Дж. Р. Уорд
Избраницата (19)

16

Ресторантът „При Салваторе“ беше прочут не само в Колдуел, но и по цялото Западно крайбрежие, отдавнашно заведение, издържано в стила на времето на „Рат Пак“, с обедите с три мартинита, любовници и издокарани тузари в шикозни костюми. В модерната епоха много неща се бяха променили във външния свят… и почти нищо под покрива на ресторанта. Червено-черните тапети във фоайето все още си бяха на мястото, както и останалата част от декора на „Кръстникът“, с тежкото резбовано дърво и ленените покривки. Масите и барът бяха подредени както някога, а сервитьорите и сервитьорките все още носеха смокинги. В менюто? Само най-добрата автентична италианска храна, западно от Сицилия, рецептите бяха приготвяни точно както трябваше и както винаги бяха приготвяни.

Имало бе няколко осъвременявания, но те до едно бяха във внушителната кухня. Бяха добавени и две предястия, което беше голяма работа… поне докато третото поколение клиентела ги бяха опитали и бяха решили, че, да, наистина си ги бива.

Е, имаше и още нещо, което беше различно.

Седнал зад бюрото в кабинета си, Ай Ем вдигна телефона, като в същото време взе последната поръчка на месо.

— Вини, как си? — каза, накланяйки глава, за да задържи слушалката до ухото си. — Аха… добре. Аз съм добре. Аха, не, ще имам нужда от повече телешко. Аха. Искам другия доставчик. Качеството е…

Един от мениджърите подаде глава през вратата.

— Тя е тук. Добър опит, добро държание. Ще свърши работа.

Ай Ем закри долната част на слушалката с ръка.

— Нека влезе.

Докато той и месарят продължаваха да обсъждат поръчката, мислите на Ай Ем се върнаха към времето, непосредствено след като пое ресторанта. Човеците, с които работеше, смятаха, че е афроамериканец, какъвто той не беше, но като сянка можеше да минава в света на хората като член на тази раса. А това някой тъмнокож да поеме тази традиционно италианска забележителност и повод за гордост беше същински шок за всички, от персонала до клиентите и доставчиците.

Ала третият Салваторе му беше дал благословията си, след като Ай Ем беше приготвил направо невероятно гато ди патате, паста ала Норма и капоната. След което му ги беше поднесъл с най-страхотните каноли, които старият Салваторе някога беше вкусвал. Не че Сал III беше имал някакъв избор. Дълговете му от хазарт към Рив го бяха принудили да се откаже от нещо, което беше обичал, а Рив на свой ред беше прехвърлил бизнеса на Ай Ем като награда за добрата му работа.

Ай Ем бе искал да запази традициите (както и притока на италианска клиентела) и подкрепата на Сал му беше осигурила и двете. Особено когато Ай Ем беше оставил враждебно настроените да си мислят каквото искат и беше спечелил всички от старата гвардия един по един, изкушавайки ги с босилека и фузилите си.

Мястото процъфтяваше, уважението се лееше като река и всичко беше тип-топ. Освен това бе намерил жената на живота си, която по една случайност беше кралицата на с’Хийб. Така че животът му би трябвало да е съвършен.

Ала не беше.

Ситуацията с брат му Трез направо го убиваше. Тежко бе да гледа един достоен мъж, повален на колене от съдбата, душата му беше смазана от загуба, за която Ай Ем дори не беше в състояние да мисли, без да му се прииска да повърне.

— Извинявай, какво? — Ай Ем си заповяда да се съсредоточи. — Да, извинявай, това е окей. Благодаря, мой човек… чакай, ще повториш ли? О, да, мога да го направя. Колко ще ти трябват? Не, няма да ми плащаш. Направиш ли го, ще се засегна. Ще донеса маникотите като подарък за теб и майка ти. Да ви е сладко.

Усмихваше се, докато затваряше телефона. Оказало се бе, че италианците от старата школа много приличат на Сенките: затворени за външни хора, гордеещи се с традициите си, изпълнени с подозрение към онези, които не познават. Ала след като те приемеха веднъж? След като се докажеш и бъдеш допуснат до тях? Бяха лоялни и щедри, почти сякаш не бяха от човешката раса.

Всъщност за него истинските италианци се бяха превърнали в нещо като отделна раса, различна от останалите двукраки плъхове на планетата.

Щеше да направи маникотите за майката на Вини, госпожа Джуфрида, и лично да й ги занесе. А когато пристигнеше поръчката за месо, щеше да има допълнително пържоли или наденица, или особено хубаво парче говеждо без пари. Работата беше там, че той би приготвил маникотите, така или иначе, дори ако нямаше да получи нищо в замяна, защото госпожа Джуфрида беше същинско съкровище, което идваше в първия петък на всеки месец и винаги си поръчваше паста кон ле сарде. А ако си мил с майката на Вини, той беше готов да умре за теб.

Беше отлична договорка…

Изведнъж Ай Ем се вкамени, неподвижен като статуя. И интересно, като се имаше предвид какво стоеше на отворената врата на кабинета, му се струваше уместно да изпробва вариант на вцепенението.

На прага стоеше висока жена вампир, чието тяло с приятни извивки бе облечено в черен спортно-елегантен панталон и черен пуловер с яка по врата. Черната й вълниста коса беше прибрана с шнола, не носеше грим, не че се нуждаеше от каквато и да било помощ от „Мейбелин“. Беше поразително красива със съвършени устни, очи като от някое аниме и бузи, порозовели от студа навън. Или пък защото беше нервна, тъй като идваше на интервю за позицията на сервитьорка.

Ала нищо от външния вид и облеклото й не бе шокиращо само по себе си. Всичко събрано заедно бе това, което спря дъха му.

Ай Ем се изправи бавно, сякаш, ако се движеше по-бързо, главата му щеше да експлодира.

— Селена? — прошепна.

Само че не можеше да бъде истина… нали?

Красивите вежди на жената подскочиха.

— Ъ… не. Името ми е Терез. Приятелите ми ме наричат Трез.

В миг светът се завъртя около оста си и Ай Ем рухна в стола си.

Жената направи крачка навътре, като че се притесняваше дали той няма нужда от първа помощ, но после спря, сякаш не знаеше какво да направи. Добре дошла в клуба.

— Добре ли сте? — попита тя.

С глас, който звучеше абсолютно, напълно, досущ като гласа на мъртвата шелан на брат му.

* * *

Вместо да се прибере в имението на Братството за през деня, Трез бе останал в клуба си. Като сянка, слънцето не само не му вредеше, а дори му харесваше… не че днес го беше зърнал и за миг заради снега, който беше валял през целия ден. Беше останал в клуба най-вече защото понякога навалицата вкъщи беше повече, отколкото бездруго прецаканата му глава беше в състояние да понесе, и просто имаше нужда от малко лично пространство.

Едно преимущество? Столът му беше толкова мек, че на практика беше почти като регулируемо болнично легло, без страничните пречки и торбичката за интравенозна система.

Трез се завъртя със стола си към стъклената стена и се загледа в дансинга. Осветлението беше включено и драскотините по боядисаните в черно борови дъски адски го дразнеха. Почистващата компания вършеше страхотна работа, ала беше безсилна да поправи щетите, нанесени от стотици танцуващи пияни крака. Вероятно беше време за шлифоване и полиране. Отново.

Разбира се, това си беше чиста загуба на време и пари, защото подът пак щеше да бъде съсипан и освен това никой не можеше да види излющените петна, когато наоколо проблясваха лазери, а мястото беше тъмно като вътрешността на шапка. Ала за Трез то беше нетърпимо. Знаеше, че несъвършенствата са там, и ги ненавиждаше.

Предполагаше, че поддръжката на пода беше клубният еквивалент на това да косиш моравата пред къщата си. Знаеше, че е като да преследваш движеща се мишена, но поне за десетина минути тревата ти беше като килим.

Погледна часовника си. Седем.

Преди около два часа, някъде около пет, беше взел душ в личната си баня, беше се избръснал и беше сменил онова, което на практика бе работната му униформа — спортно-елегантен панталон и копринена риза. Тази вечер горната му половина беше издържана в сиво, а долната — в бяло, без бельо отдолу.

Отново си погледна часовника. И преброи часовете, откакто за последен път беше слагал нещо в уста. Сякаш знаеше, че това бе единственият му шанс да изрази мнението си по въпроса, стомахът му изръмжа гръмогласно.

Проклетият Ласитър. Покана за вечеря. В „Сал“.

По дяволите.

Последното, което искаше, бе да седи срещу ангела и да слуша тирада за пенисовия символизъм в „Дедпул“. Проблемът? Брат му, Ай Ем, действително приготвяше най-страхотния сос болонезе, а ако Трез не се появеше, изобщо нямаше да се учуди, ако Ласитър цъфнеше тук в клоунски костюм и започнеше да бибипка носа му, докато не го накараше да откачи.

Не че за това щеше да бъде нужно кой знае колко. Но все пак.

Той отново си погледна часовника. Изруга. Взе решение.

Изправи се, увери се, че пистолетът му си е на мястото на кръста му, взе портфейла и телефона си и си облече сакото.

На долния етаж Хекс инвентаризираше алкохола на бара.

— Ще се върна — каза той на шефката на охраната. — Искаш ли да ти донеса нещо за вечеря от ресторанта на брат ми?

Хекс поклати глава, докато вдигаше каса с „Абсолют“ върху плота, сякаш беше лека като перце. Раменете й бяха почти толкова широки, колкото тези на човешки мъж, а и останалата част на тялото й бе в също толкова добра форма. С късата си коса и оловносивите очи тя бе някой, с когото дори пияниците бързо си даваха сметка, че е най-добре да не се бъзикат, което я правеше съвършена за работата й.

— Не, благодаря ти. Ядох вкъщи. — Тя повдигна вежда. — Не те видях на Първото хранене.

Това бе най-близкото до „защо не се прибра снощи?“ и той наистина го оценяваше. В много отношения Хекс беше като мъж: говореше кратко и по същество и не беше по съчувствието.

Сериозно, тя беше една от малцината, чиято компания търпеше. Напоследък бе започнал да ненавижда съчувствени погледи, дълги, прочувствени въздишки и прегръдки, които се проточваха прекалено. Не че не оценяваше подкрепата, ала работата беше там, че когато си в траур, е трудно да бъдеш край хора, на които им е гадно, защото ти се чувстваш зле. Да вижда болката на братята и техните шелани заради него? Е, това го нараняваше и го караше да се чувства още по-зле и още по-изтощен. И отново, и отново.

— Ще се върна в осем. — Трез почука два пъти с кокалчета по черния гранитен плот. — Мобилният е у мен.

— Разбрано.

Отправи се към изхода, кимвайки на работещите момичета, които тъкмо пристигаха и все още не се бяха преоблекли. Докато минаваше покрай човешките жени, усещаше, че го гледат, желаят го, мислят си за него. Всъщност открай време си падаха по него и имаше време, когато той би се възползвал от възможността. Ала вече не и очевидно въздържанието му само усилваше привлекателността му.

Не беше разказал за Селена на никого в работата. Единствено Хекс знаеше, а тя не би казала нищичко никому.

Добрата новина? След като беше отказал на няколко от проститутките, се беше разчуло и те бяха престанали да го свалят. И слава богу; повдигаше му се от жени, както човешки, така и вампири. Само при мисълта която и да било от тях да го докосне или дори да помисли сексуално за него, стомахът му се обръщаше.

Въздухът навън беше тежък и студен — предвестник на задаващата се буря — и той трябваше да си поеме дъх на няколко пъти, за да преглътне жлъчката, надигаща се в гърлото му.

Оставяйки настрани желанието да повърне, Трез беше напълно щастлив да изживее остатъка от нощите си сам. Не можеше да си представи дори за миг реалност, в която някоя друга жена щеше да влезе в живота му и да остави какъвто и да било отпечатък върху него…

Гласът на Селена изникна от нищото и изпълни главата му. Можеш ли да ми обещаеш това, Трез? Че ще допуснеш хубавите мигове от живота до себе си дори когато мен няма да ме има?

Трез прокара ръка през лицето си.

— Обич моя. Обич моя… това е нещо, за което двамата с теб никога няма да се наложи да се тревожим.

Стегна се и погледна към беемвето си. Дали да не отидеше с колата? Така щеше да съкрати вечерята с поне двайсет минути, защото просто „трябваше“ да се върне навреме за отварянето на клуба.

В крайна сметка обаче се дематериализира, приемайки очертанията си в ъгъла на предния паркинг на „Сал“. Малкото сняг, паднал досега, беше изринат и белият ръб по периферията на паважа приличаше на покрития с шприцована глазура ръб на торта. Немалък брой коли бяха паркирани възможно най-близо до сградата, където струеше светлина както от уличните лампи, така и от ресторанта.

Приближи се до сенника над главния вход, отърси снега от мокасините си върху пътеката и пое по червения килим, отвеждащ до трите стъпала пред вратата.

Колко жалко, че щеше да му се наложи да се занимава с Ласитър, помисли си, докато влизаше. В противен случай може би дори би успял да се наслади поне малко на храната.

— Здравейте, господин Латимър.

— Здрасти.

Трез махна с ръка на човешката жена зад катедрата на салонната управителка. Очите й се плъзнаха по него и усмивката й красноречиво говореше, че страшно би искала да прекара нощта с него. Но разбира се, тя запази дистанция.

Репутацията му, че не иска да си има никакво вземане-даване с жени, го беше изпреварила. Благодаря ти, Ай Ем.

Мина през частта с хладилните витрини, пълни с предястия и сувенирни чашки за шотове и декоративни лъжици (защото, да, хората пътуваха дотук само за да посетят „При Салваторе“), и влезе в бара.

— Как я карате, господин Латимър.

Барманът беше двайсетина годишен тип, който беше толкова секси, че би могъл да бъде модел за реклама на одеколон на „Гучи“ или „Армани“: тъмна коса, силна брадичка, яркосини очи, широки рамене, дрън, дрън, дрън. В почивните си нощи идваше в „сЕнКи“, където беше особено популярен сред жените от своята раса… и беше очевидно, че наистина харесва статуса си на Секси Тип в Клубната Сцена на Колдуел.

Нека му се радва, докато може.

— Здрасти, Джио.

Аха, защото тип като него определено не можеше да използва истинското си име, което беше Джордж.

— Обичайното? — попита Джио. — Ще останеш ли за вечеря?

— „Да“ за вечерята и „не“ за пиенето. Но благодаря.

— Шефът е в кабинета си.

— Ясно.

Трез бутна тапицираната летяща врата до огледалните лавици с бутилки и влезе в обляната с ярка светлина кухня, пълна с плотове от неръждаема стомана и професионални уреди, искрящи от редовното почистване. Плодът беше застлан с плочки, с цвета на теракотените покриви в Сиена, готвачи с традиционни бели шапки бяха наведени над тенджери и купи, и дъски за рязане. До един бяха мъже и до един бяха италианци, макар че Ай Ем се надяваше да промени първото с течение на времето… но не и второто.

Мили боже, уханието беше толкова апетитно… лук, босилек, риган, домати и наденици, които се задушаваха по котлоните.

По дяволите, ненавиждаше Ласитър да е прав за каквото и да било. Само дето, мамка му, наистина умираше от глад.

Кабинетът на Ай Ем беше в самото дъно и докато завиваше зад ъгъла, Трез не обърна никакво внимание на факта, че на прага стоеше жена вампир. Трез редовно наемаше членове на расата, особено през зимните месеци, когато в тази част на щата се стъмваше в четири следобед. И, да, смътно си даде сметка, че миризмата й беше необикновена и приятна, но това не беше нищо по-различно, отколкото ако минеше покрай букет цветя.

Всичко започна да се променя, когато се приближи зад нея и погледна над главата й към брат си.

Ай Ем седеше на бюрото си с увиснала челюст, мургавото му лице бе пребледняло, очите му приличаха на сателитни чинии.

— Добре ли си? — попита Трез. — Какво…

Ай Ем заклати глава, ръцете му се вдигнаха като на забавен каданс, докато се изправяше на крака. А после всичко това беше забравено, заедно с всеки миг от минало, настояще и бъдеще, когато жената се обърна.

Трез залитна назад, препъвайки се, докато не се блъсна в стената… а после вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар. През кръстосаните му китки погледът му се плъзна по очите, устните, носа… косата… шията и раменете… тялото…

Селена…

Това беше последното, което си спомняше.