Дж. Р. Уорд
Избраницата (58)

55

Чао, чао.

Като да стреляш по вързана мечка, помисли си Вишъс, докато изтриваше поредния видео клип в Ютюб. Ако беше само малко по-лесно да хакнеш тези акаунти, като нищо можеше да си донесеш пуканки и кока-кола. Следващия. И… следващия. И… следващия.

В известен смисъл трябваше да благодари на Джо Ърли, наричана още Знам Стокър, за това колко бе експедитивно всичко. Отделът й с линкове беше същинско съкровище, пълно със съдържание, качено на най-различни места от поне десетина души. След като приключеше с Ютюб, щеше да се погрижи за Инстаграм и Фейсбук.

С последното щеше да му е малко по-трудно, тъй като имаше повече от един акаунт, който трябваше да хакне, но щеше да се справи.

И следващото. И следващото…

Човече, този тип, vamp9120, определено не си поплюваше. Беше качил огромно количество материал.

Ви определено не трябваше да допуска да се стигне дотам. Но разбира се, беше зает с това да живее живота си, вместо да потиска проблемите си с помощта на спорт и интернет.

Когато от радиото се разнесе Бруно Марс, той смени станцията. Не че според него „24К“ не беше магически албум, просто точно тази вечер не беше в настроение за нещо толкова бодро. „All There“ на Джийзи/Банкрол Фреш обаче бе съвършено. Докато музиката гърмеше от тонколоните, Ви отпи още една глътка „Грей Гуус“ с лед и се поколеба дали да не си даде почивка, за да си свие още цигари. След това щеше да вземе друга бутилка от половин дузината, които беше поръчал на Фриц. След което отново щеше да се заеме…

— Какво, по дяволите? — Наведе се към екрана и се намръщи срещу образа върху него. — Я, чакай, това си го спомням, нали?

Да, говореше си сам. Това правиш, когато съквартирантът ти, който също като теб не е дежурен, чука своята шелан в стаята си надолу по коридора, а ти си загубеняк, който си седи пред компютъра в предната част на къщата.

Върна видеото в началото и го изгледа отново. Записът беше направен от сравнително високо, сякаш задникът с мобилния телефон беше гледал от апартамент на третия или четвъртия етаж. Фокусът му беше уличката отдолу и една фигура, която вървеше по нея.

Под дъжд от куршуми.

Фигурата беше Тормент. Куршумите идваха от лесър, сврян в далечния ъгъл. А сцената си беше, чисто и просто, самоубийствена.

Ви не беше присъствал, за да види тази глупост с очите си, но определено беше чувал за нея от мнозина от братята. Беше от времето, когато Тор бе на път да си изгуби ума, твърдо решен да покаже на всички колко малко му пука дали ще оцелее. Да, беше вдигнал пистолета си и стреляше по лесъра, ала не носеше бронирана жилетка, нищо, което да го защити, и поне дванайсет жизненоважни органа би трябвало да бъдат улучени.

За бога, ако беше искал да го прострелят, единственият по-сигурен начин да го постигне, бе да обърне дулото на собствения си пистолет срещу себе си и да натисне спусъка.

И все пак беше оцелял…

— Я чакай… какво е това?

Вишъс потърка рязко очи. Приведе се още по-близо към монитора. Зачуди се дали видеото не беше дело на някой любител на конспирациите.

Увеличи контраста на монитора и отново пусна клипа. И още веднъж.

Някой стреляше от насрещната сграда. Да… върху покрива имаше някой, който се беше навел и обсипваше лесъра, мъчещ се да убие Тор, с дъжд от куршуми.

Не беше брат, това бе сигурно. В състояние бе да различи събратята си от една миля, дори и в мъгла, а в този случай не би било никакъв проблем, дори и с лошото качество на записа. Освен това беше немислимо който и да било от тях да бъде някъде другаде, освен на земята заедно с брата.

Така че кой, по дяволите, беше там горе? Не беше човек. Сякаш някой от онези двукраки плъхове би се намесил в нещо подобно. То не му влизаше в работата, така че защо да рискува да бъде арестуван? Много по-вероятно би било да се обади на 911 и да се покрие…

Телефонът на Ви иззвъня и той подскочи… и мамка му, не помнеше, кога за последен път го беше правил. Особено заради телефонно обаждане.

Но като се имаше предвид какво беше пуснал в ход…

Загледа как ръката му посяга към телефона. Беше го оставил върху бюрото с екрана надолу и да го обърне към себе си изискваше известна доза кураж.

Стегна се в мига, в който видя кой е.

— Господарю — каза с облекчение. — Какво мога да направя за теб?

Рот никога не увърташе, още една причина да го харесва.

— Трябваш ми. Веднага.

— Разбрано. Къде си?

— Ще бъда във фоайето след пет минути.

— Кажи ми, че няма да ходим в „Дисниуърлд“, и съм там.

— Не, не отиваме на почивка.

— Добре.

Ви затвори и се зае да изтрие записа, но нещо му каза да си направи копие. Не е като да нямаше място на твърдия си диск.

По дяволите, такова облекчение бе да има какво да прави.

Също както по-рано тази вечер, не каза никому, че излиза, но този път бе, понеже Бъч и Мариса бяха заети с нещо далеч по-интересно. Все пак пусна съобщение на своя най-добър приятел… и се поколеба дали да не пусне едно и на Джейн.

В крайна сметка остави телефона, въоръжи се и излезе.

* * *

Кор тъкмо бе затворил стационарния телефон и си събличаше взетото назаем яке, когато Лейла се качи от мазето.

В мига, в който видя напрежението върху лицето й, го обзе разкаяние.

— Съжалявам — каза. — Знам, че закъснях.

Тя придоби изненадано изражение, а после просто поклати глава и се приближи до него.

— Радвам се, че се върна. Тревожех се.

Очите й се вдигнаха към неговите и тъгата в тях му причини болка, особено когато знаеше, че той бе причината за нея… и не за първи път, откакто си беше тръгнал по-рано тази вечер, изпита ненавист към себе си и ситуацията, в която я поставяше.

— Ела тук — прошепна, докато я притегляше към себе си.

Притисна я до сърцето си и отпусна брадичка върху главата й. Би бил щастлив да остане така завинаги, ала трябваше да й каже нещо…

— Обич моя, Рот…

В този миг плъзгащата се врата се отвори и в малката кухня нахлу студен въздух. Слепия крал прекрачи пръв, следван от Вишъс.

— Обади ми се — заяви Рот със сух глас. — Здравей, Избранице.

— Просто Лейла, моля — каза тя и всички я погледнаха.

— Какво? — попита кралят.

— Аз съм просто Лейла, господарю.

Кралят сви рамене.

— Както ти харесва. Е, Кор, имаш ли отговор за мен?

— Да. — Кор хвърли поглед към Вишъс, който следеше всяко негово движение с онези негови диамантени очи. — И се боя, че няма да ти хареса.

— Отговорът им е „не“, така ли? Жалко. — Кралят погледна към брата. — Предполагам това означава, че ще воюваме.

Изрече го нехайно, сякаш нямаше особено значение, и Кор не можеше да не изпита уважение към отношението му. Воините се биеха. За това бяха родени и обучени. Ако Братството смяташе, че конфликт с петима войници бе нещо, за което си заслужава да се тревожат, би било най-добре да оставят камите и да си намерят друга работа.

— Не — каза Кор. — Отговорът им не е „не“. Няма обаче да се врекат във вярност на теб.

Гласът на Вишъс беше нисък, агресивен:

— Какво означава това, по дяволите?

Кор все така говореше на Рот.

— Врекли са се във вярност на мен. Аз се заклех на теб. Ще те последват, но само защото аз съм ти отдал верността си. Отказват да следват друг освен мен. Така стоят нещата.

— Не е достатъчно — сопна се Вишъс. — Изобщо не е достатъчно, задник такъв.

Кор свали ръкавицата си и вдигна длан насреща му.

— Беше кървав обет. Ще умрат за теб, Рот. По моя заповед.

— Ще умрат и още как — излая Вишъс. — Когато ги избием…

— Достатъчно — изплющя гласът на Рот.

Последва напрегнато мълчание и Кор усети как Лейла настръхна до него. Нямаше да й каже да си върви обаче. Не би го сторила, така както не бяха поискали да го сторят и войниците му.

Застанал пред краля, Кор го гледаше право в очите, макар другият мъж да беше сляп. Нямаше какво да крие, никакви преструвки или скрити кроежи. И какъвто и да беше изходът тази или която и да било вечер, всичко беше наред. Не се страхуваше да умре. Блъдлетър го беше научил на това. Освен това беше открил какво е любовта и тя стоеше до него. Така че бе готов да продължи напред със спокойна решителност, каквото и да му беше подготвила съдбата.

Значи, това беше да си в мир със себе си, помисли си, докато сваляше и другата ръкавица. Посегна към ръката на Лейла и му се стори правилно, че не бе с ръката, с която държеше камата си.

— Вярваш го — отбеляза Рот. — Наистина го вярваш.

— Да. Бях във войната заедно с тези бойци. Последваха ме през океана…

— Готови ли са да те последват обратно през него? — измърмори Вишъс. — В ковчези?

— Да. — Кор го погледна. — Те обаче няма да вдигнат оръжие срещу вас, ако аз не го направя.

Рот скръсти ръце на гърдите си и Кор нямаше как да не изпита респект при вида на размера и мускулатурата му. Беше огромен и смъртоносен и все пак мозъкът му го цивилизоваше.

Щеше да види логиката във всичко това, помисли си Кор.

И действително, миг по-късно кралят кимна.

— Това някаква шибана шега ли…

Ръката на краля се изстреля толкова светкавично, че окото едва можеше да я проследи, и незнайно как, дори без зрение, траекторията й беше съвършено точна и тя се вкопчи в гърлото на брата. Дори не погледна към Вишъс, цялото му внимание бе насочено към Кор.

Вишъс не опита да се защити, дори когато отвори уста, борейки се за въздух.

— Страхотно е, когато хората си знаят мястото, нали? — подхвърли Рот на Кор. — Когато разбират, че има моменти, в които трябва да си държат шибаната уста затворена.

Кор нямаше как да не се усмихне. Двамата с Рот си приличаха в някои отношения, нали?

— Да, господарю — отвърна.

Рот отпусна ръка.

— Както казах, това ми стига. Но вероятно се досещаш, че момчетата ми ще имат нужда от по-сериозно доказателство. — Той докосна носа си. — Аз мога да те помириша. Знам, че вярваш в това, което казваш, и като оставим миналите ни конфликти настрани, не мисля, че си идиот… нито смятам, че би поставил онези твои бойци на пътя на смъртта.

— Веднъж вече го направи — озъби се Вишъс. — Именно така Троу се озова при нас.

Кор кимна.

— Така е. Ето защо ви предупредих за него.

Рот наклони глава.

— Което наистина оценявам. Ще се заемем с него, след като разрешим въпроса с твоите хора.

— Няма да имаш проблем с това, нали? — попита Вишъс Кор.

— Не. — Кор сви рамене. — Троу пое по свой собствен път, който е несъвместим с вашия, а следователно и с моя. Как ще изберете да се погрижите за него, зависи от вас.

— Значи, решихме и това. — Рот се усмихна, разкривайки огромните си вампирски зъби. — Ала както казвах, на моите момчета ще им трябва доказателство. Така че ще имаме нужда от истинска церемония по вричане със свидетели.

— Мислех, че ще го направиш на четири очи — каза Вишъс ниско, като едновременно с това отстъпи извън обхвата на хватката на Рот.

— Шайката копелета няма да ни нападнат. — Рот поклати глава. — Няма да се случи. Той ги държи здраво, усещам силата у него. Мъж като него не е толкова спокоен без основателна причина, нали така, Кор?

— Да. Няма да вдигнат оръжие против никого от Братството. Ще ги събера утре в полунощ и ще ги доведа където заповядаш. Не може да стане по-рано обаче, тъй като не мога да се свържа с тях преди това. Не поддържаме връзка с оглед на тяхната безопасност, в случай че — Кор хвърли поглед на Вишъс — нещата се объркат. Нали разбираш?

Рот се засмя.

— О, да, ясно ми е. Значи, се договорихме…

— Ами твоята безопасност, Кор? — намеси се Лейла ядосана. — Сигурен ли си, че ти ще бъдеш в безопасност?

Кралят бе този, който отговори с мек глас:

— С него всичко ще бъде наред, не се тревожи…

Лейла се обърна рязко към Кор.

— Защо не му кажеш, че снощи стреляха по теб. И кой го направи.

Когато неговата жена прекъсна своя крал, Кор нарочно не промени изражението си.

— Нали ти казах, обич моя, беше лесър…

— Не, не е бил. — Лейла обърна очи към Рот. — Снощи са стреляли по него.

— Не. — Кор стисна ръката й, опитвайки се да я накара да замълчи. — Беше просто един лесър.

Насреща им в спретнатата кухня веждите на Рот се скриха зад тъмните очила, а въздухът се вледени. А после той заяви:

— Ще те попитам само веднъж и гледай да не ме излъжеш. Някой от воините ми вдигал ли е оръжие срещу теб, откакто ми даде клетва за вярност?

Кор срещна незрящия поглед на краля и заяви уверено:

— Не, не са.

Вече стискаше ръката на Лейла толкова силно, че със сигурност й причиняваше болка, така че охлаби хватката си. Молеше се обаче тя да си мълчи.

Ноздрите на Рот се разшириха. А после той кимна.

— Така да бъде. Ще се срещнете с нас в центъра, на Петнайсета улица и Маркет Стрийт. Там има празен склад. Няма как да не го откриете.

— Ще бъдем там в дванайсет часа и петнайсет минути. Ще се срещна с воините ми в полунощ и ще ни трябва време, за да стигнем до вас.

Рот пристъпи напред и протегна десницата си във въздуха.

— Ти и бойците ти имате думата ми. Стига да не бъдете заплаха за момчетата ми, никой няма да пострада.

Кор пое предложената ръка и я разтърси.

— До утре — заяви на Древния език.

— До утре — отвърна кралят по същия начин.

Докато Рот и Вишъс излизаха през плъзгащата се врата, Кор можеше само да се надява, че кралят бе дал обещание, което бе в състояние да удържи.

— Те ще те убият — каза Лейла глухо. — Няма да преживееш тази среща.

Кор погледна към нея. Ненавиждаше страха върху бледото й лице, треперенето на тялото й. В покоя на къщата му се искаше да я излъже. Искаше му се да знае как бе научила истината. Искаше му се да остане с нея завинаги.

Ала съдбата имаше други планове.

Протегна към нея с ръката си за мир, не за война и помилва гладката й буза. Прокара палец по долната й устна. Погали жизненоважната вена, която минаваше отстрани на шията й.

— Не може да гарантира безопасността ти. — Изруга отчаяно и като притисна лице в дланта му, целуна закоравялата от битките кожа. — Не и когато става дума за Тормент и Куин. И го знаеш много добре.

— Как? — ахна Кор. — Как разбра?

— Има ли значение?

Не, предполагаше той, нямаше.

— Защо не каза нещо? — попита Лейла. — Защо не каза на Рот?

— Защото в края на краищата това няма значение. Сигурността във време на конфликт е илюзия, с която могат само да те залъгват, не и да ти гарантират. И двамата го знаем. Ако един от тях реши да се погрижи сам за един проблем, който не съществува, никой няма да е в състояние да му попречи. Свободната воля е универсална истина, също като земното притегляне.

— Ала това не е справедливо. Не е правилно.

— Ето защо сам трябва да се грижа за себе си, без да очаквам никой, нито дори великият сляп крал да го направи вместо мен.

— Кор, трябва да…

— Шшт. — Той сложи пръст върху устните й. — Достатъчно сме говорили за войната. Има много по-приятни неща, за които можем да използваме времето си.

Притегли я към себе си и размърда хълбоци, доказвайки й възбудата си, макар че тя несъмнено усещаше мириса й.

— Нека бъда в теб — каза, докато я целуваше. — Нуждая се от теб. Сега.

Лейла не отговори веднага и той й даде времето, което й беше необходимо, за да осъзнае разликата между надежда и реалност, между принцип и факт. Тя бе умна жена, не познаваше тънкостите на войната, но не беше и наивна.

И най-сетне знаеше, че независимо дали следващата нощ той щеше да оцелее, или да умре, бъдещето им не беше заедно. Ако оцелееше, щеше да се върне в Древната страна, а тя щеше да остане в Колдуел. Ако умреше? Е, неговата история свършваше тук, вероятно в Дънд.

— Обичам те — прошепна тя, когато най-сетне отметна глава назад, за да получи още от целувката му. — Винаги.

Кор отметна русата й коса назад.

— Ти си повече, отколкото заслужавам, и всичко, което съм искал някога.

С тези думи впи устни в нейните и се опита да забрави, че времето им изтича. Трудно бе обаче да не си го спомня.

Знаеше, че и с нея бе същото.