Джеймс Суейн
Казино (24)

23.

Блекджек винаги е била популярна игра, още повече след филма „21“ за група обичащи да се веселят математически магьосници, които превземат Лас Вегас. Филмът е типичен холивудски боклук, но това не попречи на хиляди хора да се научат как да броят картите и да атакуват града на греха, уверени, че могат да надхитрят казината.

В сектора за блекджек Били веднага забеляза няколко „броячи“. Издаваше ги езикът на тялото. Обикновено седят приведени, никога не пият нищо по-силно от кока-кола, гледат съсредоточено картите си — като счетоводители, които правят ревизия. Казината са разработили начини да изпращат подобни индивиди у дома разорени, а те, съсредоточени върху броенето на картите, дори не забелязват, че чиповете им ги няма.

Били отиде до предпоследната маса в секцията. Дилър беше жена със съвършена поза, която раздаваше картите от пластмасова кутия за раздаване в бързо темпо. Колкото по-бързо се движи играта, толкова повече пари печели казиното.

Били подмина масата, без да спира. Жената на трето място беше сериозна пречка пред бързината. На около трийсет и пет, с голямо лице, скрито зад очила на библиотекарка, руса перука и тяло, което изглеждаше, както може да се очаква. Не помнеше да я е виждал някога. Новачка.

Спря на четири-пет метра от масата, за да види как играе. За да определи дали мами, преброи колко ръце раздава дилърът и ги раздели на раздаванията, които жената спечели. Печелеше повече от 50 процента, което би могло да се получи с белязани карти. Крънчи бе видял правилно. Тази жена беше Мадам Пикасо.

Продължи да наблюдава, с надеждата да я хване като бърка в чантата си, за да вземе субстанция за бележене на картите. Всеки „художник“ си имаше особености. Някои бележеха само асата, други — картите с големи стойности. Количеството също е характерно. Някои слагат съвсем малки петънца, други предпочитат големи.

Мадам Пикасо отвори чантата си. Извади червило, което нанесе щедро по устните си. Когато го върна, ръката й се задържа в чантата една идея повече.

Ясно.

Когато извади ръката си, пръстите бяха разперени и изглеждаха като замръзнали. Беше сложила от веществото на четирите пръста, така че да може да бележи четири карти, без да се налага да бърка в чантата. Добра идея, не беше виждал това преди.

През следващите два кръга беляза четири карти със стойност над десет, които й раздадоха. За окото на тавана нямаше нищо подозрително — тя просто леко триеше гърбовете на картите с пръсти. В действителност превръщаше тестето в отворена книга.

— Познай кой те търси — каза Айк и подаде на Били мобилния си телефон.

— Мами ли кучката, или не? — попита Шаз.

— Не съм сигурен. Записвате ли я? — попита той.

— Разбира се, че я записваме. Записът обаче не показва категорично дали мами.

Били все повече оценяваше Мадам Пикасо. Беше усъвършенствала трика си до степен камерата за наблюдение да не е в състояние да определи какво точно прави. Такива умения са рядкост и той реши, че иска да се запознае с тази жена.

— Остави ме да я погледам още малко — каза той.

— Имам по-добра идея — каза Шаз. — Ще накарам Айк и Ти Бърд да я дръпнат отзад и да я обискират. Ако намерят вещество в чантата й, заминава.

— Ще я убиеш?

— И още как. Така постъпваме с хората, които крадат от нас. Дай телефона на Айк.

Били върна телефона. Ако не се намесеше, мадам Пикасо щеше да последва Рики Бозуел. Не беше сигурен как точно да го направи, без самият той да пострада, но това не означаваше, че няма да опита.

Наблизо мина апетитна келнерка, която крепеше в ръката си пълен поднос. Огледа Били, хареса каквото видя и му намигна закачливо. Той мушна сто долара в чашата й за бакшиши, после прошепна нещо на ухото й. Тя се престори на леко разочарована, като че ли беше в настроение за нещо друго.

— Кое място? — попита келнерката.

— Трето, предпоследната маса — отговори Били.

— Ще ми се обадиш ли после?

Той кимна и тя му даде номера си и каза:

— Ще се погрижа.

 

 

Келнерката отиде до масата и застана зад гърба на Мадам Пикасо. Попита дали някой иска питие. Няколко от играчите отговориха утвърдително и дадоха поръчките си. Когато ги записа, тя погледна към Били. Той я подкани с кимване.

Келнерката беше деснячка. Прехвърли подноса в лявата си ръка и после плъзна палеца на дясната надолу по гърба на Мадам Пикасо, по линията на гръбнака. Комарджиите наричат това „докосване“. В миналото шефовете на игрални салони докосвали по този начин тези, които подозирали в нечестна игра, за да им дадат шанс. Престани, или…

Мадам Пикасо седна изправена на стола си. В главата й вероятно засвириха сирени, които й казваха да се маха. Стана рязко и без да вземе чиповете си от масата, тръгна директно към дамската тоалетна, която беше зад салона за блекджек. Били бе впечатлен. Повечето измамници щяха да натъпчат чиповете по джобовете си и така да загубят безценно време.

— Хей… къде отиде тя? — попита Айк миг след като затвори телефона.

— Нямам представа — излъга Били.

Айк се надигна на пръсти. Ръстът му позволяваше да гледа над тълпата.

— Виждам я. Хайде, Ти, да й заковем задника!

Биячите прекосиха залата с надута походка, като футболисти, които се канят да осакатят защитник. Били ги последва от разстояние. Мадам Пикасо се бе втурнала към дамската тоалетна, но не заради физиологически нужди. Беше време за преобразяване. Щеше да се отърве от перуката и очилата, щеше да обърне дрехата си с вътрешното навън, да изхвърли високите токчета и да ги смени с ниски обувки, които държи в чантата си, заедно с друга, много по-малка чанта. Голямата, натъпкана с всичко излишно, щеше да отиде в боклука. Когато отново излезеше в залата на казиното, щеше да изглежда напълно различна.

Само две неща можеха да й попречат да избяга. Най-напред, ако Айк и Ти Бърд я разпознаят. Ако има характерна бенка някъде по лицето или татуировка на шията. Тези неща не могат да бъдат заличени и бяха довели до залавянето на не един измамник.

След това, реакцията й при вида на Айк и Ти Бърд, когато излезе, също би могла да й изиграе лоша шега. Двамата изглеждаха страховито дори с новите дрехи. Ако се сепнеше и се издадеше, ако вдигнеше ръка към лицето си или подскажеше по друг начин, че се чувства виновна, това щеше да е краят й. Били беше направил, каквото бе могъл. Сега всичко беше в ръцете на боговете.

Спря край редица игрални автомати и изчака, за да види какво ще се случи. Даваше на Мадам Пикасо шанс петдесет на петдесет да се измъкне невредима от казиното. В града нямаше много казина, които дават равни шансове за печалба и загуба, и нейната ситуация беше добра.

 

 

Мадам Пикасо излезе от дамската тоалетна като доста по-различна жена от тази, която влезе. Русата коса беше станала кестенява, вързана на кок, очилата ги нямаше, обувките бяха мокасини с бродерия, блузата беше с друг цвят. Единственото непроменено нещо бяха панталоните. Биячите дори не я погледнаха. Измъкването й беше като по учебник. Не много бързо, не и бавно, не бягай, ако не те гонят, гледай напред… Беше залепила за ухото си мобилен телефон, докато пресичаше залата. След като излезеше, или щеше да се отдалечи по улицата забързано, или щеше да вземе такси и да изчезне завинаги.

„Страхотна си, момиче“, помисли си Били.

Писък го накара да се обърне рязко. Пред дамската тоалетна се разрази суматоха. Айк и Ти Бърд бяха хванали руса жена на средна възраст, която бегло приличаше на Мадам Пикасо, и я държаха. Блузата й беше скъсана, беше загубила обувките си.

— Охрана! Охрана! — викаше жената.

— Ние сме охраната. Затваряй си устата! — изръмжа Айк.

Блондинката го изрита в пищяла. Беше побесняла и Били можеше само да гадае за колко пари ще заведе дело срещу казиното. Нямаше никаква причина тази жена да понася бой, какъвто не заслужаваше, и той забърза нататък.

— Не е тази — каза на двамата.

— Какво? — попита Айк.

— Категоричен съм. По-добре я пуснете.

Айк се обади по мобилния си телефон. Жената продължаваше да се бори.

Ти Бърд й изви ръката и тя се преви от болка.

— Кънингам не мисли, че е тя — каза Айк по телефона. Погледна Били: — Крънчи казва да си гледаш шибаната работа.

Значи сега Крънчи командваше парада. Това беше друга история. Били вдигна ръце с подигравателно помирение и отстъпи.

— Махнете мръсните си ръце от мен! — пищеше блондинката, докато биячите я отвеждаха.

 

 

Изведнъж остана сам. Не мислеше, че някой го наблюдава през окото на тавана — вероятно вниманието им беше насочено към набедената измамничка и нямаше да се занимават с него. Реши да потърси Мадам Пикасо. Искаше да се запознае с тази жена. Имаше куража и уменията и бе запазила самообладание, когато таванът започна да се срутва. В неговата професия тези качества бяха много ценни. Най-важното, беше ловка, така че казиното я взе за тъпа кучка, което е възможно най-добрата дегизировка.

Тръгна към изхода и излезе до паркинга на портиера. Хладният вечерен въздух лъхна сетивата му и той потрепери от рязката смяна на температурата. От издължени лимузини и опашка таксита слизаха пътници, а шофьорите вадеха от колите багаж. Шефът на портиерите периодично надуваше пронизителната си свирка, за да подканя шофьорите да побързат.

Нямаше и следа от жената. Дали не беше побягнала? Това беше напълно възможно, само че тази вечер по тротоарите имаше много туристи, което означаваше и много ченгета, по двама на всеки ъгъл. Били избягваше контакти с полицията винаги щом е възможно, дори случайни срещи на улицата, и не смяташе, че Мадам Пикасо е много различна в това отношение.

Което означаваше, че още е някъде тук. Реши да провери опашката, която чакаше таксита. Преброи седем двойки, всички облечени като за вечер в града. Мъжете поглеждаха нервно часовниците си и се питаха дали няма да стане по-бързо, ако тръгнат пеша. Били се приближи до достолепен белокос мъж в началото на опашката.

— Извинете, че ви безпокоя, но загубих приятелката си. Кестенява коса, завързана на кок, с черни панталони. Видяхте ли я някъде тук?

Ключът към успешната лъжа е да й придадеш правдиво звучене. Мъжът се хвана на легендата и попита жена си, която висеше на ръката му. Тя посочи една бетонна колона зад будката на пиколата.

— Ето там е. Стори ми се, че изглежда малко разстроена.

— Благодаря.

Приближи се предпазливо до колоната. Видя кълба цигарен дим отстрани и реши, че Мадам Пикасо опитва да се успокои. Знаеше, че в началото ще е неловко, но трябваше да говори с нея. Искаше да прави бизнес с тази жена. Извади мобилния си телефон и го задържа пред себе си, както правят хората, когато пишат съобщения, и мина зад колоната. Наистина беше там и пушеше ментолова цигара. Миризмата като че ли накара нещо в главата му да щракне — заля го вълна еуфорични спомени, водопад от спомени, които ускориха сърцето му. Свали телефона и се вгледа, за да се увери.

Магс също го гледаше. Годините бяха милостиви към нея и все още беше красива като от корица на списание. Знаеше, че е била разпозната, но като че ли не беше кой знае колко обезпокоена. Толкова я харесваше! Беше влюбен в нея. Винаги когато правеше секс, си представяше, че е с великолепната Маги Флин. Това беше стара фантазия, но до този момент не беше остаряла.

Късмет, съдба, както и да се нарече, отново бяха заедно. Този път нямаше да я пусне да си отиде, ако имаше начин да я спре.

— Предполагам, не ме помниш — каза Били.

Магс смачка фаса на плочите.

— Мамка му! Ти си вестникарчето!

 

 

Един ден, докато той продаваше „Провидънс Джърнъл“ пред пекарната на Делсесто на площад „Депаскуале“, кашлящата тойота на Магс спря до бордюра. По ирландски огнена и облечена фантастично, тя би могла да бъде красавицата сестра на най-добрия ти приятел, но… всъщност беше крадла. Доказателство бяха купчините кутии от облекла Ив Сен Лоран на задната седалка. С две думи, работеше в магазина на „Мейси“ и беше прибрала дрехите, когато шефът й бе излязъл в почивка.

— Хей, сладур, искаш ли да изкараш малко пари? — попита го тя.

— На мен ли говориш? — попита той.

— Че на кого другиго?

— Колко пари?

— Петдесетачка за половин час работа.

Той метна найлон върху вестниците и скочи в колата. Магс го заплени по начина, по който митичните гръцки сирени са омайвали жадните за любов моряци, за да се разбият в скалистите брегове на острова им. Понесоха се по неравния път, като че ли летяха на вълшебно килимче.

Тя му обясни схемата. В кутиите имаше страхотни фалшиви кашмирени пуловери, направени от синтетика, чието производство не струва почти нищо. Сгънати елегантно и красиво, всеки с впечатляваща гаранция на златно фолио, „Произведено в Ирландия“. Само не пали цигара близо до тях, защото ще се запалят. Работата му щеше да е да държи кутиите и да си затваря устата, докато Магс върши магията си.

Влязоха в строителен обект на Федерал Хил и тя бързо събра тълпа. Това беше най-изумителното нещо, което бе виждал. Строителните работници пъхаха пари в ръцете й, без да се замислят. Повечето нямаха представа какво купуват, но го мислеха за страхотно и искаха да го имат. Всяка сричка, която излизаше от устата й, целеше да ги раздели с трудно спечелените им пари. Скоро всички пуловери бяха продадени.

Тръгнаха си и Магс спря за шоколадов шейк в „Мики Д“ на Броуд стрийт. Седяха в колата й и докато тя пиеше напитката си, той опитваше да измъкне от нея възможно повече информация за измамите. Накрая й писна от въпросите му и тя каза:

— Трябва да тръгвам. Бъди здрав.

— Вземи ме с теб. Ще спечелим много пари.

— Ти си умно хлапе. Направи си услуга, отиди да учиш в колеж.

— Говориш като моя старец. Иска да отида в Масачузетския технологичен институт.

— Послушай го. Бащите знаят най-добре.

— Това е по-хубаво. Харесвам те. Мисля, че си най-красивата жена, която съм виждал.

Тя се усмихна унесено. Наведе се и устните й докоснаха неговите, целувката стана дълга. Дъхът й миришеше на ментолова цигара. Тази миризма щеше да го възбужда години наред.

Магс се отдръпна, запали нова цигара. Стана съвсем делова.

Случилото се между тях си бе отишло.

— Искаш да стрижеш хората ли? — попита тя.

Били не знаеше дали иска да „стриже“ хората, или не. Знаеше само, че иска да изкарва по много пари, да носи хубави дрехи, да живее в красива къща, да кара спортни коли, да излиза с красиви жени и че не иска да минат години, преди да стигне до това.

— Къде да отида? — попита той.

— „Шеруд Манюфакчъринг“, на Ийгъл стрийт 75. Няма табела. Ще се качиш горе и ще почукаш на вратата. Ще отвори един чернокож тип. Кажи му, че искаш да говориш с Лу Профачи.

— Кой е той? С какво се занимават там?

— Лу е собственикът. Произвеждат фалшиви стоки, които улични продавачи продават на глупаците. Големият хит са фалшивите пуловери и фалшивите ролекси. Часовниците издържат около седмица и се разпадат, нищо че на кутията е обявена доживотна гаранция. Лу ще те сложи с някой професионалист и ще научиш номерата много скоро, после ще те прати навън. След половин година ще правиш по хилядарка на седмица.

— Къде навън ще ме прати?

— На улицата. Всички улични търговци в Провидънс наемат територията си от Лу. Някои работят в моловете, други по гарите. Моята територия са строителните обекти.

— Може ли да ме научи как да мамя на карти и зарове? Моят старец не иска.

— Разбира се. Лу е наясно с тези неща. Сега ме пусни да си вървя.

Той изпи последната глътка от шейка си. Напитката отми вкуса на целувката й, но не и еуфорията, която бе дошла с нея. Магс беше отворила очите му за толкова много неща. Да се откаже нямаше да е лесно.

— Игъл стрийт е в другия край на града, нали?

— Да.

— Лу Профачи.

— Да, така се казва.

— Сигурна ли си, че ще го направи?

Тя протегна ръка през седалката и разроши косата му.

— Само му кажи, че те праща Маги Флин.

 

 

— Точно така. Аз съм вестникарчето. Нека те почерпя питие — каза Били.

Магс не смяташе, че трябва отново да влиза в „Галакси“. Поклати глава.

— Няма защо да се безпокоиш. Хванаха друга руса жена — каза той.

— Какво би трябвало да означава това? Аз не съм руса.

— Беше. В казиното.

— Мисля, че ме бъркаш с някоя друга.

— Видях те да бележиш карти в казиното. — Били вдигна четири пръста и ги размърда шеговито. — Удивителна ловкост на пръстите.

— Не знам за какво говориш.

— В чантата ти имаше кутийка мазило. Седеше на трето място и бележеше картите със стойност над десет. Един от охраната те е хванал и казиното ме изпрати, за да проверя.

В очите й се промъкна страх.

— За казиното ли работиш?

— Изпълнявам конкретна задача. Нека те почерпя питие. Имам бизнес предложение за теб и искам да го обсъдим.

— Бизнес предложение?

— Да, точно така. Става дума за доста пари. Не звучи ли интересно?

Магс доби объркан, леко изплашен вид. Не беше разбрала каква точно е работата на Били и не знаеше дали е враг или приятел.

— И няма да ме издъниш? — попита тя.

— Не, по дяволите — отвърна той.

Магс погледна крадешком към будката на портиерите, сякаш обмисляше дали да не се втурне по тротоара към „Стрип“. Били я хвана за ръка и я поведе към входа.

— С мен няма за какво да се безпокоиш — увери я.