Дж. Р. Уорд
Избраницата (27)

24

Когато се прибра в имението на Братството, Вишъс беше в отвратително настроение и по-голямата част от него искаше да отиде в Дупката и да отвори бутилка „Грей Гуус“. Или шест. Може би дванайсет.

Ала когато прие физическите си очертания в двора, брулен от студения вятър край фонтана, който бе източен и покрит за през зимата, знаеше, че колкото и да му се искаше да избяга от ситуацията, в която доброволно се беше поставил, не можеше да обърне гръб на кашата, която беше забъркал.

Прекоси двора и докато изкачваше каменните стъпала, отвеждащи до входа на имението, вдигна поглед към гаргойлите, украсяващи ръба на покрива. Какво не би дал да беше едно от тези неодушевени копелета, без нищо, което да го тревожи, освен това да си седи там горе и от време на време да го насира някой гълъб.

Всъщност вероятно би било отвратително.

Все тая.

Отвори вратата, пристъпи във вестибюла и завря физиономията си пред охранителната камера. Когато Фриц отвори, посрещайки го по обичайния си жизнерадостен начин, трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не се сопне на горкия доген.

Нагоре по голямото стълбище. Три стъпала наведнъж.

И ето че стоеше пред затворената двукрила врата на кабинета на Рот. От другата страна долитаха гласове, всъщност очевидно се водеше доста оживен разговор, обаче, ще прощавате, онова, което той имаше да докладва, беше по-важно от почти всичко, освен може би Армагедон.

Почука силно и не изчака отговор.

Рот обърна рязко глава иззад старинното бюро, което баща му беше използвал, и макар незрящите му очи да не се виждаха зад стъклата на тъмните очила, Ви буквално усети яростния им поглед.

— Май имаш нужда да ти натикам някой наръчник по етикеция в гърлото, а? — сопна се кралят. — Тук не се влиза без покана, задник такъв.

Сакстън, кралският адвокат и специалист по Древните закони, погледна към него от мястото си до краля. Пред двамата имаше цял куп документи. Както и няколко древни текста. Сакс не каза нищо, но като се имаше предвид, че обичайно съвършено оформената му коса сега стърчеше във всички посоки, не беше трудно да се досети, че двамата сигурно се мъчеха да изгладят проблемите покрай родителските права на Куин и Лейла.

И, да, кралицата също беше тук, седнала на един от префърцунените френски дивани, със скръстени на гърдите ръце и дълбока бръчка на челото.

— Трябва да поговорим за минутка — заяви Ви на Рот с нисък глас.

— Значи, ще се върнеш, когато ти кажа.

— Не може да чака.

Рот се облегна в масивния, покрит с дърворезба трон, на който бяха седели баща му и неговият баща преди това.

— Искаш ли да ме светнеш за темата?

— Не мога. Съжалявам.

В елегантната бледосиня стая се възцари тишина, а после Рот се прокашля и погледна към своята шелан.

— Лийлан, ще ни извиниш ли за минутка?

Бет се изправи на крака.

— Не мисля, че има какво повече да обсъждаме. Двамата ще получат равни родителски права, а децата отиват при Лейла още тази вечер по залез-слънце. Толкова се радвам, когато с теб сме на едно мнение. Наистина намалява напрежението.

С тези думи тя излезе от кабинета, вирнала глава и изпънала рамене, докато на бюрото кралят улови главата си в ръце, сякаш се пръскаше от болка.

— Не е, че не съм съгласен с нея — измърмори, след като вратата се затвори с трясък. — Просто не искам пак да се гърми в проклетата ми къща.

Последната дума изрече особено силно.

После обаче свали ръце и погледна към Ви.

— Адвокатът ми може ли да остане?

— Не, не може.

— Страхотно. Още нещо, което да очаквам.

Сакстън се зае да си събере нещата, но кралят го спря.

— Недей. Ще се върнеш веднага. Изчакай отвън.

— Разбира се, господарю.

Сакстън се поклони, въпреки че кралят не можеше да го види, но такъв си беше той — винаги изискан, винаги благовъзпитан. Докато минаваше покрай Ви, въпреки че прекъсването беше неприятно, отново се поклони.

Достоен мъж. Вероятно все още беше влюбен в Блей, но какво да се прави.

И като стана дума, мислите на Ви се върнаха към разговора му с Лейла в ранчото, а после всички онези щастливи спомени от собствения му живот, които го бяха връхлетели в гората. Човече, адски му беше писнало от романтика, истинска любов и всякакви такива глупости.

— Е? — попита Рот.

Ви изчака, докато двукрилата врата се затвори.

— Знам къде е Кор.

* * *

Лейла остана да седи в мекото кресло през цялото време, докато Кор не изяде всичката супа, всички солени бисквити и всички замразени пици с пеперони, които беше пъхнала във фурната, преди да свали първата порция храна в мазето. Той не говореше и във възцарилото се мълчание тя установи, че се взира в него с унес, за който почти й идваше да се извини.

Прескъпа Скрайб Върджин, беше толкова отслабнал и въпреки че умираше от глад, си служеше с приборите с възпитана акуратност — дори пицата изяде с нож и вилица. Освен това редовно бършеше устни със салфетката си, дъвчеше със затворена уста и се хранеше чисто, макар да поглъщаше калориите със забележителна скорост.

Когато най-сетне приключи, тя каза:

— Има сладолед с вкус на ментови шоколадови бисквити. Два литра. На горния етаж, нали се сещаш, в хладилника.

Сякаш биха го държали на етажерката за книги!

Поклати глава, сгъна салфетката и се облегна назад. Стомахът му беше видимо издут и той изпусна дъха си, сякаш имаше нужда да направи място за всичко в тялото си, а въздухът не беше толкова наложителен, колкото пицата.

— Благодаря ти — каза тихо.

Когато очите им се срещнаха, Лейла съвсем ясно си даде сметка, че са сами, и за миг си позволи фантазията, че това е тяхната къща, малките й са на горния етаж и те се канят да се насладят на малко време за себе си.

— Трябва да вървя. — С тези думи той се изправи и вдигна подноса. — Аз… трябва да си отида.

Лейла също се изправи и обви ръце около тялото си.

— Добре.

Възнамеряваше да го последва по стълбите. А после? Е, може би щяха да споделят дълга прегръдка, а след това — едно довиждане, което почти щеше да я убие…

Кор върна подноса на мястото му.

Когато заобиколи масата, за да отиде при нея, и разтвори ръце, тя се хвърли в тях. Притисна се до тялото му и се вкопчи в него с всички сили. Ужасно бе да почувства костите му, тъй като яките му мускули се бяха стопили, но когато обърна глава и допря ухо до гърдите му, ударите на сърцето му бяха силни, равномерни. Мощни.

Ръцете му, така големи, така нежни, я милваха по гърба.

— Така е по-безопасно за теб — промълви в косата й.

Лейла се отдръпна и вдигна поглед към него.

— Целуни ме. Веднъж, преди да си отидеш.

Кор затвори очи, сякаш изпитваше болка. После обаче взе лицето й в шепите си и наведе устни към нейните… почти.

Спря на милиметри и прошепна на Древния език:

— Сърцето ми е завинаги твое. Където и да отида, то ще бъде с теб, през мрака и в светлината, когато съм буден и когато спя. Винаги… с теб.

Целувката, когато дойде, беше като тихо сипещ се сняг, безмълвна и мека, ала топла, така топла. Тя се притисна към него и ръцете му се обвиха около кръста й, хълбоците му се опряха в нейните. Възбудата му беше незабавна — усещаше коравата му ерекция до корема си, толкова отдавна го желаеше, че очите й се наляха със сълзи.

Фантазии. Толкова много фантазии, ситуации, родени от ума й, в които той най-сетне идваше при нея, събличаше я, вземаше я под себе си и проникваше дълбоко в нея. Имала бе безброй фантазии, в които правеха любов, всяка — по-невъзможна от предишната: в земите на имението, в бани, на задната седалка на кола, под дървото на поляната им.

Сексуалният й живот беше несъществуващ в истинския свят. Във въображението й обаче той процъфтяваше. Ала нищо от това нямаше да се случи.

Кор прекъсна контакта, макар Лейла да усещаше, че се бори с инстинкта си да я маркира. Да, от него струеше тъмен мирис на подправки и изпълваше ноздрите й, възбуждайки я така, както и усещането от тялото, от ръцете, от устата му.

— Не мога да те имам — каза той дрезгаво. — И така вече ти навредих толкова много.

— Това може да е единствената ни възможност — чу се да го умолява тя. — Знам… знам, че няма да се върнеш при мен.

Той изглеждаше ужасно тъжен, когато поклати глава.

— Не ни е писано да бъдем заедно.

— Кой го казва?

Тласкана от отчаян порив, Лейла сложи ръка на тила му и го притегни към устата си, влагайки цялото си същество в целувката. Езикът й проникна в него така, че той ахна, тялото й се изви, за да се прилепи към неговото, бедрата й се разтвориха, така че да го допусне още по-близо до сърцевината си.

— Лейла — простена той. — Прескъпи Съдби… това не е редно…

Беше напълно прав, разбира се. Това изобщо не беше редно, ако използваха мерилото на останалия свят. Ала тук и сега, в празната къща, то беше…

Изведнъж той я отдръпна от себе си и тъкмо когато Лейла се канеше да възрази, до ушите й достигна звукът на стъпки от горния етаж. Два чифта. И двата — ужасно тежки.

— Вишъс — прошепна тя.

Гласът на брата долетя откъм стълбището.

— Аха. И си доведох приятел.

Лейла закри Кор с тялото си, но той нямаше намерение да го допусне. Премести я зад гърба си, отказвайки да я остави пред себе си.

Братът слезе пръв по стълбището, с пистолети в ръце, и за миг Лейла не можеше да разбере кой беше зад него. Имаше обаче само един чифт крака, които бяха толкова дълги. Само едни гърди, които бяха толкова широки. Само един мъжки вампир на планетата, чиято черна коса се спускаше до хълбоците му.

Кралят беше тук.

Когато взе и последното стъпало, Рот се изправи в цял ръст, широко разкрачен, върху пода на мазето и си пое дълбоко дъх, така че ноздрите му се разшириха. Прескъпа Скрайб Върджин, беше толкова огромен, а с черните очила, които напълно скриваха очите му, изглеждаше като убиец.

Какъвто, предположи Лейла, вероятно и беше.

— Я виж ти, във въздуха витае любов — измърмори той. — Ама че кофти.