Дж. Р. Уорд
Избраницата (15)

12

Струваше му се правилно, че бе принуден да гледа братята през железни пречки… не че изобщо искаше да ги вижда. Но, да, това да бъде разделен от останалите от прастара, непревземаема преграда му се струваше най-добрият ход на бездействие.

Не беше в кондиция за каквато и да било компания. А очевидно и те не бяха във възторг от него.

Докато седеше на голия каменен под, облегнал гръб на полица със здрави урни, Куин гледаше как братята крачат напред-назад от другата страна на всичкото това желязо, ръмжейки и бутайки се един в друг, докато му викаха. Добрата новина (ако изобщо можеше да се нарече така) бе, че звукът на цялата драма беше намален до краен предел, трик на Вселената или пък резултат от падналото му кръвно налягане.

Толкова по-добре. И така го биваше достатъчно добре в псувните. Нямаше нищо, на което и най-изобретателният от тях да е в състояние да го научи в това отношение.

А като се имаше предвид, че ругатните им до една бяха насочени към него, какъв смисъл имаше? Той и така се ругаеше сам.

Отпусна глава и затвори очи. Лоша идея. Тялото го болеше и сега, когато нищо не отвличаше вниманието му, болката придоби титанични размери. Трябва да си беше счупил нещо. Може би имаше разкъсване на черния дроб или бъбрека…

Усетил как му се повдига, той отвори очи и погледна в обратната посока на съдниците си насреща. На това му се казваше да овършееш мястото. Смачканата носилка, изпотрошеното медицинско оборудване, счупените урни и мазните черни сърца по каменния под… Беше, сякаш през пещерата беше преминал ураган.

Второто място, което беше направил на нищо. Ако броим това, че беше стрелял в спалнята на Лейла.

Макар че за бъркотията тук съжаляваше.

А за другата? Е, да, съжаляваше и за нея… но нямаше да отстъпи от твърдата си линия на поведение, когато ставаше дума за нея и децата.

Простена и протегна първо единия, а после и другия си крак. По кожения му панталон имаше кръв. Както и по ботушите. По кокалчетата и на двете му ръце. Вероятно щеше да се нуждае от медицински грижи, не че го искаше…

Рязко възцарило се мълчание привлече вниманието му и той погледна към портата. О, страхотно. Просто фантастично.

Кралят стоеше от другата страна, въплъщение на пъклена ярост в кожен панталон. И очевидно искаше да си поприказва с него очи в очи, Вишъс се беше приближил и тъкмо пъхаше ключа в ключалката. Механизмът изтрака и портата се отвори.

Рот бе единственият, който влезе, а после двамата бяха заключени заедно. Дали беше, за да не могат останалите братя да му се нахвърлят? Или за да не може той да избяга от онова, което кралят му беше намислил?

Когато Рот пристъпи по-близо и спря, Куин сведе очи пред погледа му, макар кралят да беше сляп.

— Това ли е моментът, когато ще ме изхвърлиш от Братството?

Мамка му, ама ботушите му бяха огромни, помисли си смътно. Както бяха на нивото на очите му, те приличаха на два джипа.

— Започва да ми писва да се срещам с теб по този начин — изплющя гласът на Рот.

— И на мен.

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

— Не особено.

— Нека перифразирам, копеле. Ще ми кажеш какво се случи или ще те държа заключен тук, докато не станеш кожа и кости.

— Нали знаеш, че тези модерни диети никога не действат в дългосрочен план.

— Действат, ако добавиш малко олово към тях.

Куин измери с поглед кобура под огромната лява ръка на Рот. Въпреки че кралят беше сляп, дори най-големият идиот би се обзаложил, че без проблем може да уцели каквото си поиска, използвайки единствено слуха си.

— Слушай какво ще ти кажа — рече Рот. — Ще ти помогна. Можеш да пропуснеш обяснението защо реши, че е добра идея да дойдеш тук и да нападнеш мой пленник без разрешение. Това уравнение и сам мога да си го реша. Защо вместо това не ми кажеш как успя да се заключиш вътре?

Куин потърка лице, но само за миг. От движението стомахът му още повече се разбунтува… и я виж ти, болеше го и главата. Може би беше получил сътресение?

Две на цената на едно.

Прокашля се.

— Когато Фюри си тръгна, ми остави ключа, за да заключа отвътре. Така и направих.

Което беше новата процедура. След като плениха Кор, в началото заключваха онзи, който го пазеше, отвън, ала с течение на времето бяха променили тази процедура по практически съображения, с оглед на всичките смени, медицински прегледи и даване на лекарства. И, да, може и да се бяха поотпуснали след цял месец, в който копелето просто си лежеше там като някакво калпаво произведение на модерното изкуство.

— И? — изръмжа Рот.

— Бях разсеян и забравих да извадя шибания ключ от ключалката.

— Беше… разсеян? От какво? Планове да направиш това място на нищо? — Кралят махна с ръка към изпотрошените урни наоколо. Очевидно лесърската воня беше стигнала до ноздрите му. Освен това кибиците от другата страна също беснееха за бъркотията. — Какво, по дяволите, Куин, шибания ум ли си изгуби?

— Аха, така мисля. — Не беше кой знае каква загуба. Ха-ха. — Или това беше реторичен въпрос, на който не очакваш отговор? Хей, защо не престанем да говорим за Кор, така че да ми кажеш какво ще правиш с онази негова жена Лейла.

А си мислеше, че преди му се повръща.

В последвалата тишина Рот скръсти ръце пред гърдите си и бицепсите му се издуха така, че в сравнение с него Скалата би изглеждал като някой хильо.

— Точно в този момент не нейните родителски права обмислям да отнема.

Куин вдигна рязко глава и едва потисна порива да повърне, когато в нея сякаш отекна гръм.

— Почакай, какво? Тя извършва предателство, като подстрекава и помага на един от враговете ни…

— А ти току-що остави един ценен пленник на Братството да избяга, понеже си изгуби проклетия ум. Така че какво ще кажеш да забравим приказките за предателство, става ли? Така само още повече ще си влошиш положението.

Трудно бе да спори с фактите, помисли си Куин. Добре, че емоциите му хич не ги беше грижа за логиката.

— Просто ми кажи, че ще я изхвърлиш от къщата — настоя той. — И че малките ще останат с мен. Това е всичко, за което ме е грижа.

За частица от секундата си помисли за Кор, дрънкащ някакви глупости, преди да си тръгне. Нещо за Лейла. Любов. Как вече не искал нищо от Рот.

Аха, сякаш щеше да му повярва.

Кралят го изгледа яростно иззад тъмните очила.

— Какво ще направя или няма да направя не ти влиза в шибаната работа.

Я задръж. Възможно ли бе да…

— Ти сериозно ли?! — Куин понечи да се изправи, обаче това беше обречен опит. Не спря да говори дори докато се давеше, извърнат на една страна. — Тя изгуби правата си! Дала е от кръвта си на врага!

— Ако Кор е такъв враг, защо не е взел ключа със себе си?

— Какво?

Рот размаха показалец по посока на портата.

— Заключил те е, но е оставил ключа. Защо му е да го прави?

— Откъде да знам!

— Аха. А сега не можем да го попитаме, нали така? — сопна се Рот.

Куин поклати глава.

— Все още е наш враг. Винаги ще бъде наш враг. Не ме е грижа какви ги приказва.

Гарвановочерните вежди на Рот се скриха под ръба на тъмните очила.

— И какво ти каза?

— Нищо. Нищо не каза. — Куин оголи зъби. — И не се тревожи. Ще го върна обратно. Ще го намеря и…

— Как ли пък не. Изваждам те от активна дейност незабавно.

— Какво? — Сега вече Куин се изправи, макар да имаше чувството, че ще си избълва карантиите върху краля. — Това са простотии!

— Напълно си излязъл от релси и няма да го допусна. А сега бъди добър малък социопат и си затваряй устата, докато те заведат в клиниката, за да те прегледат.

Пристъп на изпепеляваща ярост накара мозъка на Куин да даде накъсо. И докато съзнанието му се замъгляваше от огъня и жупела, лумнали в него, той смътно си даде сметка, че устата му се движи, сякаш крещеше по краля. Само че нямаше представа какви ги дрънка.

— Знаеш ли какво? — прекъсна го Рот отегчено. — Двамата с теб приключихме.

Това бе последното, което Куин чу. А последното, което видя? Масивният юмрук на краля, политнал към челюстта му.

Изригнаха фойерверки, а после всичко угасна, краката му се подкосиха и той се сгромоляса на пода.

Последната му мисъл, преди да изгуби съзнание, докато падаше?

Две сътресения на мозъка едно след друго щяха да се отразят страхотно на умственото му здраве. Аха, точно това, от което се нуждаеше в този момент.

* * *

В стаята си в имението на Братството, Лейла стоеше над креватчетата, а очите й се местеха между двете спящи малки. Лирика и Рами имаха ангелски личица с пълните си бузки и гладката розова кожа, тъмните им ресници бяха затворени, веждите им бяха извити като крила. И двамата дишаха дълбоко, сякаш в съня си се трудеха усърдно да пораснат по-големи, по-силни, по-умни.

Това беше възпроизвеждането в действие, расата на Скрайб Върджин — поддържаща съществуването си. Чудо. Безсмъртие за смъртните.

Усетила нечие присъствие зад себе си, тя каза дрезгаво:

— По-добре извади пистолета си.

— Защо?

Лейла погледна през рамо към Вишъс. Застанал до прага на стаята й, братът изглеждаше като зло предзнаменование. Каквото и беше.

— Ако искаш да ги оставя, ще трябва да ме изпратиш в Небитието.

Нищо чудно, че Рот беше наредил на Вишъс да я отведе. Ви беше като айсберг — студен, неподатлив, непоклатим от всяка цел, която си набележеше. Останалите мъже в имението, особено онези, които имаха малки, или пък Фюри, в ролята си на Примейл, или Тор, който беше изгубил своята шелан и малкото си, всеки от тях би могло да бъде убеден да промени намеренията си и да я остави да вземе сина и дъщеря си със себе си.

Но не и Вишъс.

А в нейния случай, вероятно не и Тор. Той искаше да убие мъжа, с когото Лейла беше предала Братството.

Тя погледна пистолета под мишницата на Ви.

— Е?

Вишъс поклати глава.

— Няма да се наложи. Да вървим.

Лейла се обърна към малките си.

— Куин уби ли го? Кор мъртъв ли е?

— Фриц е отвън. Чака ни доста път с колата. Тръгваме още сега.

— Сякаш съм багаж, който трябва да бъде транспортиран. — Нямаше сълзи за нея; ужасът на случващото се бе толкова голям, че се бе вцепенила до мозъка на костите си. — Кор мъртъв ли е?

Когато проговори отново, Вишъс беше до нея и гласът му, разнесъл се до тила й, накара косъмчетата на врата й да настръхнат.

— Да бъдем логични…

Лейла се обърна рязко и присви очи.

— Да не си посмял да го направиш да изглежда така, сякаш съм някаква истеричка, защото не искам да ги изоставя.

— В такъв случай недей да забравяш в какво положение се намираш. — Ви поглади козята си брадичка с облечената в ръкавица ръка. — Може да останеш с много по-малко и дори никакви права, макар да си ги родила. Но ако дойдеш с мен сега, ти гарантирам — гарантирам ти, — че те ще бъдат отново с теб много скоро, навярно дори още по залез-слънце утре.

Лейла обви ръце около тялото си.

— Нямаш такава власт.

Едната му вежда, онази, до която беше татуировката, подскочи.

— Аз може и да нямам, но те имат.

Когато Ви отстъпи настрани и махна към вратата, Лейла запуши устата си с ръка. Една по една жените от къщата прекрачиха прага и даже с Вишъс за сравнение, те бяха свирепа група, докато образуваха полукръг около нея. Дори Есен беше с тях.

Гласът на Бет, кралицата, когато заговори, беше тих — очевидно за да не обезпокои малките.

— Ще си поприказвам с Рот. Веднага щом се върне от тренировъчния център. Ще оправим положението. Изобщо не ме е грижа какво се е случило между теб и Кор. Като майка на майка ти казвам, че ме интересувате единствено ти и малките. И съпругът ми ще види моята гледна точка. Вярвай ми.

Лейла направо се хвърли в прегръдките на кралицата и докато Бет я притискаше до гърдите си, Бела се приближи и я помилва по косата.

— Ще се грижим за тях, докато те няма — каза жената на Зи. — Всички ние. Няма да останат сами нито за миг, така че опитай да не се тревожиш.

Кормия също пристъпи напред; светлозелените очи на другата Избраница бяха пълни със сълзи.

— Ще остана тук, в стаята, през целия ден. — Тя махна към леглото. — Няма да се отделя от тях.

Елена, шелан на Рев, кимна.

— Като медицинска сестра съм се грижила за стотици деца. Познавам бебетата като петте си пръста. Нищо няма да им се случи, обещавам.

Останалите замърмориха в знак на съгласие и една от тях й подаде носна кърпичка. И именно така Лейла осъзна, че отново плаче.

Откъсна се от Бет, мъчейки се да удържи хлиповете си толкова тихи, колкото можеше. Искаше да каже нещо, да изрази страха и благодарността си…

Кралицата сложи ръце върху раменете й.

— Няма да ти отнемат родителските права. Просто няма да го бъде. И знам точно къде отиваш. Мястото е сигурно, напълно обезопасено. Ви се погрижи да инсталира охранителната система, а аз лично го обзаведох, след като Братството го купи преди година.

— Там е наистина сигурно — заяви Вишъс. — Като банков трезор. А аз ще прекарам деня с теб като твой шибан съквартирант.

— Значи, съм под стража? — намръщи се Лейла. — Затворничка ли съм?

Братът просто сви рамене.

— Под защита си. Това е всичко.

Друг път беше всичко, помисли си Лейла. Само че нямаше какво да направи. В тази ситуация тя беше абсолютно безсилна, но прекрасно разбираше причините.

Отиде при Лирика и Рамп; сълзите се стичаха по лицето й по-бързо, отколкото смогваше да ги избърше с подгизналата кърпичка. Това, че всички жени в къщата бяха дошли, за да я подкрепят, бе разтопило ледената буца, в която се бе превърнало сърцето й, и ето че емоциите й отново бяха оголени и кървящи.

Искаше да вземе децата си на ръце и да вдъхне сладкото ухание на кожата им, да ги притисне до сърцето си, подпирайки главичките им, докато ги целува. Ала ако го направеше, нямаше да е в състояние да ги остави.

Ръката й трепереше, когато бе принудена да се задоволи само с това да придърпа одеялцата под брадичките им.

— Малките ми — прошепна тя. — Мамен ще се върне. Не ви… изоставям…

Дотук беше със сбогуването. Зарида толкова силно, че й беше невъзможно да говори.

Пътят, довел я до това да има тези две малки съкровища, бе започнал сякаш преди цял един живот, когато бе почувствала, че периодът й на нужда наближава, и бе умолявала Куин да се погрижи за нея. А после бяха дошли онези безкрайни месеци на бременността и преждевременното раждане.

Път, осеян с толкова много невъзможности, толкова предизвикателства, които не би могла да предвиди. Ала това бе нещо, което никога не си бе представяла: че ще се наложи да остави малките си на грижата на други, колкото и компетентни и любящи да бяха тези „други“.

Това беше прекалено ужасяващо.

— Да вървим — заяви Вишъс решително. — Преди да е съмнало и всичко да стане още по-сложно.

С един последен поглед към малките, Лейла събра полите на одеждата си и излезе от спалнята. Имаше чувството, че оставя сърцето и душата си зад себе си.