Дж. Р. Уорд
Избраницата (18)

15

Седемдесететажната сграда на Колдуелската застрахователна компания се намираше във финансовия район и служеше за ориентир сред останалите по-лъскави, но по-ниски небостъргачи. Според надписа в основата й тя бе построена през 1927 г. и наистина, в сравнение с по-модерните си съседи, приличаше на великолепна грандама в компанията на проститутки. С гаргойлите, които обозначаваха трите й надстройки, пищната корона от дърворезба и латинските сентенции на върха тя беше паметник на величието и дълголетието на града.

Докато Зайфър приемаше очертанията си на покрива й, вятърът развяваше косата му, а очите му се насълзиха от студ. Далече под него светлините на града се разстилаха като ореол, разсичан надве от река Хъдсън.

Един по един към него се присъединиха и останалите от шайката копелета: дивият Балтазар; Сайфън и Син, който се държеше в периферията, като източник на зло, чакащ да съсипе нечия щастлива съдба.

Познаваше ги толкова добре тези мъже, с които се беше бил рамо до рамо в продължение на повече от двеста години. Нямаше нищо, което да не са делили: проливане на кръв, както на собствената им раса, така и на врага; жени, както от собствената им раса, така и човешки; подслони, както тук, така и в Древната страна.

— Значи, утре — каза Балтазар във вятъра.

— Да. — Зайфър проследи с поглед магистралата, ширнала се далече под тях, с белите светлини на колите, идващи към тях, и червените на онези, които се отдалечаваха. — Утре вечер отпътуваме.

Не бяха прекарали много време в Новия свят и не бяха постигнали нищо от онова, което бяха възнамерявали, когато прекосиха океана. Първоначално бяха дошли да търсят лесъри, тъй като в Древната страна врагът беше намалял драстично, а им бе омръзнало да тероризират човеците. С пристигането си бяха открили, че и тук редиците на лесърите бяха силно оредели. Не след дълго амбициите им нараснаха. Кор искаше да се възкачи на престола и те бяха сключили необходимите съюзничества с аристократите от глимерата, които искаха Съветът да притежава повече власт.

Опитът за преврат се беше провалил.

Въпреки че бяха успели да прострелят Рот в гърлото, кралят не само беше оцелял, но и се беше сдобил с още по-голяма власт… и това бе поставило шайката копелета в крайно лошо положение.

А после приоритетите се бяха променили, поне за Кор.

След като Избраницата Лейла беше влязла в живота на лидера им, всичко друго като че ли бе престанало да има значение за него, но и за останалите това беше нещо хубаво. В природата на Кор открай време имаше жестокост, която вдъхваше страх и по този начин и респект. Но след онази жена острите ръбове на Кор бяха загладени така, че бе станало много по-лесно да си имаш работа с него. Поради което копелетата бяха станали много по-продуктивни, тъй като вече не им се налагаше непрекъснато да следят в какво настроение е Кор.

А после водачът им беше заловен или убит.

До тази нощ те нямаха представа кое от двете и очевидно никога вече нямаше да го видят. Съдбата им беше свидетел, че се бяха опитали да го намерят, него или тленните му останки, и бе трудно да сложат край на издирването. Ала не разполагаха с никаква информация, а братята продължаха да ги преследват и най-мъдрият избор бе да се върнат там, откъдето бяха дошли.

Изведнъж в съзнанието на Зайфър изникна образът на Троу и той се намръщи.

Уви, бяха изгубили още един от своите редици. Троу, вторият след Кор, бе изритан от групата, когато амбициите му се бяха оказали по-неотстъпчиви от тези на Кор. Несъвместимостта на целите им бе застанала между тях и така мъжът, който изобщо не би трябвало да бъде с тях, си беше тръгнал, ставайки просто бележка под линия в тяхната история. Троу, бивш аристократ, някога обект на подигравки, постъпил на служба при тях като изплащане на дълг, който с течение на времето се бе доказал, си беше тръгнал от редиците им. Навярно вече бе убит от лесъри или други вампири от класата си, с които беше заговорничил.

Никой от тях не го беше грижа за неговата загуба толкова, колкото за загубата на Кор.

Докато гледаше града под тях, Зайфър си помисли, че би им се сторило немислимо, когато за първи път пристигнаха на тези брегове, един ден да си тръгнат от тук без двамината, които бяха партньори във всички отношения, които имаха значение. Имаше обаче една истина, която важеше и за живите, и за мъртвите: съдбата следва своя ход и в девет от десет случая индивидуалният избор, склонностите и предвижданията нямаха никакво значение.

— Целта ни сега е…

Не довърши.

Балтазар изруга.

— Ще намерим друг, приятелю. И ще го направим там, където ни е мястото.

Да, помисли си Зайфър, така и щяха да сторят. В Древната страна имаше замък, който бе тяхна законна собственост, както и догени, които обработваха земите, осигурявайки храна както за тях, така и за продажба в околните села. Суеверните човеци в региона се държаха настрани от тях. Имаше жени, човешки и няколко от собствената им раса, с които да спят. Може би дори щяха да намерят и лесъри…

О, съдби, звучеше толкова ужасно. Стъпка назад, вместо напред.

И все пак не можеха да останат тук. Първото правило на войната, ако искаш да оцелееш, е да не се изправяш срещу враг, който е по-могъщ от теб, а Братството, оглавявано от краля, разполагаше с огромни финансови ресурси и оръжия. Докато все още съществуваше възможността да детронират Рот по законов път, беше различно. Ала сега, когато шайката се състоеше от четирима воини, без безспорен лидер, нито пък план за действие?

Не. Положението не беше добро.

— Утре тогава — каза Балтазар. — Утре отпътуваме.

— Да.

На Зайфър наистина му се искаше да отнасяха тялото на Кор със себе си.

— Ще го потърсим за последен път — обяви той във вятъра. — Тази, последната ни нощ тук, ще се опитаме да открием нашия лидер.

Щяха да направят един сетен опих и макар че изходът нямаше да се различава от предишните, това щеше да им помогне да се примирят с мисълта, че са изоставили мъртвия си събрат.

— Да вървим тогава — заяви Балтазар и един по един те се дематериализираха в студения мрак.

* * *

В мига, в който Вишъс си тръгна от къщата, Лейла си пое дълбоко дъх, ала това изобщо не й помогна.

Остана там, където беше, до масата в кухнята, заслушана в нищото, а после стана и обиколи първия етаж, влизайки и излизайки от уютните стаи. На заден план в ума й се въртеше мисълта, че ранчото бе съвършено малко гнезденце, място, където една сама жена може да се чувства в безопасност.

Щеше ли някога да има възможността да доведе близнаците тук?

Тревогата я задушаваше и тя отиде до плъзгащата се стъклена врата, през която си беше тръгнал Ви. Пристъпи навън, при което хрущящият сняг, покриващ верандата, изскърца под пантофите й, и отново опита да си поеме въздух.

Този път, когато го изпусна, дъхът й се издигна като облаче над главата й. Изжулени от всичкото плачене и бърсане на сълзи, бузите й горяха в студения ясен въздух и тя вдигна очи към небето. Плътни облаци закриваха блещукащите звезди, а моравата беше застлана с пресен сняг, което издаваше, че през деня беше валяло.

Лейла обви ръце около си себе си и…

Всичко спря. Биенето на сърцето й, дишането, дори мислите в объркания й ум: сякаш бушоните й бяха изгорели и тя стана като къщата зад себе си — застинала и празна.

Обърна се на изток и си пое дъх, докато ребрата не я заболяха от усилието, ала не се опитваше да улови никаква миризма. Опитваше се да задържи дробовете си неподвижни, а ако можеше да накара сърцето и органите си да застинат в тялото й, би го направила.

Ехото на собствената й кръв беше толкова слабо, че беше трудно да реши дали е грешка от нейна страна, неправилно изтълкуване на това, което ставаше наистина. Но не… действително долавяше полъх на собствения си живот, източникът му беше някъде на север… всъщност на северозапад.

Сърцето отново задумка в гърдите й.

— Кор…? — прошепна.

Слабият сигнал не идваше от там, където се намираше имението на Братството. Беше прекалено на запад за това. Беше…

Лейла погледна назад към вратата, през която беше излязла. Поколеба се. И тогава си спомни думите на Вишъс.

Без да е сигурна къде отива, тя затвори очи и се дематериализира на неголямо разстояние, приемайки физическите си очертания на една детска площадка, която беше забелязала, докато идваха насам.

Застанала до празните люлки и катерушки, тя отново накара тялото си да застине.

Да… наистина…

Изскърцване на метал зад гърба й я накара да се обърне рязко, ала беше просто вятърът, разклащащ една от люлките, чиито вериги протестираха срещу обезпокояването.

Отново притвори клепачи и се съсредоточи върху целта си, мъчейки се да не избързва.

Докато молекулите й се носеха по въздуха, гласът на Вишъс ечеше в главата й.

Не избираме в кого се влюбваме и да се мъчиш да се разубедиш от чувствата си, е обречено на провал. Не си сгрешила с това, че го обичаш, окей? За тази част никой не може да те вини, защото то е, какво то е, а ти си страдала достатъчно. Освен това, както казах, той не те е наранил, нали така? Така че у него все трябва да има и нещо, което не е зло.

Този път, когато прие очертанията си, сигналът, който следваше, бе по-силен, траекторията й беше съвършено точна. Измина половин километър. А после още по-голямо разстояние — до последните предградия, преди ливадите край тях. След това? Отиде още по-далече, навлизайки в горите, които бележеха началото на парка „Адирондак“.

Последната отсечка надали бе повече от триста метра и когато си възвърна физическото тяло, в лицето й се навираше клон.

Отмести го настрани и се огледа наоколо. Снегът тук беше по-дебел, вятърът — по-слаб, теренът — каменист. Навсякъде имаше сенки… а може би така й се струваше заради неспокойството й.

Близо… толкова близо. Ала къде точно?

Лейла се завъртя бавно в кръг. Наоколо нямаше никой, нито дори горски животни.

Изглеждаше невероятно Кор да е прекарал тук цял ден и да е оцелял… макар че… валял бе сняг, а и се задаваше буря. Може би облачната покривка се бе оказала достатъчна? Не беше риск, който някой би поел, особено ако имаше други, по-безопасни опции, но ако беше изваден от строя по някакъв начин?

Та нали, ако беше мъртъв, тя не би усетила нищо.

Наклонила глава на една страна, Лейла се намръщи, забелязала нещо необичайно в пейзажа.

Имаше нещо… ей там… вляво от един дъб, толкова висок, че трябва да беше на поне сто години. Да, беше някаква купчинка, която изглеждаше не на място в гората.

Лейла повдигна ръба на одеждата си и направи една, а после втора стъпка…

… към каквото и да беше това там.