Дж. Р. Уорд
Избраницата (9)

6

Поляната край празния селски път бе като произведение на художник с набито око — и последният детайл в хълма и долчинката като че ли се подчиняваше на правила, целящи да донесат визуална наслада. А навръх полегатия, покрит с тънка снежна покривка склон, като корона върху главата на великодушен монарх, огромен клен бе разперил клони в толкова съвършен ореол, че дори зимната оголеност не намаляваше красотата му.

Лейла се дематериализира в подножието на възвишението и се изкачи до дървото, макар че домашните й пантофи не бяха подходящи за замръзналата земя, а студеният вятър проникваше през робата й и развяваше косата, измъкнала се от плитката й.

Когато стигна до върха, спря поглед върху корените, които приковаваха великолепния дънер към земята.

Именно тук беше станало, помисли си.

Тук, под клоните на този клен, бе дошла при Кор за първи път, повикана от някого, когото смяташе за достоен войник, комуто бе дала да пие от кръвта й в клиниката на Братството… И за когото братята бяха пропуснали да я предупредят, че не е приятел, а враг.

Когато мъжът бе поискал от нея да им даде вената си, тя изобщо не се беше поколебала да изпълни свещеното си задължение. Така че беше дошла тук… и бе изгубила късче от себе си.

Кор беше на ръба на смъртта, ранен и слаб и все пак тя беше съзряла силата му дори в това състояние. Как би могло да бъде иначе? Той беше огромен мъж, с як врат и мускулести гърди, силни ръце и крака, могъщо тяло. Беше се опитал да откаже вената й, защото, искаше й се да вярва, гледаше на нея като на невинна в конфликта между шайката копелета и Братството на черния кинжал и не искаше да я въвлече в него. В крайна сметка обаче беше отстъпил и по този начин и двамата бяха станали жертва на биологичен императив, който не признаваше здрав разум и логика.

Лейла си пое дълбоко дъх, загледана в дървото, между чиито голи клони виждаше нощното небе.

След като бе научила истинската самоличност на Кор, тя бе признала на Рот и Братството какво бе сторила и със сълзи на очи ги бе помолила за прошка. Говореше много за краля и мъжете, които му служеха, това, че на драго сърце и без наказание й бяха простили, задето е помогнала на врага.

В замяна на добрината им, тя отново беше отишла при Кор. Срещала се беше с него. Привързала се бе емоционално.

И, да, в началото той я бе принудил, ала истината бе, че дори ако не го беше направил, тя пак щеше да иска да бъде с него. А най-лошото? Когато нещата между тях най-сетне приключиха, той бе този, който сложи край на срещите им. Не тя.

Всъщност тя все още би се срещала с него. Болката й от загубата му бе не по-малко осакатяваща от вината й.

И това бе, преди той да бъде пленен от Братството.

Лейла знаеше точно къде го държат, защото го беше видяла да лежи ранен в пещерата. Знаеше и какво възнамеряват да сторят с него братята веднага щом дойдеше в съзнание.

Само ако имаше начин да го спаси. Той никога не бе проявил жестокост към нея, никога не я беше наранил… и никога не й беше посегнал сексуално, въпреки глада, който го измъчваше. Беше търпелив и добър… поне докато не се бяха разделили.

Само че се беше опитал да убие Рот. А подобно предателство се наказваше със смърт.

— Лейла?

Обърна се толкова рязко, че се препъна и политна настрани и едва успя да се подпре на грапавия дънер на клена. Болка лумна в дланта й и тя я тръсна, за да я прогони.

— Куин! — ахна.

Бащата на малките й пристъпи напред.

— Нарани ли се?

Лейла изруга и избърса драскотините, изчиствайки ги от полепналите тресчици. Прескъпа Скрайб Върджин, наистина болеше.

— Не, не, добре съм.

— Ела. — Той извади нещо от джоба на кожения си панталон. — Нека да погледна.

Лейла потрепери, докато Куин преглеждаше ръката й, а после я превърза с черна бандана.

— Смятам, че ще оцелееш.

„Дали — помисли си тя. — Не съм толкова сигурна.“

— Замръзваш тук.

— Така ли?

Куин свали якето си и го наметна около раменете й и Лейла се изгуби в размерите и топлината му.

— Да се прибираме в имението. Трепериш…

— Повече не мога да го правя — избъбри тя. — Не мога да продължавам.

— Знам. — Тя се сепна от изненада, а Куин поклати глава. — Знам какво не е наред. Да си вървим у дома и да поговорим. Всичко ще се оправи, обещавам ти.

За миг Лейла не бе в състояние да си поеме дъх. Откъде можеше да е научил? Как бе възможно да не й е ядосан?

— Откъде… — Сълзите й рукнаха, емоциите надделяха над всичко. — Съжалявам. Толкова съжалявам… не трябваше да стане така…

Не беше сигурна дали той разтвори ръце, или тя се хвърли в тях, ала ето че Куин я притискаше до гърдите си, закриляйки я от вятъра.

— Всичко е наред. — Дланта му описваше кръгове по гърба й, утешаваше я. — Просто трябва да поговорим. Съществуват неща, които бихме могли да направим, стъпки, които да предприемем.

Лейла извърна лице настрани и зарея поглед към поляната.

— Чувствам се ужасна.

— Защо? То е извън твоя контрол. Не си го искала.

Лейла се отдръпна.

— Кълна ти се, че не съм. И не искам да си помислиш, че дори за миг бих изложила Лирика или Рампейдж на опасност…

— Майтапиш ли се? Сериозно, Лейла, ти обичаш бебетата с цялото си същество.

— Така е. Кълна ти се. Обичам и теб, и Блей, краля, Братството. Вие сте моето семейство, всичко, което имам.

— Лейла, чуй ме. Не си сама. И както казах, съществуват неща, които бихме могли да направим…

— Наистина ли?

— Да. Всъщност обмислях това тъкмо преди да дойда тук. Не искам да си мислиш, че те предавам…

— О, Куин! Аз съм предателката! Аз съм тази, която сгреши…

— Спри. Не е вярно… и заедно ще се погрижим за това. Всички ние.

Лейла закри лицето си с ръце и за първи път от сякаш цяла вечност изпусна дъха си докрай и целебна лекота измести ужасяващия товар, който носеше толкова отдавна.

— Трябва да го кажа. — Тя вдигна очи към него. — Моля те, знай, че разкаянието и тъгата ме разяждаха жива. Кълна ти се, че никога не съм искала нищо от това да се случи, нищичко. Бях толкова сама, борейки се с вината…

— Вината е излишна. — Куин избърса сълзите под очите й с палци. — Просто забрави за нея, защото не можеш да заповядаш на чувствата си.

— Не мога, наистина не мога… а Кор не е зъл, не е толкова лош, колкото мислите, че е. Винаги се е отнасял към мен с грижовност и доброта и знам, че никога вече не би наранил Рот. Просто го знам…

— Какво? — Куин се намръщи и поклати глава. — За какво говориш?

— Моля те, не го убивайте. Точно както ти каза, съществуват начини да оправим това. Навярно бихте могли да го освободите и…

Куин не толкова се дръпна назад, колкото я отблъсна от себе си. А после се опита да намери думи.

— Лейла — каза бавно. — Знам, че не те чувам правилно, и се опитвам… можеш ли…

Възползвайки се от възможността да му разкаже всичко от своята гледна точка, Лейла заговори забързано:

— Никога не ме е наранил. През всичките нощи, в които ходех при него, нито веднъж не ме е наранил. Намери ни онази къщурка, така че да съм в безопасност и да бъдем само двамата. Никога не съм виждала когото и да било от копелетата…

Гласът й заглъхна, когато от объркано, изражението му стана ледено-сдържано, карайки го да изглежда като пълен непознат.

Когато Куин проговори отново, гласът му беше равен:

— Срещала си се с Кор?

— Чувствах се ужасно…

— Преди колко време? — сопна се, но не я остави да отговори. — Срещала ли си се с него, докато носеше малките ми? Срещала си се с врага, доброволно и съзнателно, докато шибаните ми малки са били в тялото ти? — Преди Лейла да успее да отговори, той вдигна показалец. — И искам добре да си помислиш, преди да отговориш. Сториш ли го веднъж, няма връщане назад, и гледай да е истината. Ако открия, че си ме излъгала, ще те убия.

Докато сърцето й се блъскаше в гърдите, а главата й се замая от паниката, единствената мисъл на Лейла беше…

Ти и бездруго ще ме убиеш.

* * *

В „сЕнКи“ Трез прибра пистолета и опита да се върне към реалността.

— Е? Какво правиш тук, особено без да си издокаран в полиестерен костюм?

Усмивката на Ласитър, падналия ангел, не стигна до странно оцветените му очи без зеници; изражението обхващаше само долната половина на лицето му.

— О, моля ти се, това беше миналата седмица.

— Минаваме на ню ейдж от осемдесетте? Нямам нищо неоново, което да ти заема.

— А, не, вече си имам нов костюм.

— Радвам се за теб. Плаша се за нас. Просто ми кажи, че няма да цъфнеш по прашка на плажа.

Когато ангелът не отговори веднага, Трез усети как по врата му полазват тръпки. Обикновено ангелът беше толкова жизнерадостен, че повечето хора не можеха да решат дали да направят услуга на всички, като му пуснат един куршум… или да си вземат пуканки и кока-кола и да се позабавляват на представлението.

Защото дори когато те изкарваше от нерви, пак беше адски забавно.

Не и тази вечер обаче. Необикновените му очи бяха, общо взето, толкова нежни и състрадателни, колкото гранитен блок, а едрото му тяло беше така неподвижно, че никое от златните украшения по китките, шията, пръстите и ушите му не проблясваше на слабата светлина.

— Защо стоиш като истукан? — измърмори Трез. — Да не би някой пак да ти е задигнал колекцията с фигурки от „Малкото пони“? — Неспособен да понася повече тишината, Трез се настани демонстративно зад бюрото си и размести разни листове. — Да не се опитваш да прочетеш аурата ми или нещо такова?

Не че за това щяха да са необходими особени усилия. Всички в къщата знаеха какво бе състоянието му…

— Искам да се срещнем за вечеря утре.

Трез вдигна очи.

— Защо, по дяволите?

Ангелът не отговори веднага. Вместо това се приближи с ленива стъпка до стъклената стена и се загледа в тълпата под тях от същото място, където преди малко стоеше Трез. На мътната светлина профилът на ангела с правилните му пропорции и черти беше точно това, в което жените биха се влюбили от пръв поглед. Ала смръщването му…

— Изплюй камъчето — настоя Трез. — Получавал съм лоши новини, които да ми стигнат за цял живот. Каквото и да е, не може да се сравнява с гадостите, които вече преживях.

Ласитър го погледна и сви рамене.

— Просто вечеря. Утре вечер. В седем часа.

— Не ям.

— Знам.

Трез метна фактурата, разписанието на смените или каквото там беше зает да не гледа обратно на бюрото.

— Трудно ми е да повярвам, че изведнъж си започнал да проявяваш интерес към диетологията.

— Така е. Това с глутенът-е-врагът е пълна глупост. А изобщо да не подхващаме темата за чаената гъба, къдравото зеле и всичко, в което имало антиоксиданти, и за това как богатият на фруктоза царевичен сироп е коренът на всяко зло.

— Чу ли, че „Крафт“ махнаха всички консерванти от макароните си със сирене?

— Аха, и дори не го казаха на никого в очите, копелетата му с копелета…

— Защо искаш да вечеряш с мен?

— Просто съм дружелюбен.

— Това не ти е в стила.

— Както казах, опитвам се да пораздвижа нещата. — Иииииии, ето я отново онази усмивка. — Реших да започна със замах. Искам да кажа, ако ще обръщаш нова страница, най-добре да започнеш така, както възнамеряваш да продължиш.

— Не се засягай, но не съм в настроение да прекарвам време дори с онези, които всъщност харесвам. — Е, добре, това се получи доста гадно. — Искам да кажа, в момента брат ми е единственият, когото съм в състояние да понеса, а дори него не искам да виждам…

Усмивката на Ласитър беше нещо, което Трез на драго сърце не би видял никога вече.

Ето на това му се казваше да отговорят на молитвите ти — ангелът се отправи към вратата.

— Ще се видим утре вечер.

— Не, благодаря.

— В заведението на брат ти.

— О, за бога, защо?

— Защото той прави най-страхотната паста болонезе в цял Колдуел.

— Знаеш, че не те питам това.

Ангелът просто сви рамене.

— Ела и ще разбереш.

— Как ли пък не. — Трез поклати глава. — Виж, знам, че всички се тревожите за мен, и оценявам загрижеността ви. — Всъщност изобщо не беше вярно. Ни най-малко. — И, да, отслабнал съм и трябва да ям повече. Ала интересно как когато съдбата ти отвори гърдите и изтръгне сърцето ти, като че ли губиш апетит. Така че, ако си търсиш компания, та вечерята ти да не е като пасианс за един, защо не пробваш с някой, който яде и който ще каже повече от две думи? Гарантирам ти, че и ти, и аз ще си изкараме по-приятно.

— До утре.

— Да ти го начукам! — извика Трез след ангела, докато той прекрачваше прага.

Когато вратата се затвори спокойно, той си помисли, че поне вече не се налагаше да спори. А Ласитър щеше да схване намека, докато се тъпче с паста болонезе сам-самичък.

Проблемът беше решен.