Дж. Р. Уорд
Избраницата (44)

41

Беше добър план.

И както всички добри планове, които накрая се проваляха, и този беше започнал без проблеми: Блей беше седнал зад волана на новия седан волво на родителите си, с баща му до него, а майка му — отзад, облегната на вратата и вдигнала пострадалия си крак върху седалката. Е, да, бяха се поизмъчили, докато излязат от алеята пред къщата, но бяха успели да стигнат до главния път и дори да се качат на магистралата без проблем.

Естествено, магистралата беше затворена, но това беше щатът Ню Йорк — хората бяха казали майната му и бяха оставили успоредни дири в средата на двете ленти, отиващи на север. Единственото, което трябваше да стори, бе да влезе в коловозите и да поддържа равномерна скорост, докато предното стъкло се превръщаше в онова, което Хан Соло виждаше всеки път, когато Хилядолетният сокол направеше скок в хиперпространството.

Така че, да, в началото всичко вървеше добре. Бяха слушали Гарисън Кейлър и бяха припявали заедно на неговата версия на „Кажи ми защо“, и почти бяха успели да забравят факта, че наближават дългите отбивки, където нямаше да могат да слязат от магистралата в продължение на десет, петнайсет или дори двайсет километра.

Нещата се бяха влошили без никакво предупреждение — пъплеха с шейсет километра в час по коловозите, спускайки се по едно нанадолнище, когато волвото се бе натъкнало на заледен участък, пред който гумите и предавката му се бяха оказали безсилни.

В един момент си караха безметежно, в следващия, като на забавен кадър, описваха пирует и се приземяваха в канавката.

Буквално.

С предницата назад.

Добрата новина според Блей беше, че бе успял да забави достатъчно, та въздушните възглавници да не се задействат и да фраснат него и баща му в лицата. Лошата? „Канавката“ бе по-скоро нещо като огромно дере, способно да поглъща шведски коли цели.

Първото, което Блей стори, бе да провери дали майка му, която нямаше как да си сложи колан, е добре.

— Как сме на задната седалка?

Опитваше се да звучи небрежно, но не си пое дъх, докато не видя майка му да вдига палци.

— Е, това беше вълнуващо. А аз съм съвсем добре.

Майка му и баща му забъбриха нервно, а той отправи поглед нагоре, нагоре, където беше магистралата. След това изключи двигателя. Съществуваше немалка вероятност ауспухът да е задръстен със сняг, а ако отоплението продължеше да работи, като нищо щяха да се събудят мъртви, преди да бъдат изпепелени от слънцето на сутринта.

— Някакъв шанс да си в състояние да се дематериализираш? — попита той майка си.

— О, разбира се, абсолютно. Никакъв проблем.

След десет минути, през които тя напразно затваряше очи и се съсредоточаваше, стана ясно, че това е обречена кауза, а от само себе си се разбираше, че нито той, нито баща му щяха да излязат от колата без нея.

Ето как се беше обадил на Куин.

Беше му отнело известно време да вземе това решение.

И когато Куин светкавично се беше съгласил да му помогне, Блей бе останал с ръце върху волана, чудейки се дали не бе трябвало да се обади на Джон Матю.

Или на вълшебната фея от приказките.

— Всичко ще бъде наред — обади се майка му от задната седалка. — Куин скоро ще пристигне.

Блей погледна в огледалото за обратно виждане и не пропусна да забележи, че беше закопчала якето си догоре.

— Аха.

По дяволите, трябваше да помоли Джейн да дойде в къщата на родителите му. Само че си беше мислил за Асейл и останалите, което бяха наистина болни. Сторило му се бе егоистично да отнеме някой от лекарите или Елена от клиниката.

Пък и като човек, Мани не можеше да се дематериализира.

Не, а и най-доброто решение бе да се обади на Куин. Особено когато се опитваше да не тревожи родителите си с това, че беше прекарал една, а сега и втора нощ у дома… и изобщо не беше споменал близнаците. Прекрасно си даваше сметка, че не може да заблуди никого от тях, но все още не беше готов да говори за това как стоят нещата: А, да, спомняте ли си онези хлапета, които толкова харесвате? Да, мамо, включително и онова, което е кръстено на теб? Е, те вече няма да бъдат…

От сипещия се сняг изникна призрак. Огромен призрак, надянал шапка.

— О, ето го — обади се майка му от задната седалка.

Облекчението й бе нещо, което Блей не можеше да си позволи да признае, че също изпита. Само че, да, радваше се, че братът е тук. Така де, ставаше дума за майка му. Трябваше да я заведе в имението и беше знаел, че дори снежна буря не би попречила на Куин да дойде да ги вземе.

Да, определено не теглеше чертата пред ураганни ветрове и заслепяващ сняг. Разделителната линия беше това кой ще сменя пелените.

— Стойте тук — каза Блей и посегна да отвори вратата.

Възнамерявал бе да се появи триумфално, като равен пред равен, временно надхитрен от гумите на колата. Само че вратата беше заяла. В крайна сметка се дематериализира през едва открехнатия прозорец.

„Мамка му, ама че студ“ — помисли си, когато вятърът го блъсна в лицето.

— Ранена е! — извика във вихрушката.

Куин просто се взираше в него; прекосили разстоянието, което ги делеше, очите му задаваха въпроси, умоляваха. После обаче се отърси и попита:

— При катастрофата?

— Не, преди това! Подхлъзна се и отново си нарани глезена. Не си беше обула ортопедичния ботуш. Опитах се да ги закарам в тренировъчния център.

— Трябваше да ми се обадиш преди това… щях да…

Още една фигура се появи от снежната вихрушка. Тор. Доловил присъствието му, Куин се обърна и върху лицето му се изписа изненада. Последвана от облекчение.

— Може ли да се дематериализира? — извика, обръщайки се отново към Блей.

— Не! А няма да я оставим сама!

Куин кимна.

— Ще отида да докарам хамъра!

Крещяха си, оформили фунии пред устите си, напрегнали тела… и колкото и да бе странно, Блей си помисли, че доста прилича на общуването им по време на станалото с Лейла и децата. Онази буря беше изригнала между тях, разтърсвайки и двама им, надигналата се емоционална вихрушка бе направила терена на връзката им непроходим… и лошото време още не беше отминало.

Всъщност боеше се, че никога нямаше да отмине.

— Ще остана с тях! — каза.

— Аз ще донеса одеяла от вкъщи — обади се Тор. — А после ще се върна и ще ти помогна с охраната!

Блей извърна глава и изтръска снега от очите си.

— Благодаря ти!

Подскочи, усетил ръката на Куин върху рамото си, но не се дръпна.

— Веднага се връщам. Не се тревожи за нищо.

За частица от секундата Блей просто се взираше в разноцветните му очи. Нещо в тях, толкова загрижени и напрегнати, направи болката в гърдите му така прясна, както в мига, в който се беше появила за първи път. Ала това не бе всичко, което изпитваше.

Тялото му все още копнееше за Куин. Все още беше готово за още от него. По дяволите.

Без нито дума повече, Куин и Тор се дематериализираха.

Блей остана насред бурята за миг-два, завъртайки се, за да погледне към магистралата. Я виж ти. Бяха успели да строшат мантинелата.

Преди да се върне в колата, отиде до предния капак, коленичи и извади швейцарското си ножче. Не носеше ръкавици, така че трябваше да работи бързо, избърсвайки снега, за да развие двата болта, задържащи регистрационната табелка на мястото й. Свали я, а после мина отзад и стори същото със задната, прибирайки и двете в якето си.

Дематериализира се обратно в колата и се усмихна на родителите си.

— Веднага се връщат. Няма проблем.

Майка му кимна и се усмихна.

— Те са върхът.

— Аха. — Блей посочи към жабката. — Хей, татко, имаш ли нещо против…

— Вече го направих.

Баща му му подаде регистрационния талон и застраховката на колата, които Ви беше подправил, и той прибра и тях в якето. Номерът на шасито беше изтрит, веднага щом бяха купили колата, именно заради случаи като този — когато си вампир в света на човеците и катастрофираш, нерядко просто си вдигаш чукалата, защото разправиите не си заслужаваха.

За бога, щяха да минат ден-два, ако не и повече, преди който и да било изобщо да е в състояние да се добере до седана, така че бе най-лесно направо да отпишат колата.

Загледан през страничния прозорец, Блей усети как в него се гъне тревога, която нямаше нищо общо нито с крака на майка му, нито със снежната буря.

„Не можеш да вървиш назад — помисли си. — Единствено напред.“

— Тази кола наистина ще ми липсва — подхвърли майка му. — Тъкмо започвах да свиквам с нея.

— Ще си вземем друга, миличка — отвърна баща му. — Може ти да я избереш.

Твърде жалко, че не можеш да отидеш в автокъща за връзки и да си купиш онова, което си разбил, но с технологични подобрения и по-добро окачване на партньора ти.

Само че в живота не ставаше така.