Ларш Кеплер
Пясъчния човек (61)

60

Сага взема метрото до Слусен. А оттам продължава пеша до намиращия се съвсем близо апартамент на Стефан на улица „Санкт Паул“. Бе му звъняла по телефона няколко пъти, но той не й беше вдигнал.

Изпълнена е с облекчение, че е отказала да участва в трудната мисия по инфилтриране в Льовенстрьомската болница. Няма никакво желание да се забърква в случая Юрек Валтер.

Изкачва стъпалата към апартамента и отключва вратата с ключа, даден й от Стефан. До ушите й достигат звуците на пианото. Влиза, вижда Стефан да свири и спира. Синята му риза е разкопчана. До него има бутилка бира, в стаята мирише на цигари.

— Извинявай, че вчера избягах, без да ти се обадя — изрича тя след кратка пауза.

Той продължава да свири. Нежно. Вдъхновено.

— Може ли да поговорим? — пробва пак тя.

Лицето на Стефан е извърнато, но тя безпроблемно го чува да изрича:

— Точно сега не искам да водя подобен разговор.

— Виж какво, съжалявам! — повтаря тя. — Но ти…

— Свиря! — прекъсва я той.

— Трябва да поговорим за случилото се!

— Върви си! — чува внезапно тя.

Той се е изправил и я гледа в очите.

Сага го сръгва в гърдите — толкова силно, че той се залюлява и събаря пейката пред пианото. Но остава все така втренчен в нея, отпуснал ръце, гледащ я право в очите.

— Не се получава — промълвява той тихо.

После вдига пейката, поставя я на място и оправя партитурите си.

— Преиграваш! — изръмжава тя.

— Не искам да те разстройвам — изрича той с безразличие, което превръща гнева й в грозно предчувствие.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто не се получава. Непрекъснато се караме. Не можем да бъдем заедно! Не… — И млъква.

Сага усеща, че започва да й прилошава.

— Защо? Защото снощи исках да бъдем само двамата ли? — смотолевя.

Стефан вдига очи към нея и казва:

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал, ти си умна и забавна и аз би трябвало да бъда най-щастливият мъж на тази земя. Сигурно ще съжалявам за това свое решение до края на живота си, но сега ти казвам: не можем да бъдем заедно!

— Нищо не разбирам… — прошепва тя. — Защото се ядосах ли? Защото те прекъснах, докато свиреше?

— Не, просто аз…

Отпуска се обратно на пейката пред пианото и поклаща глава.

— Стефан, аз мога да се променя! — казва тя, поглежда го внимателно и бавно добавя: — Но вече е твърде късно, нали?

Той кимва.

Тя се обръща и излиза от стаята. Вече в коридора, грабва първия й попаднал стол и го мята към огледалото. Треските от старото дърво се разлитат във всички посоки, падат на пода и се разтрошават на още по-дребни парченца. Сага дръпва рязко входната врата и хуква надолу по стълбите, право към ярката синкава светлина на зимата.