на целувката.

Изведнъж се запита как бе съумяла да живее толкова време без Джак. Почувства как нещо в нея отново придоби цялост, сякаш се запълни някаква празнина, зееща от много години в живота й. Инстинктивно се притисна още по-плътно към него и игнорира гласа на разума, който й каза, че не бива да го прави. Че е дошла тук, за да се сбогува, а не да започне нещо отначало.

Джак я пусна толкова неочаквано, че й трябваха миг-два, за да се върне в реалността. Ала тогава и тя чу, че някой го вика.

— Вуйчо Джак! Вуйчо Джак!

Сара тичаше към тях с все още препасана престилка. Пресече улицата и останала без въздух, спря пред двамата.

— Вуйчо Джак, мисля, че нещо не е наред с Уилям — изрече на пресекулки, когато най-сетне си пое дъх. — Току-що ми се обади, звучеше странно. Май плачеше. Каза, че сега знаел всичко, но като го попитах какво, затвори. И вече не вдига телефона, според мен го е изключил. — И уплашено погледна Джак. — Умирам от притеснение.

Джак се усмихна.

— Едва ли е нещо страшно. Но добре, че ме предупреди. Ей сега ще отида във фермата и ще видя какво става с него.

— Добре — каза Сара и понечи да си тръгне, обаче Джак я улови за лакътя и я задържа.

— Почакай. Би ли предала на Меган, че съм си тръгнал? И нека да продължи да се забавлява без мен. Кажи й, че трябва да се погрижа за Уилям и че скоро ще й се обадя. А също и че съжалявам.

Сара кимна и се втурна към хотела. Когато се скри от полезрението им, Джак изкара въздуха от дробовете си, сякаш през цялото време едва се беше сдържал. Устните му се бяха изпънали и станали на тънка черта и Зоуи се уплаши, виждайки колко е пребледнял.

— Какво се е случило? — попита загрижено.

— Не зная — рече той. — Но ако е това, от което се опасявам, значи е истинска катастрофа.