Джеймс Суейн
Казино (62)

61.

Кори и Морис видяха как наетата кола се измъква от паркинга на казиното. Айк и Ти Бърд ги очакваше лоша изненада, когато отвореха куфарчето и откриеха, че е пълно с камъни.

Задачата им беше изпълнена и двамата поеха по дългия път през територията на казиното към „Стрип“. Според плана за бягство трябваше да вземат такси и да се върнат в къщата на Гейб. Такситата във Вегас нямат право да вземат клиенти от улиците, така че двамата се насочиха към една стоянка на една пресечка от „Галакси“.

Кори се поболяваше от тревога. Беше забравил да се дегизира в казиното, което беше най-лошата грешка, която може да направи един измамник. Реши да признае пред Били, преди да го е научил от Гейб. Така щеше да има шанс да се извини и да моли за милост. Преди това обаче трябваше да каже на Морис. Морис заслужаваше да научи първи.

— Слушай, човече, трябва да ти призная нещо — каза Кори.

— Нещо лошо, нали? — отвърна Морис.

— Адски лошо.

— По-лошо, отколкото когато деляхме едно легло, а ти имаше диария?

— Много по-лошо.

— Казвай.

Зловещ трясък от автоматичен огън раздра следобедния въздух. Звукът идваше от улицата, по която току-що бяха изчезнали двете бивши футболни звезди. От другата страна на паркинга рязко се отвори вратата на фургон на „Невада Енерджи“ и отвътре се изсипаха няколко агенти с оръжия.

— Това е хайка. Назад! — каза Кори.

Вътре завариха друга кофти сцена. Кори дръпна настрана една сервитьорка и научи, че боят във фоайето се е разпространил и хората вече изпадат в паника.

Решиха да опитат предния вход и минаха през казиното. Около покритите със сукно маси се тълпяха играчи, а дилърите и шефовете на смени стояха замръзнали като статуи на постовете си и охраняваха подносите с ценни чипове, с които работеха.

Ситуацията във фоайето на хотела не беше по-добра. Беше се събрала тълпа, която искаше да напусне. Пътят на хората обаче беше препречен от агенти със строги физиономии, които проверяваха документи за самоличност.

— Може би има и друг изход — каза Кори.

Върнаха се в казиното. Агентите на борда по хазарта, дегизирани като служители на „Невада Енерджи“, сега бяха блокирали и задния вход: устройваха капан. Кори знаеше какво означава това — арест, гаранция, адвокати и — ако екипът им имаше късмет — споразумение, което да ги освободи от затвора малко преди да побелеят и да се сбръчкат. Или пък имаше решение, което е пред очите му, но не го виждаше? Отиде до един игрален автомат „Колелото на Съдбата“ и мушна в процепа шумоляща нова банкнота от двайсет долара.

— Полудя ли? Какво правиш? — попита Морис.

— Мисля — отговори Кори.

— Побързай, човече!

Игралните автомати в казината на „Стрип“ са стиснати и парите му изчезнаха преди да успее да мигне. Докато даряваше нова двайсетачка на машината, Травис и Гейб седнаха до него.

— Какво стана с онези задници? — попита Травис.

— Мисля, че ченгетата ги очистиха — отговори Кори.

Пепър и Мисти седнаха до Гейб и Травис. Все още бяха дегизирани като мексикански наемнички. Мисти остави куфарчето с платежните нареждания на пода.

— Тежи, мамка му. Някой виждал ли е Били? — попита Мисти.

— Написа ми съобщение — отвърна Травис. — Иска да се срещнем в мъжката тоалетна.

— Защо там? — попита Мисти.

— Защото там няма камери — обясни Травис.

 

 

Били седеше на един издигнат стол в ъгъла на ваксаджиите. Огледа хората си, докато влизаха. Никой не беше изпаднал в истерия и нямаше сълзи. Това беше добре, защото за да сработи планът му да ги измъкне от казиното, трябваше да са спокойни.

В краката му имаше найлонов плик. Той го взе и раздаде бейзболните шапки, тениските и евтините тъмни очила, които беше задигнал от един от магазините за дрехи в казиното.

— Сложете си ги. На паркинга са ни видели.

Докато хората му си слагаха новата дегизировка, той продължи да ги изучава.

— Мисля, че ще мога да ви измъкна, без никой да пострада. Трябва обаче да слушате какво ви говоря.

Това привлече вниманието им. Събраха се, а той им каза, че иска да отидат във фоайето и там да се разделят. Идеята му беше да отвлече вниманието и това да им позволи да се измъкнат, а шансовете им да успеят нарастваха многократно, ако се разделят и всеки се спаси сам. Трикът беше стар, от Дивия запад, когато измамниците препускали с конете си в противоположни посоки, за да затруднят шерифа, когато реши да ги преследва.

— Ами ти? Ти как ще се измъкнеш? — попита Травис.

— Не се безпокой за мен — отговори Били.

Хората му се изнизаха от тоалетната. Били докосна Мисти по ръкава и й каза да остане.

— Как ти харесва да разнасяш наоколо осем милиона долара?

— Страх ме е. Непрекъснато си мисля, че ще ме спипат — отговори тя.

— Имам план и за това.

— Имаш план за всичко.

Били беше учил всички членове на екипа си да броят картите на блекджек. Използваше основната система „високо-ниско“, при която на всяка раздадена карта се дава стойност в точки, която позволява на играча да следи състава на тестето. Беше го направил, за да имат хората му алтернативен източник на доходи, но и за да изпробва паметта им. Мисти бе усвоила умението бързо, а паметта й не беше по-лоша от неговата собствена. Обясни й какво иска да направи с платежните нареждания, после й даде кода за служебния асансьор, който бе видял Айк да използва предния ден, за да се качат до незавършения четиринайсети етаж на хотела. Тя повтори инструкциите и кода, за да покаже, че ги е запомнила.

— Напиши ми съобщение, когато свършиш — каза Били.

— А ти как ще се измъкнеш? — попита Мисти. Въпросът тревожеше и нея, не само Травис.

— Ще измисля нещо. Само още един момент.

Сложи куфарчето върху мивката и прехвърли платежните от него в плика, в който бе донесъл подаръците.

— Мислиш за всичко — отбеляза тя.

Мисти тръгна, а той наплиска лицето си със студена вода. Беше пропуснал да вземе дегизировка за самия себе си и така измъкването му от казиното щеше да е по-трудно, но все пак не невъзможно.

Минутите се нижеха. Един по един хората му пускаха съобщения, че са готови. Последно дойде съобщението на Мисти. Беше й поставил трудна задача и се питаше дали ще се справи с отговорността да скрие плячката. Дали щеше да се издигне до нивото на затрудненията, или щеше да падне по очи?

Когато прочете съобщението й, разбра, че е взел правилното решение. Платежните нареждания бяха на сигурно място.

Върна се в казиното и седна при група кралици на игралните автомати, които като че ли не забелязваха, че в заведението тече полицейска хайка. Кралиците са от всички социални групи и с всякакви професии. Общото помежду им е, че първия път, когато са играли на автомат, са спечелили джакпот и след това не могат да се отърсят от вярата, че Късметът ще им се усмихва вечно.

Потупа една от дамите по рамото. Имаше боядисана червена коса и беше с костюм от мачкано кадифе. Отказваше да откъсне очи от екрана на машината.

— Усетихте ли миризмата? — попита я.

— Каква миризма? — попита кралицата.

— На дим. Мисля, че идва от вентилационната система.

Кралицата най-после го погледна.

— Мислиш, че в хотела има пожар?

— Възможно е. Просто исках да ви предупредя.

— О, боже! Наистина мирише! Момичета! Хотелът гори!

Кралиците на игралните автомати зарязаха машините си и тръгнаха вкупом през фоайето. Десетилетия преди това светкавично разразил се огън в Ем Джи Ем бе убил толкова много хора, че лидерите на града се бяха видели принудени да променят противопожарните правила. Сега във всяко казино задължително имаше алармени бутони за пожар. Такъв бутон имаше и в коридора към фоайето. Една от кралиците изпревари Били, счупи стъклото и натисна бутона. Разнесе се пронизителен вой на сирена.

Фоайето се бе превърнало в зверилник — агентите претърсваха клиентите щателно и едва тогава ги пускаха да излязат. Граймс командваше шоуто и проверяваше лицата за прилика със снимките, отпечатани на листа в ръката му. Магс не се виждаше никъде и Били предположи, че са я откарали в ареста.

Имаше силен шум и той заглушаваше алармата. Сбирката на фамилия Макгрегър беше най-накрая на опашката — познаваха се по зелените като лайм ризи за поло и ирландските физиономии. Били привлече вниманието на една възрастна жена, която, изглежда, беше матриархът на фамилията.

— Чувате ли това? — извика й.

— Моля? На мен ли говориш? — извика в отговор жената.

— Този вой. Мисля, че е алармата за пожар.

— Чувам го! О, боже! Пожар!

Гласът й беше като на докер от пристанище и се разнесе в цялото фоайе. Със силата на приливна вълна клиентите се спуснаха към изхода и избутаха Граймс и агентите настрана. Вратите се отвориха и тълпата се изсипа навън.

Били се сля с прилива и скоро се оказа навън, където пиколото докарваше колите. Пресметна дължината на тротоара пред хотела до „Стрип“ — около сто метра. Ако успееше да стигне дотам, щеше да се смеси с тълпата и да се прибере у дома свободен.

Някой го сграбчи за ръкава. Мъж с изпомачкан смокинг, с разкопчана яка, се бе вкопчил в него. Трябваше му секунда, за да си даде сметка кой е. Добрият стар Папа, главата на клана на Циганите. Беше се отделил от хората си и изглеждаше изгубен.

— Да се поразходим — каза Били.

— С теб съм — отвърна Папа.

— Стой до мен и не забавяй крачка.

— Дадено, хлапе.

С Папа залепен за едната му страна, Били си запроправя път през движещата се тълпа към тротоара, който щеше да ги отведе към свободата.

— Кънингам! На място!

Той погледна през рамо, но не спря. Граймс бе застанал пред входа на хотела — сакото му беше скъсано, беше насочил пистолет. Това тъпо копеле не беше ли могло да измисли нещо ново и оригинално? Били затича, също и Папа.

— Казах на място, боклук!

Граймс приклекна и се прицели. Само проклет глупак би стрелял в такава тълпа.

— Кой е този задник? — попита Папа.

— Агент на борда.

— Така си и помислих.

Продължиха напред. Изведнъж отекна изстрел и тълпата се пръсна. Гейзер яркочервена кръв изригна от дупката от куршума в крака на Папа — беше улучил артерия. Старият простена и се свлече на плочите. Инстинктът на Били му подсказваше да бяга. Това беше единственият му шанс. Той погледна надолу към възрастния мъж и видя безпомощността в очите му. Беше видял същата безпомощност в очите на баща си малко преди да умре, но тогава вече беше твърде късно да се направи каквото и да било. Сега ситуацията беше друга. Сега имаше какво да направи, за да изрита смъртта по глезена. Коленичи и притисна с длани бедрото, за да спре кръвоизлива.

Всичко наоколо утихна. Клиентите вече бяха избягали, пожарната аларма в хотела вече не се чуваше. Шумът от „Стрип“ беше приглушен, почти незначителен. Били не помнеше някога да е било така — дори в неделя.

Пред входа се чу шум от боричкане. Двама агенти на борда по хазарта с униформи на „Невада Енерджи“ свалиха Граймс на земята. Опитваха да вземат пистолета му, който сякаш беше залепен за дланта му. Опитваха да му говорят разумно.

— По дяволите, Франк! Овладей се! — говореше единият агент.

Граймс не искаше и да чуе и продължаваше да се съпротивлява. Искаше да застреля Били и да заличи унижението от срещата им в „Хард Рок“ — раната още не беше заздравяла. Понеже нямаха избор, двамата агенти закопчаха ръцете на Граймс зад гърба му с белезници. Били се чудеше как ще свърши всичко това. Не се съмняваше, че го чака дълъг престой в затвора, но пък знаеше и че с кариерата на Граймс е свършено.

Папа изпъшка, клепачите му затрепкаха. Били искаше да го разтърси, за да не загуби съзнание, но се страхуваше да пусне раната. Наведе се напред и заговори тихо:

— Не заспивай!

Папа напрегна сили, за да отговори. Лицето му стана пепеляво и той започна да губи съзнание. Били си даваше сметка, че трябва да накара стареца да се сепне, за да го върне към живота. Как обаче? И изведнъж му хрумна идея.

— Какво направи дъщеря ти с магнита?

Папа отвори широко очи и не ги затвори, докато не дойде линейката.