Дж. Р. Уорд
Избраницата (35)

32

На следващата вечер, когато над Колдуел се спускаше нощ, Блей се опита да излезе на задната веранда за първата си цигара, след като се беше събудил. Всичко необходимо беше налице — термочашата, пълна с кафе на „Дънкин Донътс“, което майка му беше направила от малките пакетчета, които можеше да поръчаш онлайн, кутия „Дънхил“ (които трябваше да пести, защото му бяха останали само шест) и дебело яке на „Патагония“, в което имаше повече пух, отколкото във всички възглавници в къщата.

Да, планът беше добър. Кофеинът и никотинът бяха от критично значение, когато цял ден не си мигнал повече от петнайсет минути наведнъж, а не искаш да сдъвчеш всеки, изпречил се на пътя ти.

Проблемът? Когато се опита да отвори вратата на верандата, трябваше да натисне с рамо.

И бе посрещнат от цял куп сняг в лицето.

Блей се дръпна, ругаейки, и затвори вратата.

— Мамка му, навън е ужасно…

Трясъкът, долетял откъм кухнята, беше силен и включваше нещо, което прозвуча като тиган от неръждаема стомана или пък тава, поне ако се съдеше по мелодичното дръъъъъъъъън.

— Мамо? — извика и забравил за цигарите и кафето, изтича в другата стая…

… където намери майка си върху плочките пред котлона.

Глезенът й беше извит под неестествен ъгъл, рулото с пеканови ядки, което е искала да пъхне във фурната беше върху пода, а тавата, в която се беше намирало — на около метър от нея.

Блей метна кафето и цигарите на плота и коленичи до нея.

— Мамо? Удари ли си главата? Какво стана?

Лирика се надигна с гримаса, подпирайки се на лакти.

— Просто исках да го пъхна да се пече, преди баща ти да слезе за Първото хранене.

— Главата, удари ли си главата? — Повдигна косата й, молейки се да не открие кръв. — Колко пръста съм вдигнал?

Тя отмести ръката му настрани.

— Блей, добре съм. За бога, не си ударих главата.

Блей седна на пода. Майка му беше в обичайните си дънки, а веселият червен пуловер и снежнобялото поло я караха да прилича на нещо средно между Дядо Коледа и госпожа Тейлър от „Подобрения в дома“. И наистина изглеждаше добре, очите й бяха бистри, цветът на лицето й — нормален, изражението й издаваше смущение, не болка.

— Блей, просто се подхлъзнах на черджето. Нищо ми няма.

— Добре, защото това означава, че мога да ти се навикам. Къде, по дяволите, ти е ботушът? Защо не е на крака ти?

Майка му начаса се престори, че й се е завил свят, изпърха с мигли и разпери ръце, сякаш не виждаше.

— Това десет пръста ли са? Дванайсет?

Блей я изгледа яростно и тя се сви.

— Ботушът е толкова тромав, а тук е толкова тясно. Щях да си го обуя веднага щом приготвя яйцата.

— Подхлъзна ли се, или глезенът ти поддаде?

Когато не получи отговори, Блей предположи, че е второто, и свали ръка към крака й. В мига, в който се опита да докосне пантофа, който беше обула, тя изохка и пребледня като платно.

— Добре е — процеди с усилие.

Блей нямаше как да не види стиснатите й устни и треперенето на ръцете й.

— Мисля, че отново си го изкълчила. Възможно е и да си си счупила нещо, не знам.

— Ще се оправи.

— Знаеш ли, това са трите ми най-омразни думи. Куин винаги това казва, когато… — Не довърши и се престори, че не забелязва начина, по който майка му го гледаше. — Можеш ли да се дематериализираш? Защото съм повече от сигурен, че доктор Джейн трябва да хвърли поглед на това. Не, по-добре Мани. Той е по костите.

— О, няма да е нужно.

— Защо не оставим татко да реши? — Очите й припламнаха и той провлачи: — Или пък може да бъдеш разумна и да дойдеш с мен, без да се оплакваш.

Лицето на Лирика придоби раздразнено изражение, но Блей знаеше, че е победил. От нападенията насам баща му беше особено закрилнически настроен към своята шелан. Изпадаше в истерия заради най-нелепи неща (порязвания на хартия, забелени кожички около ноктите, ударен пръст на крака), което означаваше, че когато преди две нощи Лирика се беше подхлъзнала на предното стъпало, излизайки да вземе вестника, горкият тип направо беше откачил.

А това нараняване беше по-лошо от първото.

— Можеш ли да се дематериализираш? — попита Блей.

— Наистина ли смяташ, че се налага?

— И сама можеш да си отговориш. Защо не опиташ да се изправиш?

Майка му изгледа сърдито крака си.

— Ще ми се да си бях обула проклетия ботуш.

— И на мен.

Тя се намръщи.

— Как да отида в клиниката на тренировъчния център? Дори ако мога да се дематериализирам, не знам къде се намира.

— Бихме могли да отидем наблизо и да ги помолим да дойдат да ни вземат. — Блей се изправи и вдигна очи към тавана. Чуваше как на горния етаж баща му ходи насам-натам, облича се. — По-добре ли ще е, или по-зле, ако отидем, без той да знае?

— Бихме могли да му пратим есемес. Да му кажем, че няма да се бавим. Че сме отишли… да напазаруваме.

Майка му мразеше да лъже, но още повече мразеше да разстройва своя хелрен. И този път Блей беше съгласен с нея. Баща му щеше да откачи.

— Да вървим. — Извади телефона си и се залови да напише съобщение на доктор Джейн. — Знаеш ли онази сергия за зеленчуци на Девета магистрала? Онази, която се намира до една плевня?

Ала още докато говореше, си спомни как се бе опитал да отвори вратата на верандата и се запита какво, по дяволите, си мислеше. Майка му трябваше да се дематериализира на някое топло и сухо място. Онази плевня не се отопляваше, а и вероятно беше заключена. Беше по-добре от шибаната гора, обаче… сериозно, какво си мислеше?

Свали телефона, без да е довършил съобщението, и погледна своята мамен. Тя бе затворила очи и бе отпуснала глава върху плочките… пръстите на ръката върху корема й бяха свити. Другата трепереше върху пода до нея, пръстите с ниско изрязани нокти танцуваха.

— Не можеш да се дематериализираш — каза Блей сковано. — По никакъв начин.

— Разбира се, че мога.

Ала дори гласът й беше немощен.

А после баща му влезе в кухнята, с полузавързана вратовръзка, косата му беше все още мокра и сресана като на кукла Кен, всеки кичур — прилежно пригладен и като че ли замръзнал на мястото си.

— … видео конференция с клиентите ми и… Лирика! Господи, Лирика!

Докато баща му се втурваше към майка му, Блей погледна към вратата, отвеждаща в гаража. Родителите му започнаха да спорят, но Блей ги надвика.

— Татко, моля те, кажи ми, че колата ти е с двойна предавка.

* * *

Обратно в имението на Братството, Куин правеше нещо немислимо: пълнеше черен пътнически сак с шишета, мляко и бебешка вода. Пелени. Мокри кърпички. Крем против подсичане. Дрънкалки и биберони.

Разбира се, самото пълнене на сака не беше нещо необичайно. Само че обикновено тъпчеше вътре пистолети и амуниции, не памперси и бебешки играчки.

Другата причина да е странно бе, че не можеше да повярва, че приготвя багажа на децата си, за да си тръгнат от къщата. Без него.

Бяха толкова малки. И не искаше онази жена изобщо да припарва до тях. Отказваше да я нарича тяхна майка, дори и в мислите си.

Само че ръцете му бяха вързани. Беше отишъл в Светилището заедно с Амалия и тя бе обиколила заедно с него пасторалното място, показвайки му езерцето и храмовете, общото спално помещение и личните покои на Скрайб Върджин.

Където Лейла щеше да се настани с неговите деца.

Невъзможно бе да възрази против така уредените неща. Това място бе дори по-сигурно от имението, а Амалия го беше уверила, че децата му ще могат да идват и да си отиват без проблем.

А когато я беше притиснал, го бе уверила, че лично ще върне малките, ако Лейла се опита да създава неприятности.

Тихо почукване, долетяло откъм вратата, го накара да вдигне глава от сака.

— Да.

Бет влезе, много по-спокойна отпреди. Разбира се, тя бе получила онова, което искаше.

— Изглежда, че всичко си приготвил.

Куин погледна към сака.

— Аха.

Последва дълга пауза.

— Всичко ще бъде наред, Куин. Гордея се с теб, задето…

— Не се засягай, но ти си с детето си двайсет и четири часа на ден, защото онзи, от когото го роди, не е лъжец и предател. Така че ще ме извиниш, ако твоята и моята версия на „наред“ мъничко се различават. — Той се отдръпна от леглото. — Не ми е позволено да получа моето „наред“, което би било децата ми да си остават в тази стая, когато отивам да се бия. Моето „наред“ не е да съм на бойното поле, бранейки расата, докато половината от ума ми е погълната от мисли за това дали Лейла ще ми ги върне в уреченото време. И определено не включва онази жена да има какъвто и да било контакт с тях никога вече. Не искам да се гордееш с мен и не ти ща шибаната загриженост. Единственото, което искам от теб, е да ги гледаш, докато аз се махна от тази шибана къща.

Бет скръсти ръце на гърдите си и поклати бавно глава.

— Какво се случи с теб?

Въпросът й бе толкова тих, че очевидно го задаваше на самата себе си.

— Сериозно? Сериозно ли ме питаш това?

Куин й обърна гръб и отиде при люлките. Хвърли поглед към Лирика, а после насочи цялото си внимание към Рамп и пъхна биберона в устата му.

— Бъди храбър. — Помилва го по тъмната косица. — Ще те видя след двайсет и четири часа. Нищо работа, нали?

Как ли пък не!

Толкова бе трудно да се извърне. Гърдите му горяха от болка, която стигаше сякаш чак до ДНК-то му, особено когато очите му се плъзнаха по Лирика за последен път. Искаше да отиде при нея, но просто не бе в състояние да погледне това лице.

Не можеше да го види точно сега.

Докато минаваше покрай Бет, гледаше право напред. Нямаше си доверие да отвори уста дори за да каже довиждане. Със сигурност щеше да се разкрещи на кралицата, а това на никого нямаше да помогне.

Грабна оръжията и коженото си яке от един стол и излезе в коридора, затваряйки тихичко вратата зад себе си. Не знаеше точно кога ще дойде Лейла — след залез-слънце, но това беше преди известно време. Вероятно всеки миг щеше да се появи…

— Готов ли си за срещата?

Погледна през рамо и видя Зи да излиза от стаята си, препасан с оръжия и готов за битка, жълтите му очи бяха присвити и проницателни.

Белегът върху лицето му, онзи, който пресичаше бузата и изкривяваше горната му устна, го накара да си помисли за прецаканата мутра на Кор.

— Среща ли имаме? — попита, докато вадеше телефона от коженото си яке.

Проверяваше го непрекъснато, за да види дали Блей няма да направи опит да се свърже с него чрез обаждане или съобщение. Или снимка. Или шибано емоджи.

Нищичко. Не беше обръщал внимание на нищо друго.

Виж ти — групово съобщение, привикващо Братството в кабинета на Рот. Точно сега.

— Очевидно имаме — промърмори и като прибра телефона в якето си, последва Зи.

Не размениха нито дума и Куин нямаше нищо против. Когато влезе в кабинета, навел глава, отиде право в най-далечния от огъня ъгъл. Последното, от което имаше нужда, бе повторение на колосалната издънка от предишната нощ. Всички знаеха фактите и вече бяха имали възможност да му кажат какво мислят, докато беше заключен в Гробницата.

Определено приятен колективен спомен за всички.

Не че нямаше какво още да добавят по темата за стрелба в къщата. О, да, винаги имаше какво да преговорят по този въпрос.

А може би ставаше дума за нещо различно, което нямаше нищо общо с него.

Рот седеше зад пищното резбовано бюро на трона, на който в продължение на толкова дълги години бе седял баща му. Вишъс беше до него, стиснал ръчно свита цигара в облечената си в ръкавица ръка. Бъч седеше на дивана с Рейдж — изящната френска антика изглеждаше така, сякаш определено не бе направена за такъв товар. Зи стоеше до Фюри до етажерката с книга. Рев също присъстваше.

Когато прекрачи прага, Джон Матю се огледа и виждайки Куин, се приближи до него. Не каза нищо на езика на знаците, просто се облегна на стената и напъха ръце в джобовете на кожения си панталон.

Куин хвърли поглед към приятеля си.

— Предполага се, че ще се бием заедно тази нощ.

Джон кимна и извади ръце от джобовете.

— Не мисля, че ще ходим някъде.

— Няма да ме пуснат на бойното поле?

— Не, заради снежната буря е. Рекорден снеговалеж. Нечуван за това време от годината.

Куин отпусна тежко глава назад, така че тя се удари в мазилката. Ама че късмет. По никакъв начин не би могъл да остане в къщата цяла нощ, докато децата му бяха с онази, Блей не му говореше, а братята все още му бяха бесни, задето бе оставил Кор да избяга.

Да вървят по дяволите, помисли си Куин. Не се намираше в затвор. Не беше нужно да…

— Е, да се залавяме за работа — заяви Рот от трона си.

Куин скръсти ръце на гърдите си и се приготви отново да се наслуша колко е смотан.

— Знаем къде се намира Кор — оповести кралят. — И той ще ми доведе копелетата.

Начаса в стаята изригна какофония от приказки и ругатни, и тропот на тежки обувки, когато всички скочиха на крака. Куин също беше шокиран. Бяха ли го пленили отново? Несъмнено все някой щеше да му каже…

Мислите му се върнаха към бъркотията, която беше сътворил в Гробницата, и реши — не, на братята им беше писнало от него и Кор.

— Мой е! — ревът на Тор надвика шумотевицата. — Аз съм този, който ще го убие.

По този въпрос може да се поспори, помисли си Куин, но не го изрече на глас. Първият по време и така нататък. Ако успееше пръв да се добере до кучия син, щеше да го пречука и по дяволите с всички…

— Не, не си — процеди Рот. — Никой няма да го убива.

Осъзнали смисъла на казаното от Рот, всички млъкнаха, а Ви застана зад Тор, сякаш бе готов да го улови в желязна хватка. „Я чакай, какво…“ — помисли си Куин.

— Чухте ме — заяви кралят. — Никой няма да го убива.

А после, сякаш за да подчертае дадената заповед, той погледна първо към Тор, а после право към Куин.