Джеймс Суейн
Казино (7)

6.

Върна се до „Пепърмил“ с милиони ватове неон, проблясващи в очите му. Когато наближи паркинга на ресторанта, телефонът му се събуди.

— Тъкмо паркирам — каза старият измамник.

— Да не се отби до бръснаря? — попита Били.

— Обадиха ми се по телефона веднага след като говорих с теб. Трябваше да вдигна.

— Не можеше ли да говориш, докато шофираш? Това е най-новата мода.

— Сложно е, Били. Не се занимавай с това.

— Няма ли да ми кажеш защо закъсняваш?

— Не. Забрави.

Били почувства полъх. Дали Капитана не опитваше да го накисне? И друг път колеги бяха опитвали да го компрометират. Реши, че е по-добре да разбере.

— В бара съм и пия бира. Ти какво ще пиеш? — попита.

— „Джак Даниълс“ с бира за разредител — отговори старият мошеник.

— Добре. Чакам те.

Скри се зад един стълб, облепен с телефони на проститутки, и проследи как Крънчи паркира корвета си от 69-а година, как слиза от колата и се протяга.

Крънчи бе израснал в ранчо в Монтана и беше с кожени каубойски ботуши и черна каубойска шапка с лента от кожа от гърмяща змия. Беше висок и жилест, кожата му беше сбръчкана. Докато вървеше през паркинга към входа на ресторанта, Били забеляза, че куца. Дали някой не го беше пребил? Доста вероятно.

Обзе го лошо чувство. Реши да изчака, за да провери дали Крънчи не е довел нежелани приятели. В днешно време човек трябваше да е предпазлив.

Бе се включил в екипа на Крънчи почти веднага след пристигането си във Вегас. Тогава дъртият специализираше подмяна на карти при невнимателни дилъри на блекджек. Били не вярваше, че такова нещо е възможно, докато не удариха „Мираж“. Дилърката размеси шестте тестета и ги остави пред себе си, за да бъдат разцепени. В този момент член на екипа изигра сърдечен пристъп на съседната маса. Докато се обаждаше да извика шефа, дилърката за миг вдигна пръсти от картите и в тази частица от секундата шестте тестета бяха подменени с други, подредени така, че от тях да излизат само печеливши ръце. След двайсет минути станаха собственици на сто хиляди от парите на казиното.

Няколко компании излязоха от ресторанта, но никой не влезе. Били реши, че е безопасно, и тръгна към входа. Заведението беше пълно с туристи, които поглъщаха храна на безумни цени. Шефката на салона му се усмихна, но не му предложи меню. Беше го виждала и знаеше, че е местен.

Той мина през завеса от мъниста и влезе в салона. На масите горяха бели свещи, а в средата на залата имаше нетоплеща камина, която напомняше лагерен огън. Отстрани имаше бар с девет стола отпред. Крънчи седеше на средния пред чаша кафява течност. Били се настани до него и привлече вниманието на сладка барманка с прилепнали дрехи и изпъната назад коса.

— Бира — каза той. — „Корона“, без чаша.

— Искаш ли лайм с бирата? — попита барманката.

— Не ям плодове. Казват, че не били полезни за здравето.

Тя му сервира бирата. Крънчи попита под нос:

— Къде беше?

— Отвън. Защо куцаш? Не куцаше, когато действахме заедно.

— Артритът ми се обажда. Остарявам.

Хубавата барманка сложи пред Били сметката. Той й подаде двайсетачка и й каза да задържи рестото. Тя му се усмихна така, че да му се прииска да дойде пак. Той си взе бирата и тръгна към една маса в ъгъла. Крънчи го последва.

Седнаха един срещу друг на маса, голяма колкото чиния за вечеря. Крънчи някога изглеждаше добре, на изсеченото му лице лесно се появяваше усмивка. Трудният живот си бе казал думата и сега физиономията му приличаше на ръждясала ламарина, а зъбите му бяха толкова потъмнели, че не личеше дали изобщо ги има.

— Какво ти става, по дяволите? — попита старият измамник.

— Закъсня. Сам определи времето, трябва да го спазваш. Ти си ме учил на това, забрави ли?

— Така ли?

— Така. Освен това куцаш. Никога не си споменавал, че имаш артрит.

Крънчи извади от джоба на джинсите си пластмасово шишенце за лекарство, пълно със сини капсули, и го сложи на масата.

— Ето това вземам за бедрената става. Преди трийсет години един гард ме хвърли по едно стълбище и оттогава бедрото ми не е същото.

— Не куцаше, когато работехме заедно.

— Криех го, защото не исках да съм инвалид. С годините обаче болката става все по-силна.

Изглеждаше правдоподобно, обаче Били имаше нужда от още убеждаване.

— С кого говори по телефона?

— С дъщеря ми. Тя е истински проблем.

— Откога имаш дъщеря?

— През деветдесет и първа имах закачка с една сервитьорка. Тя искаше да се омъжи, аз се дърпах, така че тя си събра багажа и изчезна към Лос Анджелис. Двайсет години след това телефонът ми звъни и едно момиче казва: „Здрасти, аз съм Клариса и съм ти дъщеря“. Мога да те уверя, че всичко след това е филм на ужасите.

— Иска ти пари?

— Всеки път, когато говорим. Има две братчета, няма работа, не получава помощи. Всеки месец й пращам чек, но никога не е достатъчно. Защо се хилиш така? Мислиш, че е смешно ли? Майната ти, Били!

— Просто се опитвам да си представя как някой крънка от теб.

— Различно е. Тя ми е дъщеря.

— Значи си говорил с нея и заради това закъсня. Това ли е обяснението?

Пелена от гняв обви физиономията на стария измамник. Той извади мобилния си телефон и показа на Били последните разговори. През последните дванайсет часа му се бяха обаждали три пъти от номер с код 310, тоест Южна Калифорния.

— Обади й се, ако не ми вярваш.

Били едва не го направи, само за да ядоса стареца. Все пак се облегна на стола си и се отказа. На масата все още имаше сериозна сделка, а парите движат света.

— Познаваме се отдавна — каза Крънчи. — Мислиш ли, че ще те измамя? Ей, момче, аз съм те учил на занаята!

— Научил си ме на много неща — съгласи се Били.

— Мислиш, че ще те накисна?

— Мина ми през ум, да.

— За бога, Били! Не бих го направил. Ти беше хлапето, което исках да ми е син.

Старецът на Били мамеше на карти, но така и не бе научил сина си на триковете, защото искаше той да учи в колеж и да стане човек. Когато Били пристигна във Вегас, Крънчи го взе под крилото си и последва едно безкрайно увеселително пътешествие.

— Сериозно ли го казваш? — попита Били.

— Сериозно го казвам, по дяволите! Никога не бих те прецакал.

— Тогава значи съм откачил. Извинявай.

— Още ли искаш да участваш?

Били отговори, че иска. Махна на хубавата барманка и посочи масата.

— Още по едно. За приятеля ми двойно.

 

 

— Е, да чуем каква е сделката — подкани го Били, след като барманката донесе питиетата им.

— Използвах дилърка на блекджек в казино „Рио“, казва се Джази — започна Крънчи. — Значи тя клати ръце и показва скритата си карта на всяка пета ръка. Онзи ден научих, че се е махнала от „Рио“ и е започнала в салона за баровци на „Галакси“. Замислих се кой от познатите ми би могъл да се направи на богат кучи син. И си казах: „Ще се обадя на Били“.

— Добре. Как смяташ да ме вкараш в салона?

— В компютъра на „Галакси“ има фалшива самоличност, която те очаква.

— Как успя да го направиш?

— Не аз. Скип Джонсън го направи. Помниш ли Скип? Беше с нас известно време.

— Помня го.

— Скип сънува нещо. Смяташе, че може да влезе в казино, да подпише разписка за кредит от двайсет хиляди, да вземе чиповете и да ги обмени срещу пари, а после да си тръгне, без да плати на казиното.

— Хубав сън.

— И почти го осъществи. Хакна базата данни на националната кредитна система и открадна кредитната история на шестима баровци от Източното крайбрежие. Откри банкови сметки на имената на тези хора и тръгна по казината да иска кредитни линии, които, разбира се, му отпускаха. Отиваше в някое казино и показваше фалшива лична карта във ВИП салона. Разбира се, за начало му даваха двайсет хилядарки, с които да играе, и той ги губеше на крапс. Братът на Скип, Рони, се включваше в играта и залагаше срещу него. Загубеното от Скип отиваше при Рони. Позната ли ти е схемата?

— Компенсиращо залагане — отговори Били.

— Точно. Скип го е правил из целия град. Прибираше се и плащаше кредита на казиното, така че навсякъде повишаваха кредитния му рейтинг. В някои казина достигна двеста хиляди.

Били беше впечатлен. Големият удар на Крънчи изглеждаше все по-добре с всяка минута.

— Скип и Рони отидоха да направят удара в „Ню Иърс“. Обикновено се регистрираха в хотели, в които Скип имаше висок кредитен рейтинг. Та значи онази вечер той отива най-напред в казиното, подписва кредита и му дават двеста хиляди в чипове. Той дава чиповете на Рони и той ги осребрява. Това продължи, докато не се преместиха в „Уин“. Там го разпозна един от охраната и всичко отиде по дяволите.

— Добре. Как всичко това ще ме вкара в салона за баровци на „Галакси“?

— Една от фалшивите самоличности на Скип не е използвана никога за получаване на кредит и все още е в компютрите на казината — обясни Крънчи. — Купих я от него, за да може да си плати гаранцията. На името на Томас Пико, мениджър на хедж фонд. На трийсет години, колкото теб. Ще влезеш в салона на „Галакси“, като се правиш на Пико.

— Как така Пико е в компютъра на „Галакси“? Това казино отвори буквално преди дни.

— ВИП домакинът от салона в „Галакси“ се казва Ед Бътлър. Бътлър работеше в „Беладжо“. Когато се премести в „Галакси“, взе със себе си базата данни, включително и Пико.

— Значи Бътлър се е запознал със Скип, когато той се е представял като Пико.

— Да.

— Колко пъти?

— Скип казва, че е срещал Бътлър само един път. Бътлър вижда стотици баровци всеки месец. Повярвай ми, няма да си спомни, че е виждал Скип.

— Значи остава само да вляза в „Галакси“, да им покажа фалшива самоличност и да ги ограбя както си знам?

— Точно така. Какво ще кажеш?

— Съгласен — каза Били.