Дж. Р. Уорд
Избраницата (66)

63

Лейла крачеше напред-назад около фонтана в личните покои на Скрайб Върджин… всъщност на Ласитър, когато изведнъж осъзна, че не е сама, и то не само защото малките й спяха върху меки одеяла край пълното с птички дърво.

Когато падналият ангел, а сега действащо божество се материализира изневиделица, първата й мисъл бе, че носи ужасни новини.

През цялото време, откакто го познаваше, никога не го бе виждала да изглежда толкова зле, кожата му беше толкова бледа, че беше посивяла, аурата му — толкова отслабнала, че той бе сянка на обичайното си Аз.

Лейла се втурна към него и едва го стигна, когато той се свлече на колене върху белия мрамор.

— Какво те измъчва? Да не си ранен?

Да не би да беше отишъл на срещата на Братството и копелетата? Да не би нещо да се бе объркало…

— Ласитър! — извика, докато коленичеше до него. — Ласитър…

Той не отговори. Просто улови главата си в шепи и се свлече върху белия мрамор, сякаш бе изгубил съзнание.

Лейла се огледа наоколо, чудейки се какво да прави. Може би трябваше да повика Амалия…

Ласитър се обърна по гръб и тя с потрес видя сребърни сълзи да се стичат от очите му и да падат като диаманти върху мрамора под него.

— Не мога да го направя… не мога да върша тази работа… това не е за мен…

— Какво се случи? — прошепна Лейла ужасено. — Какво направи там долу?

Думите, които се изляха от него, бяха смотолевени, толкова неясни, че бе принудена да се наведе по-близо, за да се опита да ги разбере.

— Войната трябва да свърши. И съществува само един начин Омега да бъде унищожен. Беше предсказано. Пророчеството трябва да бъде изпълнено и това може да се случи само по един начин.

Очите му срещнаха нейните и Лейла почувства как се вледенява от страх.

— Какво направи?

— Лесърите трябва да бъдат премахнати. Те трябва да ги избият до крак, а след това да премахнат Омега. Войната трябва да свърши.

— Какво направи?!

— Те са моето семейство — изтръгна се задавено от падналия ангел, докато той закриваше лицето си с ръце. — Те са моето семейство…

Връхлетя я ужасяваща мисъл.

— Кажи ми, че не си…

— Убийците трябва да бъдат премахнати. До последния. Едва тогава може да се заемат с Омега…

Лейла се отпусна на пода и допря длани до бузите си. Братята и копелетата на едно място. Клетва за вярност, дадена и приета.

Така че, ако лесърите са появяха, доскорошните врагове щяха да се бият заедно срещу общия враг.

— Някой от тях ще умре ли? — попита тя. — Кой ще умре?

— Не знам — отвърна ангелът с пресеклив глас. — Това не мога да видя…

— Защо ти трябваше да го правиш? — прошепна тя, въпреки че вече бе споделил мотивите си. — Защо?

Ласитър млъкна, приковал очи в млечнобялото небе над тях толкова настойчиво, че Лейла се зачуди дали не е в състояние да види какво се случва на земята.

Оставяйки го там, където си беше, тя изпълзя до Лирика и Рамп, които спяха блажено и в пълно неведение за онова, което може би щеше да промени живота им завинаги.

Отпускайки се до тях върху меките одеяла, които беше постлала, така че да са топли и уютни, тя остави сълзите си да потекат.

Би се помолила. Ала спасителят на расата не бе в състояние да чуе никакви молби. Освен това беше очевидно, че вече знае за какво би го помолила и споделяше страховете й.

Очевидно бе също така, че при цялата мощ, която притежаваше, да се погрижи никой от братята или копелетата да не умре в битка, не беше по силите му.