Джеймс Суейн
Казино (67)

66.

Закусиха късно в кафенето на мотела и решиха, че ще е добре да се махнат от града за известно време.

— Къде искаш да отидем? — попита той.

— В Лос Анджелис. Винаги съм искала да отида там — каза Магс.

— Никога не си била в Лос Анджелис? Това е любимият ми град. След този.

— Къде ще отседнем?

— Във Венис. Плажът наистина е страхотен.

С телефона му намериха бутиков хотел във Венис, казваше се „Едуин“. Магс хареса обзавеждането и взеха стая с гледка към океана, което му струваше още шестстотин долара. Нормално не би похарчил толкова, но Магс му бе дала това, от което се нуждаеше, и той отново се чувстваше цял.

На паркинга телефонът му отново започна да издава звуци. Съобщение от адвоката му. Медицински център „Дезърт Спрингс“, Интензивно отделение, стая 224. Оставаше да свърши само едно нещо, така че пое по „Ковал“ на север, докато стигна до „Фламинго“ и сви надясно.

— Магистралата не е натам — отбеляза Магс.

— Трябва да посетя болен приятел отвърна Били.

— Мислех, че ще ме заведеш във Венис и ще ме чукаш до обезумяване.

Били се вторачи в пътя напред. Магс се опитваше да го контролира, да му покаже кой е шефът. Реши, че това би трябвало да се очаква.

— Ще ти се издължа, обещавам.

— Помни си думите — каза тя.

Болницата се появи и той даде мигач.

 

 

Медицински център „Дезърт Спрингс“ е известен с травматологията си. Били мина през плъзгащата се стъклена врата, отби се в магазина за подаръци и купи кошница, пълна с червени карамфили и маргарити, след което се качи на асансьора до интензивното отделение на втория етаж.

Стая 224 беше в края на коридора и за разлика от другите стаи, пред вратата й се бяха събрали множество посетители. Бяха хората от сватбата на Циганите, сега облечени в ежедневни дрехи.

Когато видяха Били, един от тях се отдели от останалите и излезе напред. Беше кумът, който бе помолил Били да направи снимка на групата. Беше млад, под трийсет, и гледаше гневно и властно, като човек, чийто ред е да наследи трона.

— Извинете — каза той, — но мисля, че сте сгрешили стаята.

— Бях там вчера, когато стана. Дойдох да видя как е — обясни Били.

Кумът изведнъж се смути.

— Ти си този, който се спря, за да му помогне. Ти спаси живота на баща ми. Лекарите казаха, че е щял да умре от загуба на кръв, ако не си бил ти.

— Радвам се, че е прескочил трапа. Нещо против да го поздравя?

— В момента си почива. Разбира се, ще му кажа, че си идвал.

Кумът опита да вземе кошницата с цветя от ръката на Били, но той не я пусна. Младежът присви очи и превключи в режим пълна бдителност.

— Трябва да говоря с баща ти — каза му Били.

— Току-що обясних, че…

— Мисля, че и той иска да говори с мен. Кажи му, че съм тук.

— За какво става въпрос? Кой си ти?

— Просто му кажи, че съм тук. Ще чакам в стаята на сестрите.

 

 

Сега Били знаеше, че не беше трябвало да пита скъпия стар Папа за магнита. Старецът вероятно цяла нощ се бе мятал в болничните чаршафи, убеден, че Били ще издаде фамилията му на борда по хазарта. Нищо не би могло да е по-далече от истината, но как би могъл да го знае старецът?

В интерес на истината, Били му се възхищаваше за великолепната постановка. Някои модели игрални автомати имат недостатък, заровен в системата им. Много измамници знаят за този недостатък, но нямат идея как да го използват. Старият Папа беше открил начин, беше отишъл и го беше направил. Всеки игрален автомат има чип памет, наречен EPROM, и кодът генерира милиони числа в секунда, което гарантира, че всяка игра е наистина произволна, а не контролирана. Чиповете EPROM с лошо качество могат да бъдат манипулирани с помощта на софтуер, наречен DEPROM, който добавя дълъг код в чипа EPROM, който кара машината да плати джакпота. Допълнителният код съдържа обичайните редове от нули, единици и букви и на пръв поглед изглежда съвсем нормален.

Трудната част е да добавиш кода към машината. Скрит зад роклята на младоженката, Папа беше накарал вътрешната алармена система на автомата да млъкне с помощта на естествения магнит, после беше отворил кутията с шперц. С помощта на малък компютър бе качил допълнителния софтуер и бе добавил нужния код към чипа EPROM на манипулирания игрален автомат.

Джакпотът щеше да бъде откраднат по-късно от претендент. Претендентите най-често бяха жени, често учителки или дентални хигиенистки с безупречно минало. За да се задейства кодът, трябва да се пусне определена последователност от монети. Тя задейства допълнителния код, който осигурява изплащането на джакпота.

Дялът на претендента обичайно беше 5 процента. Не е лошо за час работа.

„И аз бях там, за да го видя“, мислеше Били.

 

 

Кумът дойде до стаята на сестрите и му махна с ръка. Били го последва по коридора. Множеството пред вратата се раздели, за да му направи път. Всички погледи бяха вперени в непознатия.

В стаята имаше само едно легло. Папа беше седнал, с възглавница зад гърба, и превключваше калпавите телевизионни кабелни канали, избрани от болницата. За старче като него беше доста суетен — беше гладко избръснат, косата му беше старателно сресана. Две от дъщерите му също бяха в стаята. Той тихо им каза нещо и те излязоха.

— Ти също — каза Папа.

— Трябва да съм с теб, татко — възрази синът му.

— Този човек е наш приятел. Всичко ще бъде наред.

— Откъде знаеш, че е наш приятел?

— Слушай какво ти казвам и си мълчи. Разбираш ли?

— Да, татко. Ще съм в коридора, ако имаш нужда от мен.

— Няма да имам нужда от теб. Марш!

Кумът излезе неохотно от стаята. Папа посочи столовете. Били седна, въодушевен от възможността да прекара известно време насаме с него. Телевизорът над леглото изгасна.

— Ти си измамник, нали? — попита старецът.

— Виновен според обвинението — отвърна Били.

— Когато подхвърли онова, за магнита, реших, че е само въпрос на време да дойдат агентите на борда по хазарта, за да ме арестуват. След като не дойдоха, реших друго. Как се казваш?

— Били Кънингам.

— Аз съм Виктор. Приятно ми е, Били.

— На мен също. Слушам за семейството ти от години. Не мислех, че ще се срещнем, докато действам, но както изглежда, и това може да се случи.

— И ти ли ги мамеше? Какъв смях! Е, какво мога да направя за тебе?

— Исках да те предупредя. Агентите на борда са по петите ми и през следващите няколко седмици ще гледат записите от казиното под лупа. Ще заподозрат нещо, ако прибереш джакпота прекалено рано, нали разбираш какво искам да кажа?

— Мислиш, че трябва да изчакам, преди да изпратя мой човек там?

— Аз бих изчакал.

— Колко?

— Два месеца… За по-голяма сигурност.

— Ти си почтен човек, щом дойде тук, за да ме предупредиш. Да пийнем по едно.

Виктор извади изпод завивките си очукана сребърна плоска. Били отиде в банята и донесе две картонени чашки, в които Виктор щедро наля уиски. Вдигнаха чашите за наздравица и ги пресушиха. Били направи физиономия. Все едно беше близнал батерия от 9 волта.

— Е, кажи ми, как разбра, че зареждаме машината? — попита Виктор. — Не ми казвай, че някое от моите хлапета се е издънило. Непрекъснато имам проблеми с тях.

— Не. Всъщност се сетих сам — отговори Били.

— Сериозно? Тогава трябва да си много умен кучи син.

— Понякога. — Млъкна за момент. — Хлапетата ти често ли се дънят?

— Непрекъснато. Обучавам ги на най-доброто, но те никога не се справят както трябва. Отгоре на това непрекъснато се карат и ме натъжават. Понякога имам чувството, че съм шеф на детска градина. Едва се удържам да не им извия вратовете.

Проблемите му не изглеждаха различни от тези, които Били имаше с екипа си, което го изненада. Виктор мамеше казина доста по-дълго от него.

— Гонил ли си някога някое от тях? — попита Били.

Виктор премигна. Не го разбра.

— Някое от хлапетата ти — поясни Били.

— Дали някога съм гонил някое от хлапетата си?

— За проваляне на някоя работа.

— Разбира се, че не.

— Защо? Ако създават проблеми, не е ли това умното решение?

— Повярвай ми, много пъти съм си мислил да заменя моите хлапета с външни хора. Така ежедневните проблеми биха се решавали много по-лесно. В крайна сметка обаче винаги ме е спирало едно.

— Какво?

— Не можеш да си купиш лоялност.

Думите проникнаха право в сърцето на Били. Той взе плоската от ръката на Виктор и си наля още едно питие. Този път изобщо не го изгори, както първия.

— Знам, че не е моя работа, но какво правеше ти там? — попита шефът на Циганите. — Блекджек? Крапс? Нещо друго?

— Ударихме касата.

— Уау! Това не е правено от много време. Успяхте ли?

— Да.

— Значи имаш чудесен екип. Имаш ли мобилен телефон?

— Разбира се.

— Ще ти дам номера си. Следващия път, когато дойдеш в Сакраменто, ми се обади. Ще ми се да седнем заедно, да обсъдим идеи. Имам схеми, които изискват два екипа в тандем. Не съм ги опитвал, защото нямам доверие на никого. Ти обаче си различен. Бих могъл да работя с теб. И, както изглежда, екипа ти също си го бива.

Били би пълзял по корем върху натрошени стъкла, за да прекара час с Виктор Бозуел — просто да чуе историите му. Извади телефона си и извади на дисплея визитката си. Ръката му трепереше, но Виктор не забеляза.

— Готов съм, когато си готов и ти — каза Били.