Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (13)

13.

— Саймън, ще бъдеш ли така любезен да изпратиш госпожа Едгарс до вратата?

Илейн Филдинг погледна сина си с недвусмислена настойчивост и Саймън въздъхна нечуто.

— Разбира се.

Стана и се усмихна на възрастната дама, която се канеше да си тръгва. Обикновено се сещаше сам за задълженията си на домакин — в края на краищата знаеше колко държи на тези неща майка му. Цяла вечер обаче мислите му витаеха другаде и в момента слушаше само с половин ухо онова, което Марта Едгарс му говореше по пътя към вратата. Ставаше дума за внучка й Лидия, с която се бяха засичали по различни поводи. Ако не се лъжеше, наближаваше трийсет и ако можеше да се вярва на баба й, проявяваше жив интерес към него.

— Лидия много съжалява, че нямаше възможност да дойде тази вечер. Толкова искаше да се видите. Но я задържаха. Един от конете й куца и трябваше да се погрижи за него. Нали знаете как е.

— И аз съжалявам. Предайте й моите поздрави — отвърна учтиво Саймън, въпреки че му беше трудно да извика в паметта си образа на Лидия Едгарс. В края на краищата тя бе една от многото млади жени от изисканите кръгове, с които общуваха родителите му — добре възпитана, с подходящи любими занимания и стилна от глава до пети. Не си представяше, че ще му отвори вратата в отесняла и захабена тениска. Или ще му сервира домашно приготвена вечеря в кухнята…

— Ще го направя — заяви доволно Марта Едгарс и изчака Саймън да й отвори вратата. — И кажете на майка си, че и този път надмина себе си. Не зная как успява, но вечерта беше перфектна във всяко отношение.

— Ще й предам — обеща Саймън и помогна на възрастната дама да слезе по стълбите до лимузината, която я очакваше на входната алея.

После се върна в къщата и тъкмо се запъти към салона, където се бяха събрали гостите след вечерята, когато майка му влезе във фоайето.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено тя.

Саймън кимна.

— Помолиха ме да ти предам, че вечерта ти е пълен успех.

Похвалата не беше необичайна, понеже партитата на Илейн Филдинг бяха легендарни. Когато пратеше покани за някое от благотворителните си събития, лондонското висше общество се отзоваваше с най-голямо удоволствие не само защото бе идеална домакиня. Като съпруга на преуспяващия адвокат Робърт Филдинг тя отдавна се движеше в средите на състоятелните индустриалци от страната и мнозина от тях бяха дългогодишни клиенти на мъжа й. А тъй като освен всичко бе и дъщеря на граф Чизуик и имаше достъп до аристократичните кръгове, списъкът на гостите й винаги бе толкова интересен, че хората се надпреварваха да получат покана — особено когато приемът беше в Марлтън Хаус, резиденцията на семейство Чизуик в Кент, за разлика от днешния, който се провеждаше във фамилната къща в Кенсингтън. Затова Илейн Филдинг бе желан член на борда на най-различни благотворителни организации и доколкото можеше да прецени Саймън, много обичаше тези си задължения.

В момента обаче не изглеждаше кой знае колко щастлива, понеже се взираше в сина си, смръщила чело.

— Нямам предвид Марта. Попитах дали всичко е наред с теб.

— С мен ли? — Саймън се усмихна учудено. — Естествено.

Майка му обаче явно не бе убедена в това.

— А тогава защо цяла вечер си толкова разсеян? Какво става, Саймън? Да няма неприятности в кантората, за които не сте ми споменали с татко ти?

— Какво? Не, всичко е тип-топ, наистина — увери я той.

— Тогава е заради някоя жена, нали? — И вдигна ръка, за да парира възражението на Саймън. — Хайде, познавам те — добави и усмихнато го сръга в ребрата. — Да не е случайно Лидия Едгарс, а? Прелестна е, не намираш ли? И мисля, че те харесва.

Саймън въздъхна.

— За съжаление, симпатията не е взаимна.

— О! — Илейн Филдинг явно бе разочарована. — А коя е тогава? Или по-добре да попитам на коя корица съм я видяла за последен път?

— Не е фотомодел — заяви Саймън и направи гримаса, осъзнавайки, че майка му е абсолютно права. В крайна сметка последните му три приятелки бяха модели. Като думата „приятелка“ бе малко преувеличена. Бяха по-скоро краткотрайни връзки, за огромно съжаление на родителите му, според които единственият им син, вече около трийсет и пет годишен, най-сетне трябваше да улегне и да продължи рода Филдинг. Естествено, не с жена, която печелеше парите си със снимки в списания. В главите им се въртеше мисълта за партия от техните среди. С добро име и още по-добро потекло. Някоя като Лидия Едгарс. Ако зависеше от нея, майка му би побързала още днес да пусне обява за годеж в Таймс.

— Не е фотомодел? — Илейн повдигна вежди. — Тогава с какво се занимава?

— Модна дизайнерка — поясни Саймън и се усмихна при мисълта за двете си срещи с Роуз Райли. Беше толкова непринудена, различна от жените, които познаваше. Във всеки случай беше сигурен, че няма да я забрави толкова бързо, и се надяваше скоро да я види пак.

— Дизайнерка ли? — повтори Илейн, явно раздвоена кое е по-добре: тази професия или фотомодел. — Известна ли е?

Саймън поклати лава.

— Още не. Сега е в началото на кариерата си.

— Аха — отвърна майка му, обзета от внезапно подозрение. — И предполагам, че от теб се изисква да й помогнеш с малък стартов капитал. Басирам се, че те е проучила и знае, че разполагаш с добри контакти. Да не говорим за финансови средства. Ох, Саймън! — въздъхна Илейн. — Защо все трябва да е нещо екстравагантно като фотомодел или дизайнерка? Защо не си потърсиш партньорка от нашето съсловие? Щом Лидия Едгарс не ти допада, може пък да харесаш Хейзъл Къмингс, която работи в кантората ви. Симпатична е, има същата професия и доколкото зная, идва от добро семейство.

Саймън се замисли за младата рижа адвокатка, която баща му бе назначил наскоро. Беше симпатична, спор нямаше. Досега обаче не я беше виждал в ролята на евентуална партньорка, затова само повдигна вежди.

Майка му въздъхна.

— Повярвай ми, такива връзки са по-трайни.

— Мамо, току-що се запознах с Роуз. Все още не кроим планове за сватба — рече той, донякъде развеселен от това, че майка му често прекаляваше със загрижеността си по тази тема.

— Апропо, дизайн — продължи тя. — Не си забравил за откриването на изложбата в събота, нали?

Той отново повдигна вежди, понеже нямаше представа за какво говореше тя, и Илейн посрещна реакцията му с укорителен поглед.

— Зная, че ти изпратих покана и ти казах да не поемаш друг ангажимент в събота. Това е изложбата, посветена на най-важните модни тенденции през последните петдесет години, която организирах в полза на нашия проект за ментално здраве. С дизайнерски рокли, които по-късно ще продадем на търг. Сред тях са рокля на Коко Шанел и една, носена от херцогинята на Кеймбридж. Предостави ни я лично, за да подкрепи нашата кауза. Освен това ще присъства и Клайв Уентуърт, знаеш го, законодателят на лондонската мода, за когото в момента говорят всички. И други знаменитости от модния бранш. Това е голямо събитие, Саймън, така че очаквам да дойдеш. — След тези думи понижи глас: — Впрочем Лидия Едгарс също ще бъде там. Ще имате възможност да се опознаете по-добре.

Саймън улови майка си под ръка.

— Хайде по-добре да се погрижим за гостите, как мислиш?

Илейн Филдинг го погледна стъписано — както винаги, когато той казваше не това, което очакваше от него, а тя не намираше подходящ отговор.

— Да, разбира се.

Направиха няколко крачки към салона, после Саймън спря, защото телефонът в джоба на сакото му изписука.

— Извини ме. Ей сега ще те настигна — рече на майка си и въпреки укорителния й поглед извади смартфона, за да прочете току-що пристигналия есемес.

Оглед утре следобед в пет часа.

Сърдечни поздрави, Роуз

По лицето на Саймън се разля усмивка. Идеално, рече си и запамети номера й в своя смартфон. След това тръгна окрилен към салона.