Дж. Р. Уорд
Избраницата (62)

59

Когато на вратата му се почука, Куин нямаше никакво намерение да стане от леглото, за да отвори. Оставаше му още час до срещата в кабинета на Рот, когато вероятно щяха да го направят на нищо (а може би дори да го изритат от Братството, както беше станало с Тор), и освен дето беше успял да си вземе душ и да се облече, в главата му цареше прекалено голям хаос, за да стори каквото и да било друго.

Като например да се опита да води възпитан разговор. Или да направи каквото и да било, освен да диша.

Почукването долетя отново, по-силно.

Куин вдигна глава и оголи зъби, отваряйки уста, за да извика на нахалника да се разкара…

Вместо това скочи на крака. Втурна се към вратата и я отвори широко, сякаш отвън стоеше момиченце от скаутите с кутии курабии.

Блей беше в коридора и имаше толкова апетитен вид, че би трябвало да го забранят със закон, облечен в кожени дрехи и препасан с оръжия — тоалетът, в който Куин най-много обичаше да го вижда. Освен чисто гол.

— Нещо против да вляза?

— Да. Искам да кажа, не. Заповядай.

Човече, какво дар слово само!

Блей затвори вратата и красивите му очи се отправиха към люлките.

— Искаш ли да ги видиш? — попита Куин, отдръпвайки се настрани, нищо че не стоеше на пътя му.

— Да, искам.

Блей се приближи и макар да беше с гръб, Куин усети усмивката върху лицето му, докато поздравяваше първо едното, а после и другото дете. Ала когато се обърна към него, беше сериозен.

Ето го, помисли си Куин, докато отиваше да седне на леглото. Отговорът на въпроса какъв щеше да бъде остатъкът от живота му. И макар да не знаеше подробностите, знаеше, че ще боли.

Блей бръкна в коженото си яке.

— Не ги искам.

При вида на документите, които Сакстън беше изготвил, Куин усети как сърцето му се свива. Нямаше какво друго да предложи, освен собствените си деца. Ако Лирика и Рамп не можеха да го накарат да си промени мнението, нищо не би могло…

— Обичам те — каза Блей. — И ти прощавам.

За частица от секундата Куин не бе в състояние да осмисли сричките. А после, когато те достигнаха до ума му, бе сигурен, че не е чул правилно.

— Ще повторя. Обичам те и ти прощавам.

Куин скочи и прекоси разстоянието между тях по-бързо от запалването на кибритена клечка. Преди обаче да успее да го целуне, беше спрян от силна ръка.

— Почакай. Имам да кажа още нещо.

— Каквото и да е, съгласен съм. Каквото и да е, приемам.

— Чудесно. Значи, ще се сдобриш с Лейла.

Куин направи крачка назад. И още една.

Блей потупа документите в ръката си.

— Чу ме. Не се нуждая от законово дадени ми родителски права. Не са ми нужни подобни театрални изпълнения, макар да оценявам чувството, вложено в тях, и за да съм откровен, именно то ме убеди, че наистина си сериозен. Обеща обаче, че ще сториш всичко, и вярвам, че си мъж на думата си. Нещата между нас няма да бъдат наред, докато не оправиш отношенията си с Лейла.

— Не знам дали мога да сторя това. Блей. — Куин разпери длани. — Не се опитвам да бъда задник. Наистина. Просто… познавам се. И след като тя ги изложи на опасност по този начин и толкова дълго лъга, за да го прикрие? Не мога да простя нещо такова, дори и заради теб.

— Мисля, че трябва да се съсредоточиш повече върху това кой е Кор, вместо върху стореното от нея.

— Знам кой е той. Там е проблемът.

— Е, току-що говорих с Тор, който ми разказа всичко.

Куин разпери ръце и закрачи напред-назад.

— О, хайде де…

— И наистина смятам, че трябва да погледнеш на нещата в друга светлина.

— Няма да забравя станалото, Блей. Не мога.

— Никой не те кара да го направиш.

Докато Куин крачеше из стаята, реши, че с тези постоянни разговори за копелето сякаш се беше озовал в „Омагьосан ден“. Без Бил Мъри. Така че, да, беше отвратително.

— Виж, не искам да споря с теб.

Спря и погледна Блей през стаята.

— Нито пък аз. И няма да спорим, защото повече няма да го обсъждам. Сдобри се с Лейла или няма да се върна.

— Какво, по дяволите. Блей… как може да превърнеш това между теб и мен в заложник на отношенията ми с Лейла?

— Превръщам това между теб и мен в семейство. Те двамата — той посочи към люлките — и ние тримата. Ние сме семейство, но само ако се държим заедно. Не кръвта има значение и след онова, което твоите родители ти причиниха, го знаеш от първа ръка. Ако не можем — ако ти не можеш — да простиш и да обичаш, и да продължиш напред, връзката ни няма да издържи, защото аз няма да си седя и да гледам как изпитваш неприязън към горката си дъщеря само защото прилича на майка си. Нито ще чакам, докато аз сторя нещо, което не си в състояние да преглътнеш. Предизвика ме да ти простя за стореното от теб и аз го направих. Сега очаквам да сториш същото за Лейла. — Блей се отправи към вратата. — Обичам те с цялото си същество и когато двамата с Лейла създадохте тези деца, ме дарихте с пълно семейство. Искам си това семейство обратно… цялото… и това включва Лейла.

— Блей, моля те…

— Това е моето условие. И няма да отстъпя. Ще се видим на бойното поле.

* * *

Докато се приготвяше да тръгне от ранчото малко преди полунощ, Кор остави своята шелан да провери дали бронираната му жилетка е закопчана както трябва. Беше изключително старателна, толкова, че Кор имаше чувството, че би се увила около гърдите му, стига да можеше.

Улови ръцете й и целуна връхчетата на пръстите й едно по едно.

— Щастливец съм, че се грижат за мен по този начин.

О, Съдби, ненавиждаше тревогата й. Би сторил всичко по силите си, за да я замени с щастие… особено при положение че се боеше, че я очаква още скръб. Дори ако преживееше тази нощ, дори ако Братството се подчинеше на желанието на Рот, те все така трябваше да си тръгнат.

— Боя се, че не мога да те оставя да си отидеш — каза тя с разтреперана усмивка. — Боя се, че не мога да понеса да си заминеш.

Гласът й се прекърши и Кор затвори очи.

— Ще се върна тук много скоро.

Целуна я, така че да не могат да говорят повече за това, и докато тя отвръщаше яростно на прегръдката му, той се опита да запамети всяка подробност от това какво бе усещането да е до него, какви са вкусът на устните й, уханието й в ноздрите му.

Най-сетне се отдръпна лекичко и се взря в бледозелените й очи. Любимият му цвят, както се оказваше. Кой да предположи, че имаше такъв?

А после тръгна, без да поглежда назад. Не смееше.

Докато вървеше към плъзгащата се врата, усещаше миризмата на сълзите й, но дори тогава не спря. Вече нищо не можеше да спре всичко това.

Вратата се плъзна безшумно настрани и той прекрачи навън, внимавайки да не се обърне, докато я затваряше зад себе си.

Излезе на верандата, огряна от охранителните лампи, и зави зад ъгъла на гаража. Там имаше стар навес, достатъчно голям, за да побере моторна косачка за трева, и достатъчно висок за дръжките на лопати.

Когато отвори паянтовата врата, пантите й изскърцаха силно в знак на протест.

Бръкна в мрака, намери косата и я преметна през гърба си, закрепяйки я с простичко въже, което завърза на гърдите си. Не беше искал да я внесе в къщата, докато Лейла е там. Сторило му се бе нередно.

С ножовете и пистолетите, които вече носеше, беше готов за война, независимо кой я започнеше, лесър или брат.

Докато затваряше очи, готвейки се да се дематериализира, за да се срещне с бойците си, се помоли за две неща.

Първо, да се върне, за да види Лейла още веднъж, преди да си замине.

И второ, Рот да имаше над Братството такъв контрол, какъвто вярваше, че има.

Интересно как двете неща бяха толкова тясно свързани.