Джеймс Суейн
Казино (9)

8.

Къщите в квартала на Гейб изглеждаха еднакви и Били обикаля, докато не мина покрай празна будка за портиер, което означаваше, че се е измъкнал. Излезе на булевард „Лас Вегас“. Казината по „Стрип“ осветяваха северния хоризонт с интензивността на ядрена експлозия. Продължи напред бавно, потънал в мисли. Никога досега не се бе представял за мениджър на хедж фонд и трябваше да разбере какво включва това. Спря пред „Фатбургер“, срещу „Монте Карло“, и скоро седеше в колата на паркинга и ядеше мазни лучени кръгчета, докато изучаваше снимките на мениджъри на фондове, които бе открил телефонът му. До последния приличаха на момчета, мекушави на вид, бели, с модни прически и бели като клавиши на пиано зъби.

Блейзърите и широките памучни панталони бяха норма, както и ризите.

Колежанчета.

Стигна до няколко онлайн вестникарски биографии, които прочете, за да получи представа за начина на живот. Мениджърите на хедж фондове бяха свръхумни, с научни степени от Уортън, Нюйоркския университет и други програми от Бръшляновата лига. Хрумна му и написа „Томас Пико“ в Гугъл, и откри, че няма снимки на този, в чиято роля смяташе да влезе.

Страхотно.

Слезе от колата, отвори багажника и затършува в кашона с дегизировки, пълен с перуки, очила, шапки и няколко спортни сака. Опита едни черни очила и блейзър със златни копчета, свръхконсервативен, приглади щръкналата си коса с твърда четка и се погледна в страничното огледало.

Чудесно.

Седна отново в колата, отключи жабката и напълни джобовете си с банкноти от по сто долара, с които смяташе да играе в салона за баровци на „Галакси“.

Излезе от паркинга на „Фатбургер“ с мисълта, че само смотаняците се разхождат с толкова много пари в брой, и се засмя.

 

 

В един през нощта „Стрип“ гъмжеше от хора. Били винаги минаваше по главната улица с казината, когато имаше възможност, защото блясъкът на неона му доставяше истинско удоволствие. В сравнение с Вегас Провидънс беше малък и мръсен и той не искаше никога да се връща там. Нямаше да се върне никога, ако старецът му не бе хвърлил топа една мрачна Коледа преди няколко години.

Беше решил да умре у дома, свързан с кислородна бутилка и с незапалена цигара, увиснала между сухите устни. С всеки час дишането му ставаше все по-мъчително. Даваше си сметка, че краят наближава, и каза на сина си да извади една картонена кутия от шкафа в антрето. Били я намери и видя, че е пълна с любовни писма от жена, която не беше майка му. Сред писмата имаше изрезка от вестник с негова снимка, при получаване на награда при краткия му престой в Масачузетския технологичен институт.

Върна се в дневната и попита баща си какво иска да направи с нещата от кутията.

— Изгори ги — отговори старецът. — Всичките.

В деня след смъртта му Били го направи.

„Галакси“ се изправи пред очите му. Беше подобно на кашон чудовище, състоящо се от два високи хотела и казино, вмъкнати на тясно късче земя. Докато навигираше през виещата се алея на входа, лъчи от прожектори прорязаха нощното небе, като че ли пристигаше на кинопремиера. За да пробие във Вегас, едно казино трябва да има своя тема — колкото по-неземна, толкова по-добре. Темата на „Галакси“ беше златната епоха на киното. И скрити говорители непрекъснато свиреха популярна филмова музика.

Той хвърли ключовете от колата си на пиколото и влезе вътре.

Лобито напомняше за хотел „Бевърли Хилс“, с кръгъл мраморен под и полилей от стъклени висулки. На всяка маса имаше свежи цветя. Мъж със смокинг свиреше бавни мелодии на миниатюрен роял, така че на Били му се прииска да танцува.

Коридор водеше към казиното, дълго няколко футболни игрища. Той влезе и мина под опушен купол, монтиран на тавана, където всевиждаща камера записа физиономията му и я пусна през програма за лицево разпознаване, която идентифицира двайсет и шест точки от лицето му. След това профилът беше пуснат за сравнение с база данни на известни измамници. За да изиграе системата, беше достатъчно да премахне три от тези точки. Като си сложи очила, шапка за бейзбол или смени прическата си, или си сложи фалшиви зъби, би могъл да влезе във всяко казино, без да има никакви проблеми.

Освен камерите обаче трябваше да се справи и с други препятствия. Служителите на казиното също изучават клиентите. Някои от тях са бивши ченгета с набито око за измамниците. Били се справяше с тях, като се преструваше на наивен турист, който задава тъпи въпроси. Колегите му наричаха тази игра „игра на идиот“ и Били се справяше не по-зле от всеки друг.

Салонът за баровци беше в задната част на казиното и в него се влизаше през двойна бяла резбована врата. Когато натисна дръжката, за да влезе, си припомни, че името му е Томас Лико и че е мениджър на хедж фонд от Ню Йорк.

 

 

Салонът се оказа уютно пространство със златисти килими и приглушено осветление. До входа имаше старинно бюро, на което се разпореждаше русокос дявол от женски пол. Това беше ВИП домакинята на салона и неговата задача беше да спечели доверието й, преди да ограби мястото. На ревера имаше табела „Л. Шазам“. Подхождаше й.

— Ед Бътлър тук ли е? — попита той учтиво.

— Ед почива тази седмица — отговори тя. — Аз мога ли да помогна?

— Ед ме вкара в компютъра в „Беладжо“ преди няколко години. Чух, че се е преместил тук.

— Ще проверя дали сте в нашата система. Моля, настанете се удобно.

Той седна и й подаде фалшивата лична карта. Една сервитьорка дойде с поднос, на който имаше само една чаша шампанско. Той я взе.

— Да, ето ви — каза ВИП домакинята и чукна компютърния екран с нокът. — Виждам, че последния път, когато сте играли в „Беладжо“, са ви отпуснали кредит от сто хиляди долара. Очаквате ли да получите такъв кредит и тук тази вечер?

— Просто исках да кажа „здрасти“ на Ед — отговори той и отпи от шампанското. — Може и да не ме помни. Доста време мина.

Жената му върна личната карта. Беше видяла достатъчно информация за него, за да си даде сметка, че си струва да му приберат парите в което и казино да е отседнал.

— Къде сте отседнали, мистър Пико?

— Казвай ми просто Том. В „Енкор“ съм.

— Харесва ли ви там?

— Бива.

— Има ли нещо, което не ви харесва?

— Обикновено ме настаняват в апартамент. Този път обаче не.

— Ние предлагаме едни от най-луксозните условия за настаняване в Лас Вегас. Някои хора твърдят, че сме задали нова дефиниция за лукс. Ще се радвам да ви предложа апартамент на покрива.

— Не, ще остана в „Енкор“. Благодаря все пак.

— Обичате ли музика? Мога да ви намеря билети на първия ред за концерта на „Ийгълс“ този уикенд. Билетите са разпродадени преди месеци, но успях да запазя няколко.

Не смяташе да го пусне без бой. Били отпи пак от шампанското, сякаш за да каже: „Чудесно“.

— Само кажете, и са ваши — добави тя.

Богатите никога не бързат и Били отпи още глътка, преди да попита:

— Мога ли да доведа приятелите си?

Тя кимна. Мислеше си, че го е хванала.

— Колко души е компанията ви?

— Седем. Доведох цял отбор във Вегас, за да празнуваме.

— Отбор? Професионален спортист ли сте?

— Управлявам хедж фонд. Тези хора работят за мен.

— Не виждам защо не.

Извади от чекмеджето на бюрото джоб с билети за предстоящия концерт на „Ийгълс“ и му отброи седем, с места на първия ред.

— От „Галакси“. Бихте ли желали да играете? Персоналът ни е много отзивчив. Мога също така да ви предложа десет процента възстановяване на всички загуби, които бихте могли да понесете.

Били прибра билетите в сакото си. Страхотно — не само щеше да ги ошушка както подобава, но и щяха да му купят билети за концерт на една от любимите му групи.

— Ами… Мисля да се възползвам от поканата — каза той.

— Чудесно. Какво предпочитате?

— Блекджек.

Блондинката стана и заобиколи бюрото. Златната й вечерна рокля докосваше пода. Беше висока, подобна на статуя, с тяло, което би могло да предизвика задръстване в трафика, безпредметно красивата жена, около която е построен Лас Вегас. Докосна ръкава на блейзъра му и леко го подръпна. Били не помнеше някога служител на казино да си е позволявал физически контакт с него. Не подхождаше на ролята и ако не беше погълнат от зяпането на убийствените й гърди, може би щеше да му мине през ум, че нещо не е наред.

— Не чух името ти — каза й.

— Лейди. Лейди Шазам. Всички ме наричат Шаз — отговори тя.

— Хубаво име. Откъде си?

— От Южна Калифорния. Елате с мен, ако обичате.

Влязоха в салона за баровци. Чашата шампанско все още беше в ръката на Били и той отпи още веднъж, без изобщо да си дава сметка, че животът му ще се обърне кошмарно нагоре с краката.