Дж. Р. Уорд
Избраницата (12)

9

В слепотата си Рот беше едновременно по-изолиран и по-свързан със света от зрящите: изолиран, защото липсата на визуални сигнали от това, което го заобикаляше, означаваше, че завинаги се рее в галактика от мрак; по-свързан, защото останалите му сетива бяха изострени в постоянното нощно небе вътре в него — звезди, по които се ориентираше.

Така че сега, докато стоеше срещу Лейла, която му разказваше цялата история, той улавяше и разчиташе и най-малката подробност — промените в миризмата и тона й, най-малкото й движение, промяната в налягането на въздуха между тях, докато настроението й варираше между гняв и тъга, съжаление и вина.

— Значи, Кор е открил имението — заключи той, — проследявайки кръвта ти. Така го е направил.

Разнесе се леко изскърцване — Лейла беше седнала на леглото.

— Да — отвърна тя тихо. — Бях му дала от кръвта си.

— Аха, онази първа нощ, когато Троу те подмами да отидеш на онова поле. Или се е случвало и след това?

— Случи се отново.

— Кръвта ти е била в него — повтори Рот. — И той е последвал сигнала дотук.

— Обеща, че ако продължа да се виждам с него, няма да нападне имението. Казвах си, че предпазвам всички ни, ала истината е, че… се нуждаех да го видя. Исках да го видя. Беше ужасно, да бъда хваната като в капан между сърцето и семейството си. Беше… ужасно.

Проклятие, помисли си Рот. Нямаше да има лесен изход от това.

— Извършила си предателство.

— Да.

Рот здравата се беше потрудил, за да промени много от ограничаващите и прекалено строги Древни закони, отменяйки практики като кръвното робство и установявайки процедура за правораздаване при престъпления сред цивилното население. Единственото, към което все още се придържаше, бе, че предателството спрямо короната се наказва със смърт.

— Моля те — прошепна тя, — не лишавай децата ми от майка. Не ме изпращай в Небитието.

Лейла едва ли можеше да се нарече враг на короната. И все пак беше извършила много сериозно престъпление… и господи, главата му се пръскаше.

— Защо си имала нужда да се видиш с Кор? — попита той.

— Влюбих се в него. — Гласът на Избраницата беше равен и безжизнен. — Нямах контрол над това. Той винаги беше толкова нежен с мен. Толкова добър. Нито веднъж не си позволи каквито и да било волности… а когато аз опитах с него, той ме отблъсна, макар да беше повече от очевидно, че… не е безразличен. Той като че ли искаше просто да бъде близо до мен.

— Сигурна си, че не е лъгал?

— За какво?

— За това, че знае къде живеем.

— Не, не лъжеше. Видях го в земите ни. Срещнах се с него… в земите ни. — Тя заговори по-бързо, пламенно умоляване се прокрадна в гласа й. — Така че той има чест… Можеше да нападне, но избра да не го прави. Удържа на думата си, дори след като ми каза да си вървя и никога вече да не се срещаме.

Рот се намръщи.

— Искаш да кажеш, че той е сложил край на отношенията ви?

— Да. Пропъди ме и изостави къщурката, където се срещахме.

— Имаше ли причина да го направи?

Възцари се дълга пауза.

— Накарах го да признае чувствата си към мен. Знаех, че изпитва такива, и… така или иначе, именно тогава ме изгони.

— Преди колко време беше това?

— Точно преди да бъде пленен. И знам защо сложи край. Не искаше да бъде уязвим с мен.

Рот се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.

— Хайде де, Лейла. Не бъди наивна. Нито веднъж ли не ти мина през ума, че е по-вероятно да е, защото най-сетне е разполагал с достатъчно информация и мобилизирани войски, за да нападне имението?

— Моля? Не разбирам.

— Кор заговорничи с глимерата против мен. Преди и след като ме простреля в гърлото. — Лейла ахна. При обикновени обстоятелства Рот би спрял. — Ако искаш да разгромиш укрепление като това, ще се нуждаеш от месеци на разузнаване и планиране. Добро въоръжение. Трябва да събереш оборудване и припаси. А ти искаш да ми кажеш, че и през ум не ти е минало, че продължава да те използва просто за да си спечели време? И че може би те е разкарал, защото най-сетне е бил готов?

Гласът й стана рязък.

— След като ми каза да си вървя, бях объркана и разстроена, но много мислих за това. Знам, че чувствата му към мен са истински. Виждала съм ги в очите му.

— Не бъди романтична. Не и когато става дума за война. Онова копеле е коравосърдечен убиец и те е използвал. С нищо не си по-различна за него от който и да било друг. Просто инструмент, с чиято помощ да получи онова, което иска. Свали капаците от очите си и виж истината.

Възцари се дълго мълчание, през което Рот на практика можеше да я чуе как мисли усилено.

А после тя попита тихо:

— Оставяйки това настрани… какво ще правиш с мен?

* * *

Докато слушаше гласовете надолу по коридора, Кор отново провери оковите си, макар да знаеше, че нищо не се бе променило и че все още нямаше мърдане от носилката, към която беше прикован. А после долови миризмата на друг мъж, чу тежки стъпки да се приближават, долови яростна агресия.

Ето че часът беше ударил. Време беше да си плати и нямаше да излезе жив от това.

Отпускайки отново ръце и крака, той усети как силата му се отцежда от него. Ала такова беше положението. Може би така щеше да умре по-бързо, а това определено беше нещо.

Лицето, появило се пред очите му, беше така познато — разноцветните очи, суровите черти и черната коса издаваха самоличност, която го накара да се усмихне лекичко.

— Струвам ти се забавен? — Гласът на Куин беше като острие на нож. — Мислех, че ще посрещнеш убиеца си с нещо по-сериозно от усмивка.

— Ирония — отвърна Кор дрезгаво.

— Съдба, копеле.

Куин посегна към стоманената халка около левия му глезен и дърпането накара Кор да се намръщи. А после, когато напрежението беше освободено, той повдигна глава с усилие. В това време братът се зае с халката около десния глезен и продължи с китките.

— Какво… правиш… — Не бе в състояние да си представи никакви обстоятелства, които биха принудили братята да го освободят. — Защо…

Куин мина от другата страна на главата му и отключи и последните окови.

— Защото искам да бъде честна битка. Седни, по дяволите.

Кор бавно се раздвижи, сви ръце, повдигна колене. След като беше прекарал кой знае колко време по гръб, всичките му мускули бяха атрофирали и схванатостта в ставите извика в съзнанието му мисли за трошащи се клони. Невероятно бе обаче как знанието, че всеки момент ще те нападнат, те кара да се справиш с болката и физическите бариери на тялото си.

— Няма ли дори… — изпъшка Кор, докато се надигаше на лакти, а прешлените му пращяха по магистралата на гръбнака му — да ме попиташ…

— Какво да те питам?

— Къде са войниците ми.

След като надзирателите му бяха забелязали, че е в съзнание, всички жици, които го свързваха с машините, поддържащи живота му, бяха откачени, с изключение на венозната система в ръката му. Тласкан от инстинкта, той я извади, оставяйки дупката да кърви.

— Не става дума за шайката ти копелета.

С тези думи Куин се нахвърли отгоре му, повеждайки с дясно кроше, което бе толкова точно и яростно, че бе като да те блъсне кола в лицето. Без енергия, почти никаква координация и голо тяло, което не отговаряше на команди по-сложни от „дишай“ и „мигай“, Кор отхвръкна от масата. Разпери ръце, за да се залови за каквото и да било, което би могло да спре падането му… и сграбчи ръба на носилката, събаряйки я върху себе си.

Куин вдигна импровизирания щит и го хвърли през рамо, сякаш не тежеше нищо. Трясъкът, с който носилката се стовари върху полиците, трошейки урните върху тях, беше като бомба, избухнала в коридора с факлите.

— Ти, копеле! — изкрещя Куин. — Ти, шибан задник!

Кор усети как го вдигат за косата и преди краката да успеят да му изневерят, тялото му последва носилката и полетя във въздуха, блъсвайки се в друга от полиците, а урните омекотиха удара толкова, колкото и купчина чакъл.

Свлече се върху каменния под, от който тазът му се строши като стъкло, или поне усещането беше такова, и той се претърколи по гръб, с надеждата да успее да се предпази по някакъв начин с ръце.

Куин скочи отгоре му, поставяйки по един ботуш от двете страни на тялото му. Наведе се и изкрещя:

— Тя носеше малките ми! Исусе Христе, можеше да ги убиеш!

Кор затвори очи пред кристално ясния образ на Лейла и нейното променящо се тяло, резултат от потомството на друг мъж — този мъж, — растящо в нея. А после в съзнанието му изникнаха още по-ужасни картини, плътта й — оголена за допира на друг мъж, скъпоценната й сърцевина — проникната от някой друг, не от него.

Изневиделица прилив на мощ съживи тялото му, бензин изпълни онова, което допреди миг бе двигател, останал без гориво.

Без осъзната мисъл, той оголи вампирските си зъби и те се издължиха от само себе си, миризмата на обвързването му лумна срещу мишената, която щеше да убие с голи ръце.

Ноздрите на Куин се разшириха и той замръзна поразен.

— Ти майтапиш ли се… обвързал си се с нея? — Братът избухна в смях, отмятайки глава назад, но после рязко спря и изръмжа: — Е, аз се погрижих за нея в периода й на нужда. Набий си това в главата, копеле. Аз бях този, който я облада и облекчи болката й по онзи начин, по който само един мъж…

Огромната необуздана част на всеки мъжки вампир завладя Кор, разкъсвайки клаустрофобичния покров на немощ и отприщвайки воина в кръвта му, убиеца в мозъка на костите му.

Скочи и удари брата с цялата си сила, поваляйки го на земята. Двамата се затъркаляха към насрещната стена, променяйки позициите си, докато Куин също раздаваше юмруци. Кор беше по-некоординиран и беше по-лесно да бъде надвит, но пък той имаше на своя страна силата на обвързването си, мъжката нужда да защитава и брани, вродената ревност, всепоглъщащия инстинкт за притежание и те му даваха неудържимата воля да напада, докато не надвие съперника си.

Докато се биеха, стъпалата му станаха на решето върху натрошените урни, от носа му потече кръв, а единият му крак се влачеше безжизнено, но успя да нанесе на Куин удар с глава, а после използва цялата си сила, за да го оттласне от себе си. Противникът му политна към медицинското оборудване зад тях, размахал ръце за опора, каквато не можеше да намери, и Кор скочи с намерението да се приземи отгоре му и да го пребие до безсъзнание.

Ала Куин беше опитен воин и успя да извие тяло дори в падането си и незнайно как да се изправи навреме, за да стъпи здраво на крака и да грабне един от мониторите. Завъртя го в кръг и го запрати срещу Кор, както някой би метнал скала.

Без достатъчно време, за да го избегне, не и когато координацията му беше толкова лоша, Кор изгуби равновесие от удара, който изкара въздуха от дробовете му, когато мониторът се блъсна в тялото му. Нужен му беше обаче само миг, за да се съвзехме и да се претърколи, защото Куин беше грабнал друг от уредите, още по-голям от предишния.

Докато братът вдигаше респиратора, Кор знаеше, че е прекалено голяма и прекалено бавна мишена, та да не бъде улучен.

Така че, вместо да отскочи настрани, се хвърли към Куин. В последния момент се метна на пода, подпирайки длани върху камъните, и мобилизира и последния мускул в тялото си, за да опише дъга с долната половина на тялото си, подсичайки краката на Куин.

Докато братът падаше, респираторът се изплъзна от ръцете му и се стовари върху него и по изпръхтяването и ругатнята, които се разнесоха, Кор се досети, че трябва да го беше улучил на някое уязвимо място.

И наистина, Куин се сви на кълбо, сякаш беше ударен в корема.

Частица от секундата. Кор разполагаше с частица от секундата, за да заглуши реакцията на обвързания мъж и да анализира ситуацията логично. За щастие, не се налагаше да мисли кой знае колко. Дори и със силата на обвързването във вените си щеше да изгуби.

А когато си изправен срещу противник, който те превъзхожда, ако искаш да оцелееш, трябва да отстъпиш и майната му на егото ти.

Блъдлетър го беше научил на това. По трудния начин.

Докато Куин беше на пода и стискаше корема си, Кор се понесе на порязаните си крака, заобикаляйки съсипаната носилка и минавайки през отломките от строшени урни и вонящи, разлагащи се сърца, излели се от тях. Не бе в състояние да тича; стъпките му бяха по-скоро като на пиян, залиташе насам-натам, а светът се въртеше около него, макар да бе почти сигурен, че факлите и полиците не се движат.

Толкова бързо, колкото можеше. И дори повече.

Движеше се толкова бързо, колкото би могъл един мъж, прекарал седмици наред обездвижен от врага.

Което означаваше, че сякаш беше тръгнал на разходка. Само че Куин бе пострадал лошо. Бърз поглед през рамо разкри, че братът повръща кръв.

Кор продължи напред, тласкан от мимолетен оптимизъм. А после се изправи пред проблем с такива размери, че напълно обезсмисли усилията му.

На треперливата светлина на факлите видя пред себе си тежка порта, изработена от солидни железни пречки, вградени в камъка на пещерата и покрити със стоманена мрежа, толкова фина, че всякакво дематериализиране щеше да бъде невъзможно.

Запъхтян, разтреперан и облян в пот и кръв, Кор се приближи, за да изпита силата на преградата с жалките си ръце. Солидна като стените на пещерата. Не че това го изненадваше.

Погледна през рамо и видя как Куин се изправи и тръсна глава, сякаш за да я проясни. А после се съсредоточи. Като хищник върху плячката си.

Фактът, че кръв капеше от брадичката на брата и покриваше гърдите му, изглеждаше като поличба от съдбата.

Уви, Кор нямаше да преживее това.