Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (17)

17.

Зоуи се сепна и с изненада установи, че лежи на дивана в плажната вила. Спомни си, че след дългото ходене пеша от селото дотук беше капнала от умора и реши да си почине малко. Сигурно се беше унесла, и то за дълго, тъй като слънцето вече беше ниско, а в къщата цареше полумрак. Наложи се да щракне малката лампа на помощната масичка до дивана.

Учудена, примигна от ярката светлина. Как бе възможно да е толкова уморена, въпреки че днес беше спала до късно? Сигурно беше от морския въздух и необичайното физическо натоварване.

С въздишка отметна одеялото, с което бе завила краката си, стана и се протегна. После отиде в кухнята да си направи чай. Докато чакаше водата да заври, се приближи до прозореца и се загледа в пътя, водещ към скалите, и изведнъж й мина мисълта, че онази нощ Крис вероятно е вървял по него. За миг дори си въобрази, че в здрачевината навън различава високата му слаба фигура, която се отдалечава от нея.

Какво ли е търсил нея нощ на скалите? И дали е бил сам?

Толкова й се искаше да прочете свидетелските показания в следственото дело. Може би тогава…

Нещо издрънча и я изтръгна от мислите й. Сякаш някой бе съборил нещо зад къщата. Зоуи прекоси на две крачки дневната, блъсна вратата на терасата и застина от изненада.

— Уилям!

Веднага позна момчето, което я погледна стреснато. Сигурно се беше промъкнал покрай къщата и се беше блъснал неволно в бухалките за крикет, които бяха подпрени на стената. Те пък бяха уцелили калаената лейка, която също бе там, и го бяха издали — факт, от който Уилям явно се чувстваше неудобно.

— При мен ли идваш?

Той кимна, обаче не й даде обяснение защо просто не беше позвънил на вратата. Но Зоуи не продължи да разпитва, защото отлично знаеше какво го бе довело тук. Изпитваше любопитство към нея и историята й, а любопитството беше взаимно. И тя искаше да научи повече за него, затова отстъпи встрани и с жест го покани да влезе.

— Тъкмо запарвам чай. Ще пийнеш ли и ти?

Уилям я последва в кухнята и броени минути по-късно двамата вече седяха един срещу друг на масата с димящи чаши в ръка.

— Съжалявам за снощи — поде Зоуи, за да наруши мълчанието помежду им. — Сто на сто те уплаших.

Момчето сви рамене и Зоуи не беше сигурна дали е съгласен с думите й или ги опровергава. В очите му, които приличаха на очите на Джак, обаче определено се четеше загриженост, докато я наблюдаваше внимателно.

— По-добре ли сте?

Зоуи отвори уста да подхвърли нещо успокоително, да го увери, че всичко е тип-топ. Ала нещо в погледа му й даде да разбере, че трябва да е искрена с него.

— Горе-долу — и изкриви уста в усмивка. — Завръщането тук е мъчително.

— Заради брат ви ли?

Тя кимна.

— Мисля много за него.

Уилям унесено дъвчеше долната си устна.

— И аз мисля много за мама — призна той. — Липсва ми.

— И на мен ми липсва Крис — увери го Зоуи. — Но с времето ще ти стане по-леко.

Уилям тръсна несдържано глава.

— Аз обаче не искам да ми стане по-леко — каза със смесица от упорство и отчаяние. — Ако ми стане по-леко, може би ще я забравя. А не искам.

Зоуи преглътна, понеже твърде добре познаваше това чувство. Беше изпитала вина в деня, в който си беше дала сметка, че не мисли постоянно за Крис. В деня, в който образът му се бе изместил мъничко по-назад в съзнанието й и делникът й отново се беше върнал донякъде към нормалния си ритъм. Междувременно бе осъзнала, че това е естествено, когато скърбиш за някого. Ала все още помнеше кристално ясно болката, докато пусне Крис да си отиде.

— Никога няма да я забравиш — успокои го тя и се поколеба, преди да зададе въпроса, който през цялото време й се въртеше в главата. — Как се случи всъщност?

Уилям завъртя чашата в ръцете си.

— Колата й излетяла от платното и паднала в дерето. Извадили я още жива, но малко по-късно починала в болницата.

За момент и двамата замълчаха, а Зоуи прочете по лицето на Уилям, че умът му трескаво работи.

— И знаете ли кое е най-лошото? — Беше свил ръце в юмруци, а следващите думи буквално изригнаха от устата му. — Известно време я нямаше и точно тогава се връщаше заради мен. За да ме вземе със себе си. С татко бяха решили да се разделят и тя искаше да ме отведе в Ню Йорк. Двамата се караха седмици наред за това. Той държеше да остана с него, само че аз щях да тръгна с нея. Нали ми беше майка. — Гневът в гласа му се долавяше ясно, но бе изместен от отчаяние, когато Уилям продължи по-тихо: — Не успях да й кажа колко я обичам. И че ужасно ми е липсвала.

Сърцето на Зоуи се сви.

— И аз се скарах с брат си вечерта, в която загина, и му наговорих ужасни неща — призна тя. — Не можеш да си представиш колко пъти съм си пожелавала да мога да взема думите си назад и вместо тях да му кажа какво е означавал за мен.

Всъщност не беше нужно да говори за болката си, че никога повече няма да й се удаде такава възможност, понеже в очите на Уилям се четеше разбиране. Затова и не се почувства неудобно, когато очите й внезапно се насълзиха.

Отпи още една глътка от чая и прочисти гърлото си.

— Къде е била майка ти преди злополуката? — попита, почти сигурна, че на Уилям ще му бъде приятно да разкаже малко повече за нея. Само че лицето му се вкамени.

— Трябва да се прибирам — каза и погледна ръчния си часовник.

— Добре — отвърна изненадана Зоуи и понечи да го изпрати до входната врата. Той обаче се насочи към вратата на терасата, откъдето бе дошъл.

— Ще мина през ливадата отзад, така ще стигна по-бързо — заяви и й махна, преди да си тръгне с енергични крачки.

Ходи също като Джак, помисли си Зоуи, докато го следеше с поглед. И явно от баща си бе наследил и склонността да прекъсва внезапно разговора, ако се засегнеше тема, по която не му се говореше.

Тя въздъхна и се прибра в къщата, за да седне с остатъка от чая си в дневната. Но още преди да се отпусне на дивана, чу шум на автомобилен двигател. Колата спря до къщата и секунди по-късно, когато Зоуи се запъти към антрето, на вратата се почука.

Тя отвори и се вторачи в посетителя, сякаш виждаше призрак.

— Джак!

Изглеждаше сериозен.

— Може ли да вляза?

Зоуи отстъпи встрани, за да му направи място, и го последва в дневната. Джак спря пред големия прозорец в другия край на стаята, все едно искаше да стои по-далеч от нея.

— Имам някои неща за теб.

С тези думи й подаде папката, която държеше. Зоуи я пое и усети как сърцето й запърха, когато разбра за какво става въпрос. Погледна го с изненада.

— Документите по следственото дело за смъртта на брат ми!

— Не, копие от тях — поправи я Джак. — Пък и не са всичките, а само свидетелските показания и писмените материали за разследването. Снимките ги няма.

Все още смаяна, Зоуи прелисти страниците.

— Откъде го взе?

— От зет ми. Нали ти казах, че работи като полицай в Пендерак. Днес си го срещнала в участъка. Поне той ми каза, че те е видял.

— Мислех, че полицията няма право да дава следствени документи на трети лица.

— Така е. Наложи се много дълго да го убеждавам и да му обещая, че само ще прочетеш показанията и ще ги върнеш, без да споменеш на друг, че си ги видяла. Това важи за всичко, което научиш от документите. Не бива да говориш за това. Ако се разчуе, ще има последици за Гордън.

Зоуи безмълвно местеше поглед от документите към Джак и обратно и се опитваше да си представи разговора между двамата мъже. Щом бе готов да рискува така, значи въпросният Гордън или беше добросърдечен, или Джак бе заложил авторитета си, за да изпълни това нейно желание.

— Никой няма да узнае, обещавам ти.

— Хубаво. — Лицето му се промени, сякаш се поотпусна. — Дано намериш каквото търсиш.

Понечи да си тръгне, но на минаване покрай нея Зоуи го улови за лакътя.

— Почакай! — Пое си дълбоко въздух и добави: — Благодаря. Направо не зная какво да кажа. Това… означава много за мен.

Ръката й все още бе на лакътя му, а когато погледите им се срещнаха, Зоуи изведнъж отново остана без дъх, както навремето, когато за пръв път потъна в зелените му очи и внезапно осъзна, че е влюбена в него…

— Ще пийнеш ли чаша чай?

Не й убягна колебанието му — нито мигът, в който реши да приеме поканата.

— Добре. — Дръпна лакътя си от ръката й и изпусна задържания в дробовете въздух, което прозвуча като въздишка. — Но нямам много време.

— Ще побързам.

Олекна й и изтича с разтуптяно сърце в кухнята. Беше нервна в негово присъствие, въпреки това не й се искаше Джак да си тръгне веднага.

Припряно включи електрическата кана и извади чаши, закачи торбичките с чай за тях и нетърпеливо зачака водата да закипи. Когато това стана, вдигна каната малко по-рязко от основата й. От отривистото движение от чучура се изля малко вряла вода и няколко капки паднаха върху ръката й.

Зоуи изписка от болка и изпусна каната, която издрънча на пода. На дъските се образува локва от вряла вода. Секунди по-късно на вратата се показа Джак.

Той веднага разбра какво се е случило.

— Подложи ръка под течаща вода — нареди й, а когато Зоуи дори не помръдна, я побутна към мивката, пусна студената вода и я застави да държи ръка под струята, за да се охлади опареното място.

— Не я махай!

— Подът! — завайка се Зоуи, но Джак вече се беше заел и с него, метна всички налични кухненски кърпи върху локвата и попи водата.

Миг-два по-късно хаосът бе ликвидиран и каната пак бе върху основата си. Само Зоуи все още държеше ръката си под течащата вода — и се чувстваше като пълна глупачка.

— Съжалявам — промълви и за свой ужас усети, че очите й се напълниха със сълзи. — Толкова съм несръчна.

— Дай да видя. — Джак посегна към ръката й и я придърпа към себе си, за да я огледа, после отново я пъхна под струята. — Няма нищо страшно. Но трябва да я охладиш още малко.

Стоеше зад нея и държеше здраво ръката й, докато водата продължаваше да тече върху опареното място. Топлото му мускулесто тяло бе досами нейното, а когато вдигна глава към него и погледите им се срещнаха, Зоуи изведнъж си припомни чувството, когато се целуваше с него. Когато усещаше меките му устни върху своите, а те можеха да бъдат нежни и възбуждащо настойчиви. Когато се притискаше към него, а езикът му изучаваше устата й. Когато ръцете му се плъзгаха под тениската й, нагоре до…

— Мисля, че всичко е наред.

Тя дръпна ръката си изпод крана и се отмести от Джак, направи крачка встрани.

— Аз… ще ти направя нов чай.

Той прокара пръсти през косата си.

— Май имам нужда от нещо по-силно — измърмори и с бързи крачки излезе от стаята.

Зоуи го последва в дневната и го завари пред шкафа, където бе барът на Роуз. Наля си пръст уиски в една от чашите, отпи голяма глътка от кехлибарената течност и тогава се обърна пак към нея.

Сърцето на Зоуи блъскаше лудо в гърдите й, докато тя самата не сваляше очи от него. Искаше да го попита защо й помага, ала се боеше от отговора му.

Все още разтреперана, се отпусна на дивана.

— Седни, де — покани го настойчиво и се зарадва, че Джак я послуша. За миг-два се смълчаха, а Зоуи отчаяно търсеше нещо, за което може да поговори с него. Накрая му зададе въпроса, който през цялото време не излизаше от главата й.

— Защо се върна от Канада?

Той се втренчи в чашата си, после повдигна рамене.

— Нещата не се развиха, както си бях представял.

— Защо?

Джак вдигна поглед и сякаш се замисли дали да й отговори. В крайна сметка го направи.

— Исках да създам нещо, някаква фирма, нещо свое. Но първо трябваше да спечеля пари, затова започнах работа в дърводобива. Бях в лагери за дървосекачи в Британска Колумбия. Доста тежък труд. В началото бях просто твърде уморен, за да се замислям какво друго бих могъл да върша. А после се роди Уилям и се наложи да се грижа за него и същевременно да работя. Така и не намерих достатъчно време и сили да осъществя плановете си.

Зоуи смръщи чело, понеже думите му изобщо не прилягаха на Джак, когото познаваше.

— Но нали там е била и жена ти. Уилям каза, че е починала едва преди година.

Джак се вторачи в нея.

— Уилям е говорил с теб за Карън?

Тя кимна.

— Одеве беше тук, малко преди да дойдеш.

Джак явно не можеше да асимилира чутото, защото поклати глава.

— Какво ти каза?

— Че е починала при автомобилна злополука — отвърна Зоуи. — И че му липсва.

Той все така не сваляше очи от нея.

— А спомена ли и че ме мрази, понеже според него съм му попречил да живее при майка си?

— Каза, че било решено да се разведете и сте се карали при кого да живее той — отговори предпазливо Зоуи, защото не искаше Джак пак да й се ядоса.

— Да, карахме се, и то много — продума той с тежка въздишка, а след това се умълча.

Зоуи вече си помисли, че няма да каже нищо повече, когато Джак пак въздъхна и продължи:

— В действителност не бяхме един за друг. Всъщност имахме връзка отскоро и бременността й беше доста голям шок. Тъкмо бях стъпил горе-долу на краката си и последното, от което имах нужда, беше дете… и жена, очакваща да обезпеча живота й. Въпреки това се оженихме, но така и не станахме идеалната двойка. Нито за миг, даже в началото. Дълго се стараех заради момчето. Само че в един момент просто се отказах. — Той погледна Зоуи и поклати глава. — Уилям никога не говори за Карън, поне не с непознати — допълни, сякаш все още не можеше да повярва, че синът му е открил сърцето си точно пред Зоуи. И сякаш не беше сигурен дали това му харесва.

За момент и двамата замълчаха, а Джак се взираше замислено в чашата си.

— Но защо е трябвало да се грижиш сам за Уилям? — наруши тишината Зоуи.

Той вдигна глава и изведнъж й се стори уплашен, все едно чак сега бе осъзнал, че е споделил твърде много. Разказът му разкри на Зоуи куп детайли за него и представи мнимия провал на емиграцията му в Канада в коренно различна светлина. Беше се отказал от плановете си просто защото синът му бе по-важен за него. И все пак имаше нещо, което тя още не разбираше.

— Защо Карън не ти е помагала?

* * *

Джак се бореше със себе си, взирайки се в сините очи на Зоуи. Нямаше идея защо седеше тук, пиеше уиски и говореше за неща, които не бяха нейна работа. Всичко това засягаше само него и Уилям, но след като момчето бе приказвало с нея, може би беше по-добре тя да узнае цялата история. Поне частта, която можеше да й сподели.

— Карън беше изключително нестабилен човек — поде той. — Ту еуфорична до небесата, ту депресирана до смърт. Наричат го биполярно разстройство. Или маниакалнодепресивна психоза. Когато беше в приповдигнато настроение, имаше хиляди планове — и вършеше каквото й хрумнеше в момента. Пътуваше с часове, за да заведе Уилям в някой увеселителен парк, или му купуваше скъпи играчки, отрупваше го с любов и внимание. Но се случваше и да се запилее някъде без него. „Таймаут“, така го наричаше. Без да се обади, изчезваше за дни и аз се принуждавах да си взема неплатен отпуск, за да се грижа за Уилям. А по време на депресивните си фази понякога беше толкова зле, че с дни не бе в състояние да стане от леглото, та пак се налагаше да гледам момчето. Животът ни наподобяваше возене в скоростно влакче в лунапарк — приключи с въздишка Джак.

Зоуи го погледна с уплаха.

— Няма ли лечение?

— Има — потвърди той. — Но Карън не искаше и да чуе за това, поне не в хиперактивните фази. Не се чувстваше болна и непрекъснато ме обвиняваше, че й го внушавам. Според мен не желаеше да погледне истината в очите. Само веднъж, по време на тежка депресивна фаза, я предумах да се подложи на терапия и след нея известно време беше по-добре. Точно тогава Уилям беше тръгнал на училище и в продължение на две години живяхме спокойно. В един момент обаче всичко започна отначало и стана дори по-зле отпреди. А после…

Джак замълча.

— Какво стана после? — попита Зоуи и той за секунди се изкуши да й разкаже и останалото. Но си беше дал клетва да мълчи — заради Уилям. Затова поклати глава.

— Нищо — продума и усети как нещо го прободе при вида на разочарованието в очите й.

Рязко вдигна чашата до устата си и изпи останалото уиски, след това се изправи.

— Трябва да тръгвам.

Наистина трябваше, и то незабавно, защото ако останеше още малко, може би все пак щеше да я целуне. Одеве едва не го направи в кухнята, когато тя беше пред мивката и погледите им се срещнаха. А и сега, когато стояха до вратата, отново трябваше да се пребори с неудържимото желание да я притегли към себе си. Ето защо не й подаде ръка, а нервно прекрачи прага и се обърна към нея чак когато се отдалечи на крачка разстояние.

— Лека нощ, Зоуи.

Тя се загърна по-плътно в плетената си жилетка, сякаш изведнъж й беше станало студено.

— Лека нощ, Джак.

Той се запъти към колата си, отвори предната врата и още веднъж се обърна към нея. Зоуи изглеждаше съкрушена, но той просто не можеше да постъпи другояче.

— Ако откриеш нещо или имаш желание да поговорим, знаеш къде да ме намериш — каза и усети как сърцето му се сви от усмивката й.

Ненавиждаше се, задето си го помисли, обаче, когато остави осветената вила зад гърба си и потегли към фермата, в душата му изгря надежда, че тя ще приеме предложението.