Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (14)

14.

— Не, съжалявам. Нямам право. — Хари Оуен сви извинително рамене и Зоуи усети как я заля вълна на разочарование.

— Но става въпрос за брат ми. — Сви ръце в юмруци и отправи към полицая умолителен поглед. — Това са сведения, които ми се полагат.

Хари Оуен се обърна и отиде до бюрото си, от което бе станал, когато малко преди това Зоуи бе почукала на вратата му. Вече не беше сержант, а началник на полицейския участък, както Зоуи прочете на табелката отвън, и под ризата му се очертаваше коремче. Иначе, кажи-речи, не се беше променил. Косата му бе все така гъста и светлоруса, а прозрачносините му очи я следяха внимателно, когато й посочи да седне на стола пред бюрото.

— Бих искал да ви помогна, госпожице Бивън. Но не мога. Документите по следственото дело са поверителни. Нямаме право да ги даваме на трети лица, нито на извършителя, ако има такъв, нито на жертвата и семейството й. Така гласи наредбата и аз съм длъжен да я спазвам.

Зоуи се възползва от поканата му и се отпусна на стола.

— Та тези сведения вече не ви трябват — аргументира се тя. — Делото събира прах от години.

— Именно — потвърди Хари Оуен и я прониза с поглед. — Разследването е приключено. Какъв е смисълът да разровим всичко отново?

— Не разбирате. — Зоуи се наведе напред и погледна умолително полицая. — Не възнамерявам да критикувам следствените действия или нещо от сорта. Зная, че с колегите си положихте всички усилия, за да разнищите случая. Но тогава бях толкова шокирана, че нямах представа кого сте разпитвали и какво са казали за Крис хората от селото. Ето това ме интересува сега. Естествено, ще бъда много дискретна и няма да…

Спря насред изречението, защото Хари Оуен поклати отривисто глава.

— Както вече казах, нямам право.

Той стисна устни и Зоуи усети, че разговорът му е много неприятен. Тя обаче не се предаваше.

— Пък и не е задължително да вземам книжата със себе си. След като не е позволено да се изнасят, бих могла да ги прочета тук.

— Нямате право да ги прочетете — отсече Хари Оуен. — Ако изобщо се стигне дотам, право би имал само упълномощен от вас адвокат. Той може да изиска преглед на документите и да ви съобщи какво пише в тях. Обаче също не може да ви покаже материалите по следствието.

— Но…

— Не. Наистина не мога да ви помогна. — Той стана от мястото си, а когато и Зоуи направи същото, я изпрати до вратата. — Наистина съжалявам — каза и избягна погледа й. — Довиждане, госпожице Бивън.

Затвори вратата зад гърба на Зоуи, а тя за миг-два остана вторачена разочаровано в нея. После се върна в централното помещение на участъка.

Зад едно от двете бюра седеше полицаят, който преди малко я посрещна и я заведе при Хари Оуен. Казваше се сержант Колинс и беше по-млад от нея, може би на трийсет, висок, непохватен, с приветлива усмивка. Когато мина покрай него, я огледа с любопитство. Изглеждаше по-общителен от началника си, така че Зоуи се зачуди дали да не попита и него за следственото дело. Не, надали щеше да тръгне срещу шефа си, а и цялата ситуация бе достатъчно унизителна. Затова просто му кимна и напусна участъка.

Когато излезе на улицата, още веднъж се обърна към красивата историческа сграда с фасада от шистов камък и ланцетни прозорци, която се вписваше идеално в градския облик.

Беше толкова сигурна, че Хари Оуен ще й помогне. По онова време беше още млад полицай, помнеше го много добре, защото също бе изпаднал в шок от случилото се. Навярно беше първият му случай и покрусата му показа на Зоуи, че ужасната смърт на Крис бе травмиращо преживяване и за силите на реда в спокойното селце Пендерак. Затова и разчиташе именно той да прояви разбиране към молбата й. Е, очевидно се беше излъгала.

Естествено, нямаше да остави нещата така и щеше да ангажира адвокат точно както я бе посъветвал. На лондонския фирмен адвокат обаче не можеше да се довери, защото баща й щеше да разбере къде се намира в момента. Значи трябваше да потърси кантора в околността. Но това щеше да отнеме време. Време, което нямам, въздъхна Зоуи и унесена в мисли, тръгна по тесните и красиви павирани улички.

Щом стигна до крайбрежната алея, спря и си пое дълбоко въздух. Беше вече следобед и ръждясалите риболовни корабчета отдавна бяха закотвени на двата кея и очакваха следващото си излизане в морето. Бяха по-малко отпреди, установи с изненада Зоуи. Затова пък броят на платноходките и моторниците бе нараснал значително. Акваторията на пристанището беше почти запълнена, а и много повече туристи се разхождаха по алеята, зяпаха витрините или бяха насядали в кафенетата и ресторантите. Помнеше някои магазини и хотели, други обаче бяха нови или със сменени имена. И все пак общата картина на шистово сивите и бели постройки с разноцветни прозоречни рамки покрай проблясващата вода й беше до болка позната и фактът, че пак бе тук, че виждаше, чуваше и вдишваше всичко това, отведнъж отприщи порой от спомени.

Крясъкът на чайките, свистенето на платната, които вятърът удряше в мачтите на лодките, и типичната остра пристанищна миризма на гниещи водорасли и солена вода — всичко в съзнанието й бе неразривно свързано с лято, слънце и сгряващо чувство на щастие и сигурност. Виждаше себе си и Роуз, седнали на пристанищни кнехти и похапващи сладолед, помнеше как вечер, щом се стъмнеше, с Джак се разхождаха ръка за ръка по алеята. Беше преди толкова време, а те бяха съвсем отскоро влюбени. Как само туптеше развълнуваното й сърце! И колко сигурна беше, че нищо няма да попречи на щастието им…

— Извинете, не се ли познаваме?

Въпросът накара Зоуи да се обърне изненадано към възрастна дама, която я оглеждаше с леко наведена настрани глава. Беше около шейсет и пет годишна, със светлокестеняви къдрици и представляваше доста екстравагантна гледка заради огненочервените си бермуди и туниката с безумна разцветка. Затова и Зоуи я позна веднага.

— Госпожо Кармайкъл!

Щом произнесе името й, жената явно също се досети, понеже погледът й се проясни.

— Зоуи! Зоуи Бивън, нали? Боже мой, колко време мина! — Дамата засия в усмивка, миг по-късно обаче отново стана сериозна. — Тогава не успях да ви кажа колко съжалявам за случилото се с брат ви. Беше толкова… — Гласът й пресекна, но тя бързо се съвзе. — Толкова талантлив пианист. Така и не срещнах повече ученик като него.

— Той много обичаше да ходи на уроците ви — отвърна Зоуи и усети буца в гърлото си, когато видя как в очите на възрастната дама проблеснаха сълзи. От смъртта на Крис бяха минали толкова години и Зоуи предполагаше, че само тя и родителите й все още скърбят за него. Стана й приятно да чуе, че и други не са го забравили.

Но може би това важеше единствено за Лизи Кармайкъл, все пак именно тя бе открила и развила музикалния талант на Крис. Как точно се бяха намерили двамата, Зоуи не помнеше, обаче в един момент Крис разбра, че тя дава уроци по пиано на децата в Пендерак и го удари на молба, докато най-накрая му позволиха да вземе няколко часа при нея. В Лондон продължи при други преподаватели и доста напредна благодарение на усърдието и ентусиазма си. Но въпреки това или точно по тази причина му стана традиция всяко лято да ходи на уроци при Лизи Кармайкъл.

— Вашите уроци означаваха много за него.

— И за мен бяха нещо специално. — Лизи Кармайкъл въздъхна и по лицето й пробягна сянка. Ала след това пак се усмихна. — Колко ще останете в Пендерак?

— Няколко дни — отговори Зоуи.

— В такъв случай се отбийте у нас. Имам нещо, което бих искала да ви дам. Не сте забравила къде живея, нали?

— Естествено, че не — отвърна Зоуи. — А какво е то?

Старата дама се усмихна.

— Елате утре следобед и ще ви го покажа.

Погали още веднъж Зоуи по ръката и продължи пътя си, обаче подир няколко метра отново се обърна.

— В четири, за чая — подвикна и й махна за последен път, преди да се скрие в тълпата.

Зоуи се загледа след нея. Нямаше представа какво искаше да й даде Лизи Кармайкъл, но сигурно беше свързано с Крис. Поне беше някакво начало. В селото положително имаше и други хора, които го помнеха и с които можеше да поговори.

Тази мисъл й вдъхна оптимизъм и тъкмо се накани да продължи разходката, когато очите й грабнаха няколко пъстри платнени чанти, изложени на витрината на бутик. Открай време имаше слабост към чанти, а тези, както се виждаше, ушити на ръка единични бройки бяха направо възхитителни — пъстроцветни, но не изчанчени или детински, а хем оригинални, хем подходящи за всеки ден.

Зоуи влезе спонтанно в магазина: малък бутик, в който освен всевъзможни сувенири с морска тематика, се предлагаха и доста екстравагантни дрехи и още чанти.

Продавачката с дълга червеникавокестенява коса, която стоеше зад тезгяха и разговаряше с възрастна дама, вдигна глава, когато камбанката над вратата иззвъня.

— С какво да ви помогна? — запита любезно, но докато Зоуи отвори уста да попита за чантите, продавачката възкликна радостно: — Зоуи? Колко хубаво, че ме намери! Аз съм Айрис, по-малката сестра на Роуз. Помниш ли ме?

— Да, разбира се — учуди се Зоуи. Трудно й беше да повярва, че тази висока и хубава жена е тогавашното момиченце със скоби на зъбите, но определено беше Айрис. Беше все така открита и жизнерадостна, както преди, което си пролича от това, че веднага излезе иззад тезгяха и прегърна сърдечно Зоуи.

— Посвикна ли да живееш в плажната вила?

— Да, благодаря ти.

Зоуи разгледа чантите и блузите, които бяха изложени из целия бутик, и отново се сети за думите на приятелката си.

— Значи това са нещата, които прави Роуз? — попита, силно впечатлена. — Бас държа, че се продават добре.

— Иска ли питане — потвърди Айрис. — Те са хитовете на сезона. Налага се Роуз непрекъснато да шие нови и нови. Нали, мамо?

И погледна към възрастната жена, която още стоеше до тезгяха. Зоуи чак сега я позна.

— Госпожо Галахър! — възкликна и усмихнато й подаде ръка. — Радвам се да ви видя пак.

Майката на Джак й отвърна с по-скоро сдържана усмивка, докато се здрависваха.

— И аз се радвам, Зоуи — каза, но изражението й си остана резервирано. — Отдавна не сме се виждали.

— Да, така е — потвърди Зоуи и сведе очи. Внезапно съжали, че с лека ръка е изтрила тези хора от живота си. Беше сгрешила, но нищо не можеше да промени.

— Джак ми разказа какво ти се е случило вчера край скалите. Притесняваше се за теб. — Дейзи се вгледа по-внимателно в Зоуи. — По-добре ли си?

— Да, много по-добре — увери я Зоуи и усети как пулсът й се ускори при мисълта за Джак. Наистина ли се беше притеснил? — Дългото пътуване май ме изтощи повече, отколкото предполагах, затова и днес спах до късно.

До много късно даже, отбеляза наум, понеже се беше събудила едва към обяд — време, по което в офиса обикновено вече беше обработила първата купчина документи. А в Пендерак бездействаше и въпреки това се чувстваше капнала от умора. Полека-лека обаче се оправяше. Обилната закуска й се отрази добре, а красивата природа, на която днес се любува с нови очи по пътя за селото, й подейства успокоително, бавно я отърси от стреса през последните дни. Бях забравила, помисли си. Бях забравила какво е да си в Корнуол.

Дейзи Галахър не сваляше скептичния си поглед от нея.

— Виждаш ми се бледа — констатира тя. — Храниш ли се достатъчно?

Зоуи си спомни с тъга, че още навремето това бе най-голямата грижа на Дейзи Галахър. Все смяташе Зоуи за прекалено слаба и току й предлагаше препечени филийки с пастет и други вкуснотии от кухнята си. Май и сега се почувства отговорна за физическото здраве на Зоуи, понеже след кратък размисъл добави:

— Ако желаеш, може да идваш да се храниш в пансиона. Винаги имаме достатъчно ядене, пък и нали си ни гостенка.

Зоуи кимна плахо.

— Благодаря. Много мило от ваша страна — продума, донякъде смаяна от неочакваната покана, и премести погледа си от Дейзи към Айрис, която се усмихваше все така лъчезарно.

Въпреки че майката на Джак се държеше с нея малко по-сдържано отпреди, гостоприемството на семейство Галахър очевидно не се беше променило. Което само засили угризенията на Зоуи спрямо тях. Ето защо припряно грабна чанта в различни нюанси на синьото, която висеше на един от щендерите и много й хареса.

— Бих искала да я купя.

Даде парите на Айрис, изчака я да я пъхне в голяма хартиена торба и да й я подаде през тезгяха. После се усмихна още веднъж на двете жени.

— Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме.

С наведена глава и потънала в дълбоки мисли, излезе от бутика — и след няколко крачки се сблъска с някого.

— Извинете — каза уплашено — не ви…

Думите застинаха на устните й, когато видя, че се е блъснала в Джак.