Ларш Кеплер
Пясъчния човек (38)

37

Белите сгради на болница „Сьодермалм“ приличат на надгробни камъни, издигащи се сред високите преспи сняг в далечината.

Рейдар Фрост се чувства като сомнамбул, докато закопчава ризата си по пътя за Стокхолм и я втъква в панталоните си. Чува как цивилният полицай му казва, че пациентът, идентифициран като Микаел Колер-Фрост, е бил преместен от Спешното отделение в самостоятелна стая. Нищо от това не му изглежда реално. Синът му беше обявен официално за мъртъв преди седем години.

Сега Рейдар върви след цивилния полицай по дълъг коридор и зяпа следите от болничните колички по пода. Опитва се да си наложи да не храни големи надежди. Казва си, че полицията може и да е допуснала грешка.

Децата му изчезнаха преди тринайсет години. Една вечер, докато си играеха навън. Тогава полицията беше решила, че едно от тях е паднало в студените мартенски води, а другото е било повлечено от течението, докато се е опитвало да го извади.

Тайно от тях Рейдар беше наел частна детективска агенция, за да разследват всички възможни следи, най-вече хората, свързани по един или друг начин с децата — всички техни учители, треньори по футбол, съседи, пощальони, шофьори на автобуси, градинари, продавачи, сервитьори по кафенетата и въобще всеки, с когото синът му и дъщеря му може да са контактували по интернет или по телефона. Бяха проверени дори родителите на съучениците им, както и роднините на самия баща.

Така години, след като полицията беше прекратила разследването и след като всеки, свързан дори мимоходом с децата му, бе проверен, Рейдар Фрост бе започнал да осъзнава, че това е краят. И въпреки това още години наред беше продължил да се разхожда по брега, с надеждата водата да изхвърли телата на сина му и дъщеря му на брега.

 

 

Рейдар Фрост и жената полицай се отдръпват, за да пропуснат количка с възрастна жена в асансьора. Влизат в отделението и нахлузват върху обувките си бледосини найлонови калцуни.

Рейдар се олюлява за миг и се подпира на стената. Вече няколко пъти се е питал дали не сънува и сега прави опит да се концентрира.

Минават покрай сестри в бели престилки.

Той чува типичните болнични шумове около себе си, но вътре в него няма нищо друго, освен безбрежна тишина.

В другия край на коридора, вдясно, се намира стая номер 4. Рейдар се спъва в количка с храна и купчина пластмасови чашки се разпиляват по пода.

Като че ли стои встрани и се наблюдава. Като че ли не е самият той, когато влиза в стаята и зърва лежащия на болничното легло млад мъж със системата, прикрепена към свивката на ръката му и тръбичката за кислород в носа. На стойката до него виси торбичка физиологичен разтвор, белият монитор, свързан с левия показалец на болния, отчита ритмите на сърцето му.

Рейдар се заковава на място и усеща, че губи контрол над себе си. Реалността се завръща с оглушителен порой от емоции.

— Микаел — изрича тихо той.

Младият мъж отваря очи и Рейдар веднага забелязва колко много прилича неговото момче на майка си. Поставя ръка на бузата му. Устните му треперят толкова силно, че едва успява да изрече през сълзи:

— Къде беше толкова време?

— Тате… — прошепва Микаел.

Лицето му е стряскащо бледо, очите му са уморени. Изминали са тринайсет години и детското лице, което Рейдар е запечатал в паметта си, се е превърнало в мъжко лице. Но болезнено, измъчено слабо…

— Сега вече мога пак да бъда щастлив — отронва тихо Рейдар и започва да гали с обич главата на сина си.