Дж. Р. Уорд
Избраницата (4)

1

Планините на Колдуел, Ню Йорк, настоящето

Братята го държаха жив, за да могат да го убият.

Като се имаше предвид с какво беше изпълнен животът му, в най-добрите случаи — с насилие, а в най-лошите — с извращения, това като че ли беше подобаващ край за него.

Беше роден през зимна нощ, в която бушуваше незапомнено силна снежна буря. Дълбоко в една влажна и мръсна пещера, докато вледеняващи ветрове брулеха Древната страна, жената, която го беше носила в утробата си, бе крещяла и кървяла, за да роди на брата Харм от Братството на черния кинжал сина, който се искаше от нея.

Отчаяно го бяха жадували.

Докато не се беше появил на бял свят.

И това беше началото на неговата история… която в крайна сметка го беше довела дотук.

В друга пещера. В друга декемврийска нощ. И също като при раждането му, го посрещна рев на вятър, макар този път той да съпътстваше връщането на съзнанието му, а не появата му на белия свят за самостоятелен живот.

Също като новородено, нямаше почти никакъв контрол над тялото си. Не бе в състояние да помръдне и щеше да е така, дори без стоманените вериги, които опасваха гърдите, хълбоците и бедрата му. Машини, които никак не съответстваха на грубата обстановка, пиукаха зад главата му, докато следяха дишането, пулса, кръвното му налягане.

Мъчително бавно, като отдавна несмазван механизъм, мозъкът се раздвижи в черепа му и когато мислите му най-сетне придобиха очертания и оформиха смислени изречения, Кор си спомни поредицата събития, довели до това той, водачът на шайката копелета, да попадне в плен на врага: нападение в гръб, падане, довело до сътресение, мозъчен удар или нещо подобно, заради което сега не бе в състояние да помръдне, а животът му се поддържаше от машини.

Оставен на несъществуващата милост на братята.

Съзнанието му се беше завръщало на няколко пъти по време на пленничеството, забелязвайки пазачите му и коридора, в който се намираше и по чиито пръстени стени, колкото и да беше странно, имаше рафтове, пълни с урни. Моментите на прояснение обаче никога не траеха дълго, връзката с ума бързо се изгубваше.

Този път обаче беше различно. Усещаше промяната в ума си. Каквото и да беше пострадало, най-сетне беше излекувано и той бе изплувал от мъглата на мястото между живота и смъртта… връщайки се от страната на живота.

— … за което наистина се тревожа, е Тор.

Краят на думите, изречени от някакъв мъж, достигна до ушите на Кор като поредица от вибрации, преведени със закъснение, и докато смисълът догонваше звука, той обърна очи в неговата посока. Две фигури, облечени в черно и тежковъоръжени, стояха с гръб към него и той побърза да затвори очи, за да не издаде промяната в състоянието си. Бе успял да разбере кои са.

— Не, с него всичко си е наред. — Долетя тихо дращене, последвано от плътния аромат на тютюн. — Ако се препъне, аз ще бъда там.

Дълбокият глас, изрекъл първите думи, стана сух.

— За да го възпреш… или да му помогнеш да убие това парче месо?

Братът Вишъс се изсмя като сериен убиец.

— Ама че мнение имаш за мен.

„Чудно е, че не се погаждаме“, помисли си Кор. Тези мъже бяха не по-малко кръвожадни от него.

Само че подобен съюз беше немислим. Братството и копелетата открай време бяха на противоположни страни, когато ставаше дума за властта на Рот, разделяни от линията, очертана от куршума, който Кор беше изпратил в гърлото на законния лидер на вампирската раса.

И много скоро щеше да бъде принуден да заплати цената за предателството си.

Иронията във всичко това бе, че междувременно в съдбата му се беше намесила друга сила, отклонявайки фокуса и амбициите му далече, далече от трона. Не че братята знаеха нещо за това… или пък би ги било грижа. Освен че споделяха една и съща жажда за война, между него и братята имаше още нещо общо — прошката беше за слабите, помилването — акт на малодушие, милостта подхождаше на жените, не на воините.

Дори ако разберяха, че вече не таи агресия към Рот, нямаше да му опростят разплатата, която си беше заслужил. А като се имаше предвид всичко станало, той не изпитваше озлобление или гняв за онова, което го очакваше. Такава беше природата на конфликта.

Изпитваше обаче тъга… нещо, което му беше чуждо.

От спомените му изплува образ, който накара дъха му да секне. Образът на висока, стройна жена в белите одежди на свещените Избраници на Скрайб Върджин. Русата й коса се спускаше на вълни над раменете и стигаше до хълбоците й, раздвижвана от лек ветрец; очите й бяха с цвят на нефрит, усмивката й — благословия, която с нищо не беше заслужил.

Избраницата Лейла бе онази, която бе променила всичко за него, превръщайки Братството от негова мишена в нещо търпимо, от врагове в обитатели на земята, с които би могъл да съществува под едно и също небе…

През кратката година и половина, откакто я познаваше, тя беше имала по-голям ефект върху черната му душа от когото и да било преди това, помагайки му да стигне в развитието си като личност много по-далече за много по-кратко време, отколкото беше вярвал, че е възможно.

Дистройър, един от братята, се обади отново:

— Всъщност нямам против Тор да го разкъса на парчета. Заслужил си е това право.

Братът Вишъс изруга.

— Всички сме си го заслужили. Като нищо няма да остане достатъчно от него, та да има за всички.

И именно тук се криеше дилемата, помисли си Кор зад затворените клепачи. Единственият възможен начин да избегне този смъртоносен сценарий бе да разкрие любовта си към една жена, която не беше негова, никога не бе била и никога нямаше да бъде.

Ала той нямаше да пожертва Избраницата Лейла за никого и нищо.

Нито дори за да спаси себе си.

* * *

Тор крачеше из боровата гора в планината на Братството и замръзналата земя хрущеше под тежките му обувки, а освежаващ вятър брулеше лицето му. Зад него загубите му го следваха плътно като собствената му сянка, мрачна, скръбна редица, осезаема като вериги.

От усещането, че е преследван от мъртвите, мислите му се насочиха към всички онези паранормални телевизионни предавания, които се мъчеха да открият дали съществуват призраци, или не. Пълни глупости. Човешката истерия около предполагаеми мъгляви създания, които се реят над стълбища и карат стари къщи да скърцат под безтелесни стъпки, беше толкова типична за този нарцистичен, непрекъснато създаващ драми по-нисш животински вид. Още нещо, което Тор мразеше у тях.

И както обикновено, напълно грешаха.

Мъртвите ни преследват абсолютно, прокарват студените пръсти на спомена за себе си по тила ни, докато накрая не сме сигурни дали ни идва да крещим от това колко много ни липсват… или защото искаме да ни оставят на мира.

Те се прокрадват в нощите ни и дебнат в дните ни, оставяйки същинско минно поле от скръб след себе си.

Те са първата и последната ни мисъл, филтърът, който се опитваме да отблъснем настрани, невидимата бариера между нас и всички други.

Понякога те са повече част от нас, отколкото хората в живота ни, които сме в състояние да докоснем и прегърнем.

Така че, да, никой нямаше нужда от някакво тъпо предаване, за да докаже вече известното. Макар Тор да беше намерил любовта с друга жена, първата му шелан, Уелси, и нероденият син, който бе носила в утробата си, когато бе убита от Обществото на лесърите, никога не бяха по-далече от него, отколкото собствената му кожа.

А сега в дома на Братството имаше втора смърт.

Възлюбената на Трез, Селена, беше преминала в Небитието, отнесена от болест, за която нямаше лек, облекчение и познание.

Оттогава Тор почти не бе в състояние да спи.

Съсредоточавайки се отново върху вечнозелените дървета наоколо, той се наведе и отмести клона, изпречил се на пътя му, след което заобиколи един паднал дънер. Би могъл да се дематериализира, ала умът му се блъскаше толкова яростно в затвора на черепа му, че се съмняваше дали би успял да се съсредоточи достатъчно, за да го направи.

Смъртта на Селена наистина го беше разтърсила. Макар станалото да засягаше някой друг, то го беше уловило, сякаш беше снежно кълбо, и го беше раздрусало толкова яростно, че вътрешните му снежинки се вихреха в него и отказваха да се слегнат.

Беше в тренировъчния център, когато тя се бе пренесла в Небитието, и мигът, когато това се случи, не беше безмълвен, не, раздран бе от рев, изтръгнат от самата душа на Трез, звуковия еквивалент на надгробен камък… който Тор прекрасно познаваше. Същият звук се бе изтръгнал и от него, когато бе научил за смъртта на своята шелан.

Така че, да, върху крилата на агонията на своя любим Селена се бе възнесла в Небитието…

Да се изтръгне от тези мисли, бе като да се мъчи да извади кола от пропаст: нужното усилие беше огромно, напредъкът — сантиметър по сантиметър.

Напред през гората, напред, напред, през гората, през зимната нощ, мачкащ онова, което беше под краката му, следван от шепота на призраците, които идваха подире му.

Гробницата беше най-свещеното място за Братството, там, където приемаха нови членове в редиците си, където се провеждаха тайни срещи и където държаха урните на убитите лесъри. Скрита дълбоко в земята, в лабиринт, създаден от природата, тя бе недостъпна за всеки, който не бе преминал през церемонията по въвеждане в Братството.

Наложило се бе да понарушат това правило, поне що се отнасяше до дългия четвърт миля входен коридор.

Когато стигна до ненабиващия се на очи вход на пещерата, Тор спря и усети как гневът му се усилва.

За първи път в живота си на брат не беше добре дошъл тук.

И всичко това — заради един предател.

Тялото на Кор лежеше от другата страна на портата, върху една носилка навътре в коридора, където животът му бе поддържан и следен от машини. Докато копелето не се събудеше и не бъдеше разпитано, на Тор не му беше позволено да влиза вътре.

И братята с основание не му вярваха.

Затвори очи и отново видя своя крал, прострелян в гърлото; за кой ли път преживя мига, в който животът на Рот се отцеждаше от тялото му заедно с алената му кръв и той бе принуден да спаси последния чистокръвен вампир на планетата, прорязвайки дупка в гърлото му и използвайки химикалка, за да вкара въздух.

Кор стоеше зад опита за убийство. Кор бе наредил на един от воините си да изпрати куршум в плътта на онзи достоен вампир, заговорничил бе с глимерата да свали законния крал от престола… но се беше провалил. Рот беше оцелял напук на всичко и на първите демократични избори в историята на расата беше избран за лидер на всички вампири, пост, който сега заемаше благодарение на всеобщия консенсус, а не на кръвта във вените си.

Така че, майната ти, шибано копеле.

Тор сви ръце в юмруци, без да обръща внимание на скърцането на кожените ръкавици и натиска върху кокалчетата му. Единственото, което изпитваше, бе омраза, разяждаща като смъртоносна болест.

Съдбата беше решила да отнеме трима души от него и от близките му: откраднала му бе неговата шелан и малкото му, а после бе взела възлюбената на Трез. Искате да говорите за равновесие във Вселената? Много добре. Той също искаше равновесие и щеше да го получи единствено когато прекършеше врата на Кор и изтръгнеше все още топлото му сърце от гърдите му.

Време беше един източник на зло да бъде премахнат и той беше най-подходящият да изравни резултата.

Дотук беше с чакането. Колкото и да уважаваше братята, повече нямаше да се сдържа. Днес беше тъжна годишнина за него и той възнамеряваше да ознаменува траура си с един специален малък подарък.

Време беше да се позабавлява.