Дж. Р. Уорд
Избраницата (42)

39

— Какво има в книгата?

Женският глас, долетял иззад рамото на Троу, бе гласът на капризно дете, макар да бе излязъл от устните на трийсет и шест годишна жена вампир с огромни (и естествени) гърди, корем толкова плосък, че би могъл да го използва като чиния за хранене, и крака, достатъчно дълги, за да се обвият на два пъти около кръста му.

При обикновени обстоятелства би му харесало да бъде прекъснат от някой като нея.

— Троу! Не понасям да не ми обръщат внимание.

Не и тази вечер.

Троу вдигна глава от прастарата книга, която беше донесъл от дома на медиума, и гърбът му изпука. За негово раздразнение, вратът му беше толкова схванат, че не беше в състояние да погледне през рамо. Вместо това трябваше да завърти цялото си тяло, за да срещне очите й.

— Уча — чу се да казва.

Странно, помисли си. Нямаше чувството, че го е изрекъл осъзнато.

Само че беше вярно. Действително изучаваше написаното върху пергамента цял ден и… беше ли настъпила нощта? Имаше чувството, че току-що бе започнал.

— Прощавай — той се прокашля, — но колко е часът?

— Девет! Обеща ми, че ще излезем.

Да, действително беше така. Направил го бе, за да я накара да му се махне от главата и да се върне в леглото на своя хелрен призори, та той да остане насаме с четивото си.

Или Книгата, както бе започнал да я нарича.

Очевидно беше взела обещанието му на сериозно, издокарана в тоалет, който бе едновременно разголващ и скъп. „Роберто Кавали“, ако се съдеше по животинския десен. И се беше накичила с толкова златни украшения от „Булгари“, че осемдесетте години можеха да я съдят за плагиатство.

— Е? — попита тя. — Кога ще се приготвиш?

Троу плъзна поглед по себе си, обзет от странно усещане за нереалност, докато установяваше, че носи панталон, риза и обувки. — Облечен съм.

— Това са същите дрехи, които носеше снощи!

— Така е.

Троу поклати глава и се огледа наоколо. Разпозна гостната стая и това му донесе известно облекчение. Да, именно тук бе отседнал, откакто пожар бе унищожил имението на хелрена на предишната му любовница. Беше прекарал месец в този апартамент, издържан в махагон и тъмносиньо, с голямо легло с балдахин, картини с ловни сцени, скрин и писалище.

Беше се нанесъл тук и незабавно бе започнал сексуална връзка с тази недочукана жена, така както бе правил с предишната си любовница: също като нея, и тази бе обвързана с по-стар мъж, който не бе в състояние да се погрижи за нея в леглото, така че Троу, като „благороден вампир с достойно потекло“ бе приет в дома, където се радваше на уважение и подслон, без споменаване на краен срок.

Очевидно не бяха чули мълвата за отношенията му с шайката копелета. Или пък бяха, но имаха ниски стандарти. Във всеки случай мълчаливо беше прието, че стига да се грижеше за нуждите на жената, можеше да очаква да получи подслона, храната и дрехите, които му бяха необходими, а в този случай, за разлика от предишния, предполагаше, че нейният хелрен знае и одобрява.

Може би старият вампир беше наясно, че тя има забежки, и се боеше да не го напусне окончателно. В глимерата това би било унижение, което никой не би искал да преживее малко преди смъртта си.

— Да не си болен? — намръщи се тя.

Троу се обърна бавно. Седеше на писалището, което се намираше между двата дълги прозореца с великолепни завеси и стъкло, толкова старо, че беше пълно с мехурчета. Имението беше голямо и построено някак разхвърляно, пълно с антики и мебели, прекалено стари и изискани за такива като сегашната му господарка. Тя вероятно би предпочела да живее в „Комодор“, в луксозен пентхаус с изглед към реката, пълен с бели кожени дивани и репродукции на фотографиите на Мепълторп.

Тя доста обичаше секса. И страшно я биваше в него…

— Троу, сериозно. Какъв е проблемът?

Какво го беше попитала преди това? А… да. И той се беше обърнал, за да се погледне в огледалните стъкла на горните вратички на писалището.

Въпреки че старите стъкла бяха надраскани и напукани, успя да види отражението си достатъчно добре, за да установи, че да, изглеждаше точно така, както преди да отиде в бърлогата на медиума. Гъста руса коса, класически красива челюст и очи с дълги ресници, които използваше доста успешно върху жените.

Не се чувстваше обаче същият. Нещо се беше променило.

Пристъп на тревога премина през тялото му и той сложи длан върху книгата. Начаса се почувства успокоен, сякаш тя бе наркотик. Нещо като червен дим може би. Или пък качествено порто.

За какво говореха…

— Все тая. Ще изляза без теб. — Тя се фръцна неодобрително, чаткането на острите й токчета върху килима звучеше като ругатни, докато отиваше към изхода. — Ако ще бъдеш толкова отнесен, няма да…

* * *

Троу примига и разтърка очи. Огледа се наоколо и се изправи, само за да падне в стола, тъй като мускулите на краката му се бяха схванали. На втория опит успя да постигне не само вертикална позиция, но и да пристъпи, макар да се препъваше, докато прекосяваше мекия персийски килим, отивайки към вратата, през която любовницата му си беше тръгнала току-що.

Отвори, без да е сигурен какво точно щеше да й каже. Нямаше обаче полза да се стигне до скарване. Нуждаеше се от нея, от този покрив над главата си и от храна в корема си, за да е свободен да осъществи амбициите си.

Улови се за изящно резбованата каса на вратата на апартамента си и подаде глава в коридора, оглеждайки се на двете страни. Не я видя никъде, така че отиде четири врати по-надолу и почука тихичко. Когато не получи отговор, отново се огледа, за да се увери, че няма никой, и влезе в прасковено-кремавия й будоар.

Няколко от лампите бяха запалени. Върху леглото имаше няколко тоалета. Във въздуха се усещаше миризмата на парфюма й.

— Кора? Кора, миличка, извинявай.

Отиде в огромната бяло-кремава баня. Плотът пред стола за грим и прически беше отрупан с пудри на „Шанел“, тубички, бурканчета, четки. От Кора обаче нямаше и следа.

Троу остави нещата така, както ги беше намерил, и се върна в стаята си. Докато затваряше вратата, погледът му падна върху часовника на бюрото… и се вкамени.

Десет часът. Всъщност малко след десет.

Намръщи се и се приближи до позлатения шедьовър, но това не промени факта, че според стрелките му беше десет часът. Само че Кора току-що му беше казала, че е девет. Нали?

Троу хвърли поглед към Книгата.

Някъде дълбоко в ума си осъзна колко бе странно, че чете от — Съдби, наистина ли бяха минали почти двайсет и четири часа? — и все пак не беше стигнал по-далече от първата страница, която беше прелистил…

Усети как му се завива свят, стаята сякаш се завъртя около него.

Отиде със залитане до писалището и отново седна на твърдия стол, притиснал колене, навел глава, приковал очи в отворената книга. Интересно, нямаше спомен да е наредил съзнателно на тялото си да заеме предишната си поза тук…

Почакай, какво беше…

Защо бе…

Мисли нахлуваха и напускаха ума му, движейки се като облаци по празно небе, нищо не се задържаше, не успяваше да се залови за каквото и да било. Смътно усещаше, че сякаш се изпразва, че части от съществото му се отцеждат от него, но му беше трудно да каже какво точно бе изгубил, нито къде беше отишло.

За миг го проряза страх и той извърна поглед от Книгата.

Разтърка очи толкова силно, че те се насълзиха, и си даде сметка, че няма идея какво беше прочел. Всички тези часове, прекарани пред отворената книга… а той нямаше представа какво бе отпечатано върху която и да било от страниците.

Трябваше да я затвори и да я изгори.

Да, именно това щеше да стори. Извърнал очи, без да поглежда към злата книга, щеше да я затвори, след което щеше да я вземе и да слезе на долния етаж. Камината в библиотеката беше постоянно запалена и той щеше да…

Очите му се върнаха към пергамента и мастилото като две кучета, повикани от господаря си, подвили опашки пред него. И отново се съсредоточи върху символите, върху текста.

Отвори уста. Затвори я. Опита да си спомни защо изобщо беше потърсил медиума.

Отново го прониза страх и той се помъчи да се съсредоточи върху това да се освободи. И си спомни сънищата, които хората имаха от време на време, в които си буден, но тялото ти е вкаменено и усилващата се паника те кара да се мъчиш да се събудиш.

Понякога бе достатъчно да раздвижиш ръка или крак, за да се върнеш от ръба, и той почувства, че ако успееше да повика една солидна, ясна мисъл, би могъл да се спаси от заплаха, от която иначе никога нямаше да избяга.

Защо бе отишъл при онзи медиум… каква беше целта му… какво беше търсил…

И ето че то му се яви.

С глас, който не звучеше като неговия, Троу заяви:

— Нуждая се от армия. Нуждая се от армия, с която да победя краля.

Над главата му изпращя нещо като мълния и, да, по тялото му премина електричество, носейки със себе си яснота и усещане за цел, които изличиха предишното му объркване.

— Искам да сразя краля и да поема властта над расите на вампирите и на човеците. Искам да бъда господар и повелител над цялата земя и всичките й обитатели.

Начаса страниците започнаха да се прелистват от само себе си, суха, прашна миризма изпълни ноздрите му и едва не го накара да се разкиха.

Когато пристъпът отмина, усети, че се превива надве, сякаш някой бе сложил ръка на тила му и го натискаше надолу.

Изведнъж думите придобиха смисъл. Върху лицето на Троу се разля усмивка.