Дж. Р. Уорд
Избраницата (69)

66

Когато дойде на себе си, Куин за миг имаше чувството, че се бе завърнал в началото на кошмара, онази фантазия, в която Блей седеше в един стол в една болнична стая.

— Слава богу.

— Какво? — промълви Куин.

Блей скочи на крака и се втурна към него, макар че едната му ръка беше превързана и куцаше така, сякаш някой бе изпуснал наковалня върху крака му.

Куин се канеше да го попита дали е добре, когато красивите му устни се впиха в неговите и познатата миризма на обвързване изпълни ноздрите му… и господи, беше толкова по-прекрасно от онази фантазия…

— Ау!

Викът се изтръгна от Куин, а ръката му се отпусна безсилно върху леглото, когато болка, изпепеляваща и дълбока като океан, лумна в дясната половина на тялото му.

Блей се отдръпна и по лицето му се разля усмивка.

— Погледни го по този начин. Най-сетне ти оправиха рамото. Преди да зашият прободната рана, се погрижиха за бурсита ти.

В мига, в който бе в състояние, Куин отвърна на усмивката му.

— Две в едно.

— Невероятно добра комбинация.

После обаче стана сериозен.

— Изгубихме ли някого?

— Не и от нашите, но ни предстои доста лекуване. Замалко да се превърне в истинско клане.

— Ами от копелетата?

Блей извърна поглед.

— Кор не е добре. И ако имаш да кажеш нещо по въпроса, най-добре го запази за себе си. Именно той измъкна Тор и Рот от там. А Лейла е отвън и дава вената си на всички, които имат нужда от кръв. Не искам да чувам нищо и за това. Ситуацията е извънредна.

Куин затвори очи.

— Толкова се радвам, че си жив — прошепна Блей. — Бих умрял с теб, ако не беше оцелял.

Куин отвори очи и избъбри:

— Съжалявам.

— За какво?

— Не знам. — Той кимна към една машина до леглото. — Това в системата морфин ли е?

— Да.

— В такъв случай, значи, просто бръщолевя.

— Няма нищо. Можеш да си бръщолевиш колкото си искаш.

Блей приседна предпазливо на ръба на леглото и когато го усети да улавя ръката му, Куин стисна неговата в отговор.

Дълго останаха така, взирайки се един в друг. И, да, в очите може и да имаше сълзи, гърлата може и да дращеха… ала сърцата бяха пълни, така пълни.

— Никога вече не искам да бъда без теб — каза Куин. — Не съществува достатъчно сериозна причина за това.

Усмивката на Блей бе опияняващо прекрасна.

— Не бих могъл да се съглася повече.

Приведе се напред и те отново се целунаха. И още веднъж.

— Мммм, знаеш ли за какво нямам търпение? — промълви Куин.

— Да си вършиш работата без катетър?

— Секс за сдобряване. — Клепачите на Куин натежаха. — Всъщност искам те още сега.

Руменината, разляла се по лицето на Блей, бе престъпно възбуждаща… при положение че си прикачен към система за морфин.

— Тогава си почини — провлачи той. — И поеми всички течности, които можеш. Ще имаш нужда от тях.

* * *

Вишъс отвори очи и за миг се зачуди къде се намира. Белият таван над главата му не издаваше кой знае какво, а…

Лицето на Джейн, надвесило се над него, го изненада така, че той подскочи назад върху възглавниците.

— Здравей — каза тя с разтреперан глас. — Ти се върна.

— Къде бях… — По дяволите, гърлото го болеше. Да не го бяха интубирали? — Какво стана?

Ала още докато задаваше въпроса, случилото се в онзи склад се завърна в ума му. Спомни си как пада и си удря главата, а после остава да лежи там, парализиран, докато наоколо свистяха куршуми. Като се имаше предвид, че цялото тяло го болеше, можеше да си направи две заключения: първо, очевидно не беше парализиран; второ, беше прострелян на няколко места и трето…

— Замалко да те изгубим… — Горско зелените очи на Джейн блестяха от сълзи. — От два часа съм в тази стая и се моля да дойдеш на себе си.

— Два часа.

Джейн кимна.

— Веднага щом приключих с операциите, дойдох тук… — Тя се намръщи. — Какво не е наред? Боли ли те някъде? Имаш ли нужда от още морфин?

— Защо…

Когато я видя да бърше очите си, Ви си даде сметка, че и той плаче… и в мига, в който го осъзна, преглътна емоциите си и ги накара да му се подчинят. Никакви сълзи. Не. Нямаше да се разциври.

— Нека да повикам Елена.

Джейн прекоси стаята и отвори вратата, за да се подаде навън, по-бързо, отколкото сърцето му биеше… не че това казваше кой знае какво. И когато я чу да иска още лекарства за него, а след това да отговаря на въпроси за други пациенти, болката се отцеди от тялото му.

Освен онази в гърдите. За нея нямаше лекарство.

Видя как Джейн се приведе още по-напред и кимна, а после излезе в коридора. Миг преди вратата да се затвори, тя погледна през рамо, очите й бяха пълни с тревога.

— Веднага се връщам.

Не, помисли си Ви, не мисля, че ще се върнеш.

И наистина, пет минути по-късно Елена се появи забързано със стъклено шишенце и игла за венозната система.

— Здравей — каза с топла усмивка. — Джейн трябва да прегледа някои превръзки. Не искаше да се налага да я чакаш.

— Няма нищо. И не се нуждая от това.

— Тя каза, че имаш болка въпреки лекарствата.

Вишъс седна, изпръхтявайки, и преметна крака през ръба на леглото. Когато се зае да извади системата от ръката си, Елена потръпна.

— Какво правиш?

— Изписвам се. Но не се тревожи, не е против медицинското мнение, тъй като вече съм си направо лекар. А сега бих искал да остана сам, ако нямаш нищо против. Освен ако не искаш да видиш как си свалям катетъра.

— По-добре да повикам Джейн.

Елена се отправи към вратата, но той каза:

— Имате повече пациенти, отколкото можете да поемете, така че по всяка вероятност това легло ви трябва. Жизнените ми показатели са стабилни, вече се оправям, което означава, че някоя от Избраниците несъмнено е дошла и ми е дала от кръвта си. Сигурен съм, че имаш по-важни неща за вършене от това да се опитваш да ме убедиш да остана или да безпокоиш Джейн, когато тя трябва да бъде с по-важните пациенти.

Като по поръчка, Мани подаде глава в стаята.

— Хей! Я гледай, ти си станал. Слушай, Елена, имам нужда от теб. Веднага.

Ви й отправи поглед, чието значение не можеше да бъде сбъркано: Какво ти казах? Когато тя изруга и тръгна, разбра, че е приела неопровержимата му логика.

Изваждането на катетъра определено не беше най-приятното изживяване. Пенисът му не беше използван кой знае колко напоследък и не беше във възторг от проявеното неуважение, когато той най-сетне го докосна отново.

Ви се изправи и стиснал двете половини на болничната нощница на гърба си, излезе от стаята.

Всички копелета бяха в коридора и до едно бяха ранени. Не видя никой от братята, но усети миризмата на кръвта им и се досети, че бяха отишли в имението, за да се възстановят.

Или поне онези, които не бяха в болничните легла.

Джейн не се виждаше никъде.

Пое по коридора, като кимаше на копелетата и стискаше подадените му ръце; битката, в която бяха участвали заедно, ги беше обединила повече, отколкото биха могли да го направят която и да било клетва или преклонено коляно.

Интересно, помисли си Ви, така се кове стомана. Вземаш желязо, подлагаш го на огромна горещина и прочистваш всички примеси, докато не остане единствено чиста, непримесена коравина.

След като бяха елиминирали ненужния конфликт и се бяха обединили против врага, двете групи бяха способни на много повече, отколкото биха могли да постигнат поотделно.

Докато вървеше, му се стори, че чува гласа на Джейн зад себе си. И действително го чу — говореше с Мани, обменяха информация.

За миг Ви си помисли, че ще го забележи да си отива и ще го догони. Но тя не го стори.

И отново, помисли си, докато куцукаше към офиса, отправяйки се самичък към тунела, изобщо не беше учуден.