Дж. Р. Уорд
Избраницата (40)

37

В коридора, отвеждащ от тренировъчния център, Вишъс подмина вратата към имението и продължи напред към входа на Дупката, подобаващо наречената къща, където двамата с Бъч живееха заедно със своите шелани. Тя бе досущ като входа на имението — защитена с цял куп ключалки и кодове, целящи да не допуснат никой, който нямаше право да бъде тук.

Въведе цифрите, освобождаващи резетата, и ето че най-сетне си беше у дома.

Къщата не беше кой знае какво — всекидневна и кухня, и неголям коридор, отвеждащ до двете спални в дъното. Двамата с Джейн бяха в първата, Бъч, Мариса и гардеробът на ченгето в другата, макар че тя не беше достатъчно голяма, за да побере всички онези проклети дрехи. Коридорът беше претъпкан с щендери на колелца, от които висяха сака и ризи. Както и редица обувки на пода, които, доколкото Ви можеше да прецени, бяха едни и същи мокасини, но от различна кожа и с различни цветове.

Копелето здравата го беше зациклило с обувките. Но разбира се, какво толкова различно можеш да направиш с мъжка обувка?

Ви затвори вратата зад себе си и се задържа край редиците маркови дрехи и обувки. Мястото беше притихнало: Мариса беше в „Убежището“, Бъч играеше билярд в голямата къща, а Джейн…

Ви изруга и се отправи към кухнята. Бутилките „Грей Гуус“ бяха точно там, където му харесваше — под плота, до дълбокото чекмедже, където Бъч държеше чипса „Фрито“, солените бисквити с пармезан и курабиите „Милано“. Това бяха единствените закуски, които ченгето слагаше в уста.

Интересно, досега не му беше хрумвало, но Бъч определено бе човек на навика. Харесваше това, което харесваше, и не проявяваше интерес към никакви нововъведения.

Кучият син сигурно щеше да се гътне, ако някой му предложеше бейгъл. И направо забрави за многозърнести бисквити или префърцунени сухари.

Ченгето определено беше от старата школа и макар че Ви никога не би го изрекъл на глас, това бе една от причините да обича своя най-добър приятел. Когато си на няколко века, научаваш, че колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите. Така че, да, разбира се, можеш да изхабиш сума ти време и вкусови окончания, опитвайки се да пресъздадеш нова версия на нещо, което вече съществува успешно, но какъв смисъл: удоволствието от храната си има своя праг и да опиташ цял куп неща, които не бяха съвсем това, което искаш, само за да се върнеш към онова, което харесваш от самото начало, беше нещо, което човеците правеха.

По дяволите, това беше очевидно навсякъде в културата им: „модата“, която не беше нищо повече от въртележка на грозотата, която се сменяше от сезон на сезон, развлекателната им индустрия, която си беше купища от все същото, технологиите им, създавани така, че да остареят за нула време, и ненужните иновации.

Достигнали връхната си точка с „Епъл“, които бяха обявили, че е „храбро“ да се отървеш от жака за слушалки. В шибания си телефон. Да, направо да им връчиш медал за храброст.

Ви извади ниска тумбеста чаша от един шкаф, напълни я с лед и наля водка до ръба.

„Искате кураж? — помисли си. — Защо просто не се пречукате, човеци. На това му се казва добра идея.“

Не че беше озлобен или нещо такова.

О, не.

Отиде до бюрото си, настани се пред редицата компютри и се логна в тях един по един.

Доста отдавна не беше имал свободна нощ, в която да е сам, и докато проверяваше всички охранителни камери и наглеждаше различните имоти на Братството в и около Колдуел, си спомни защо.

Последното, което искаше, бе да си седи тук като шибан загубеняк с компютрите и водката си, сам-самичък, докато всички останали се забавляваха.

Само че мозъкът му беше тотално прецакан от това с Кор. Пък и беше уморен до мозъка на костите, но не искаше да спи. Нуждаеше се да се нахрани, а нямаше никакво желание да пие от вена. Трябваше да хапне нещо, а не беше гладен. Искаше да се напие, но това не се случваше достатъчно бързо.

Облегна се назад в стола и се съсредоточи върху това да вкара алкохола в кръвообращението си, отпивайки големи глътки, които пареха гърлото му и се вихреха в стомаха му.

Докато напредваше с плана си, мислите му се насочиха към Джейн в клиниката преди малко. Как, когато беше отишъл да я види, тя бе затънала до уши в работа. Асейл крещеше в стаята си, Мани й задаваше въпроси за нещо, Елена се появи с проблем с поръчката на лекарства.

Ви бе останал настрани, възхищавайки се на целеустремеността на своята шелан. Отдадеността. Страстта.

Господи, Асейл.

Писъците му бяха нещо страшно, напомняне, че пристрастяването към наркотиците е опасна работа. О, да, започваш просто за да се справиш с живота, но докато се усетиш, вече си в тапицирана стая, завързан за леглото, защото си се опитал да си издереш лицето.

Между другото, подайте водката.

Протегна ръка, взе бутилката и си доля. Ледът беше започнал да намалява, но след като обърнеше и тази доза, нямаше да го е грижа, че питието му е със стайна температура.

Поне Асейл имаше неговата Джейн до себе си, а тя със сигурност щеше да му осигури най-доброто лечение за абстиненцията му, на което беше способна. Въпросът бе дали психозата щеше да отшуми някога. Беше минал цял месец, откакто за последен път бе смъркал от белия прах, така че беше възможно опустошението в главата му да е за постоянно. Понякога ставаше така с вампирите и кокаина.

Естествено, бившият пласьор вероятно не го бе знаел, когато бе започнал да се друса толкова сериозно. Нерядко в живота обаче се случваше да танцуваш с дявола и да нямаш представа кой е партньорът ти.

Така действаше съдбата. Както и проклятията.

Ви отпи нова глътка от вцепеняващата течност и се улови, че отново мисли за горещия шоколад, онзи, който й беше приготвил много отдавна, в началото. Или по-точно… много отдавна, в първия им край.

Вярвал бе, че последният им край ще бъде, когато той умре. Ала докато седеше в празната къща и се мъчеше да си спомни кога за последен път бяха прекарали няколко съдържателни часа заедно, нямаше как да не се зачуди.

Така му се падаше. Когато той и братята бяха на бойното поле и се бореха за расата, не мислеха за мъжете и жените, които удържаха фронта у дома. Просто се опитваха да си свършат работата и да останат живи.

Същото ставаше и в клиниката там долу. Джейн не мислеше за него в този миг. Тя работеше с Мани, за да спаси каквото беше останало от ума на Асейл. Помагаше на Лукас, брата на Куин, да си възвърне подвижността и умственото здраве след ужасяващите мъчения, които беше изтърпял от ръцете на лесърите. Всяка нощ тя си имаше работа с най-различни наранявания, хронични и остри болки, от най-незначителните до застрашаващите живота, и се грижеше за пациентите си с неуморна съсредоточеност и отдаденост.

И не че не я разбираше.

И не че не я обичаше. По дяволите, тя беше умна. Корава. Вероятно бе единствената жена, която смяташе за своя равна, и не, това не беше сексистко изказване. Нямаше и мъж, когото да смята за равен на себе си.

Вероятно така става, когато си син на божество.

Определено не можеше да си се представи с друга, освен със своята Джейн. Проблемът бе, че беше отдаден на войната. Тя беше отдадена на работата си. И в началото, когато всичко беше ново и прясно и желанието да бъдат заедно бе като сърбеж, който трябваше да бъде почесан, за да не полудеят, бяха успявали да намират време.

Ала сега?

Не толкова.

Не беше проблем, помисли си, докато се привеждаше напред и отново се съсредоточаваше върху редицата монитори. Никой от тях нямаше да отиде никъде. Просто… започваше да се притеснява, че и връзката им бе застинала на едно място.

Образът на Лейла, застанала пред Кор, за да предпази умиращата му плът с тялото си, изникна в главата му, отказвайки да си тръгне. Исусе, в този момент тя би посрещнала куршум за него. Глупав ход несъмнено, за който би се разкаяла в мига, в който си спомнеше за малките си, ала в тази частица от секундата я бе водила любовта.

Кор, на свой ред, наистина бе мислил онова, което беше казал, когато бе умолявал да я отпрати, преди да го убие. Копелето беше абсолютно сериозно… и адски влюбено.

Ви се намръщи, осъзнал, че с кучия син имаха нещо общо помежду си. И двамата бяха преминали през военния лагер на Блъдлетър. Готов бе да заложи единствената си топка, че бяха изгубили девствеността си по един и същи начин.

Така че, да, май трябваше да си направят еднакви татуировки „най-добри приятели завинаги“ или нещо такова.

— О, за бога…

Нова глътка водка… докато не дойде време отново да си напълни чашата. Заповяда си да пропъди мислите от главата си и отново насочи вниманието си към мониторите пред себе си и образите на най-различни стаи — в къщата за аудиенции, малкото ранчо, където Лейла и Кор бяха свили любовното си гнезденце, останалите три къщи, които притежаваха в Колдуел, „При Салваторе“, имението и прилежащите му земи.

Признаци за живот имаше единствено в имението. Останалите места бяха затворени заради снежния апокалипсис, както го наричаха по телевизията.

Докато гледаше как братята играят билярд и се смеят, забеляза, че почти всички бяха със своите шелани. Жените в дома имаха свой собствен, независим живот, но в нощ като тази, когато мъжете им си бяха взели почивка от войната, за тях беше приоритет да бъдат заедно с онези, които обичат.

— А аз съм тук с бутилката — измърмори Ви, докато отпиваше нова глътка. — Никак не е зле…

За съжаление, умът му си оставаше упорито, неприемливо бистър. Което означаваше, че всичко го дразнеше, емоциите му заемаха твърде много пространство.

С други думи — усещаше ги.

А той мразеше да изпитва каквото и да било.

Мъчейки се да занимае сивото си вещество с нещо, каквото и да е, той влезе в интернет и реши да прегледа някои от човешките новинарски сайтове. Това винаги беше повод да се посмее. Глупостите, които бяха в състояние да накарат тези идиоти да излязат извън себе си, бяха просто невероятни и в крайна сметка те неизбежно започваха да си крещят през компютрите.

Истината имаше нюанси. Истерията — не.

След като прехвърли Си Ен Ен, Фокс Нюз и TMZ.com, в крайна сметка се озова в Ютюб, гледайки клипове на „Имението Маккейми“, което бе едно от любимите му неща и което, както обикновено, го поразведри. Около половин час по-късно получи съобщение, че има нов имейл. Намръщи се и си отвори пощата.

Я виж ти. Добрият стар Знам Стокър беше качил нещо ново.

Ви се усмихна и отпи поредната солидна глътка водка, докато отваряше блога, който следваше от около месец. Беше нов на паранормалната сцена и се списваше от тип, който приличаше на нещо средно между разследващ журналист и някой, решен да докаже съществуването на вампири.

Забавно бе да ги гледаш как повтарят лъжите и измишльотините, които човеците използваха, за да митологизират нещо, което в действителност съществуваше между тях.

И като стана дума за Ютюб. Там сигурно имаше около сто хиляди клипчета, аудио записи и тиради, твърдящи, че показват истински вампири, вампирстващи във вампирския свят. Каращи вампмобили…

Окей, възможно бе алкохолът да си казваше думата.

Ала Знам Стокър бе различен и това бе причината Ви да го следва. Копелето не дрънкаше празни приказки.

Незнайно как, то беше успяло да запише на видео представлението, което Братството и Обществото на лесърите бяха изнесли в девическото училище „Браунсуик“. Качеството беше отвратително, както обикновено, но показваше достатъчно, за да загатне, че в двора на изоставеното училище се беше случило нещо голямо и свръхестествено.

За щастие, Омега беше свършил отлична работа по почистването след битката и клипът не показваше нищо, което не би могло да бъде сътворено на нечий компютър. В крайна сметка лесърската кръв, оплискала земята, изглеждаше като сенки върху тревата или пък черна боя, или старо машинно масло.

Добре, че нямаше миризма, иначе на всички щеше да им се доповръща.

Определено помагаше и това, че на мястото не беше останало нищо — звярът на Рейдж беше погълнал съборетината, която и така беше на път да падне.

Въпреки това типът, криещ се зад не особено оригиналния псевдоним, беше попаднал в полезрението на Ви. Беше качил цял куп линкове към други клипове в Ютюб, най-вече на човеци, кълнящи се наляво и надясно, че са имали контакт с вампири, или други размазани видео клипове, снимани през нощта, на които се виждаха битки или типове, влизащи и излизащи през различни врати, обвита в плащове. Но разбира се, онова, което имаше значение, бе видеото от изоставеното училище, както и фактът, че граматиката на типа беше свястна, не използваше твърде много главни букви, нито завършваше изреченията си с !!!!!!!!!!! и изобщо, от материалите му се излъчваше усещане за професионализъм.

Което бе последното, от което расата се нуждаеше.

Нелепи човеци с изкуствени вампирски зъби и бастунчета, украсени с черепи? Няма проблем. Ви можеше да се справи с пет милиона от тях. Прозорлив, повече-Скъли-отколкото-Мълдър тип, който като че ли систематично пресяваше интернет, изолирайки редките случаи, когато нещо действително се беше случило. Определено не беше добра новина за раса, която искаше да продължи да се крие на открито.

— Още едно видео… — промърмори Ви, докато преглеждаше новия пост. — Какво имаме тази вечер, Знам Стокър? Хелоуин отдавна мина.

Не си направи труда да прочете описанието и направо пусна клипа.

В началото не беше сигурен какво гледа… а, окей, черно-бял запис от охранителната камера на някакъв паркинг посред нощ. Появи се кола и спря, но не угаси двигателя си, ако се съдеше по кондензацията на задното стъкло.

Ви отпи нова глътка и затърси опипом цигара върху бюрото. Напразно. Щеше да се наложи да…

— О, ето ти го и господин Латимър.

Вратите се отвориха и той разпозна мъжа, който слезе от мястото до шофьора. Беше Трез. Иззад волана се показа жена с тъмна коса и цивилни дрехи. Невъзможно бе да види лицето й, защото гледаше надолу, сякаш се мъчеше да не се подхлъзне на леда, но тялото си го биваше.

Може би горкото копеле давеше мъката си по изпитания във времето начин.

Трез заобиколи колата и я срещна отпред. Двамата поговориха за минутка…

— Мамка му.

Ви поклати глава и стисна основата на носа си. След това спря видеото на пауза, върна назад и отново го изгледа.

Жената просто се изпари, дематериализирайки се в нищото. А после Трез се качи зад волана и подкара, сякаш нищо не се беше случило.

Ви прочете описанието, което Знам Стокър беше написал: местният магазин за сувенири, срещу лунапарка, който, ако не го лъжеше паметта, беше едва на половин километър от „При Салваторе“. Записът беше притежание на магазина, разбира се, но собственикът го беше изпратил на Знам Стокър с разрешение да бъде публикуван. Не се бяха обърнали към властите и имаше изявление от собственика в кавички, сякаш беше статия във вестник, че „Нищо в записа не е променено“.

Вишъс изгледа клипа още два-три пъти и си каза да не си го слага на сърцето. Какво, по дяволите, можеше да направи който и да било с това? Да отиде в местната телевизионна станция и да ги накара да го излъчат? Видеото не доказваше нищо… освен че сексът беше ефикасно краткосрочно обезболяващо, когато ставаше дума за преодоляване на скръбта.

Никой нямаше да повярва, че видеото не е пипнато.

Всичко беше наред.

Само че Знам Стокър започваше да се превръща в трън в задника: два пъти в рамките на един месец някакъв си човек бе успял да качи видео клипове, които показваха истински вампири.

Да, понякога любителите на конспирации успяваха да налучкат истината. И когато започнеха да го правят прекалено често, трябваше да бъдат спрени, нали така?