Джеймс Суейн
Казино (61)

60.

Спречкването се чуваше и в другия край на казиното. Айк, Ти Бърд и хубавите момичета от екипа на Били се спогледаха нервно. Даваха си сметка, че нещо не е наред.

— Какъв е този шум, по дяволите? — попита Ти Бърд.

— Не му обръщай внимание — каза Айк.

Айк чу името си. Дон, мениджърът на касата, отвори ново гише и му направи знак да се приближи. Айк отиде при него със сака и започна да подава златните хубавци през решетките в очакващите длани на Дон. Дон извади редица златни чипове от чекмеджето и ги сравни с фалшивите на цвят и височина. Удовлетворен, взе фалшивите чипове в ръка и ги пусна да паднат на мраморния под, за да усети дали имат същата плътност като чиповете, които държи в ръцете си всеки ден. Уверен, че всичко е както трябва, преброи фалшификатите и погледна Айк през решетката.

— Всичко е наред. Идвам веднага — каза Дон.

Айк опита да не се ухили. Всичко вървеше точно така, както бе казал Били. Вратата до касата се отвори и се появи мениджърът с коженото куфарче с платежните нареждания. Айк протегна ръка, за да го вземе, но Дон направи гримаса.

— Това не е твое.

Айк се усмихна глуповато и свали ръката си.

— Извинявай, не мислех какво правя.

— Защо се потиш толкова?

— Не знам. Не ми е горещо.

— Ако си болен, трябва да си стоиш вкъщи.

— Прав си. Трябваше да не идвам днес.

Дон изгледа Айк красноречиво — не харесваше поведението му. После насочи вниманието си към Ти Бърд. Дегизировката успокои мениджъра и той подаде куфарчето на Ти Бърд.

— Надявам се, прекарахте добре при нас — каза Дон.

— Прекарахме си чудесно, нали, момичета? — каза Ти Бърд.

Момичетата бяха достатъчно опитни, за да си замълчат. Ситуацията ставаше неловка, затова Айк каза:

— Ще тръгваме. Рок трябва да се качи на самолета за Лос Анджелис.

— Нужен ми е подписът ви за документацията ни. — Дон бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади химикалка и разписка за платежните нареждания и ги подаде на Ти Бърд, за да се подпише.

— Подпишете най-долу и сме готови.

Ти Бърд подаде куфарчето на Мисти и взе химикалката и разписката от ръцете на Дон. Написа името си със замах и върна на Дон разписката и химикалката.

— Благодаря за доброто прекарване — каза Ти Бърд.

Дон се вторачи в подписа върху разписката.

— Кой е Теръл Бърд?

— Аз — отговори Ти Бърд, без да се замисли.

— Мислех, че името ти е Рок.

— Ами да, това всъщност е прякорът ми, нали разбираш…

Дон извади мобилния си телефон.

— Останете на място. Обаждам се на охраната.

Това беше лошо. Наистина лошо. Айк не виждаше как биха могли да се измъкнат с приказки и фрасна Дон с юмрук по слепоочието. Мениджърът подбели очи и се свлече на пода.

— Имаме болен! Някой да потърси лекар — извика Айк. Едър мъж, който играеше на покер автомат, стана от стола си. Айк го разпозна — беше в гаража с останалите от хората на Били.

Казваше се Травис.

— Да вървим — каза Травис. — Колата е паркирана отзад.

— Били не каза ли, че трябва да сте двама? — попита Айк.

— Не. Сам съм — отговори Травис.

Тръгнаха заедно към задния вход на казиното. Травис крачеше заднешком и не сваляше очи от Айк и Ти Бърд. Айк усети движение зад гърба си и погледна през рамо. Мисти беше изчезнала, без да се обади. Пепър още беше там и държеше куфарчето с платежните нареждания. Айк извади от джоба си пистолет и го насочи към нея.

— Ей! — извика Пепър.

Айк взе куфарчето.

— Не идвай с нас или ще те застрелям.

— И през ум не ми минава — каза Пепър.

Айк и Ти Бърд се спуснаха към изхода на казиното. Момчетата с бебешки лица от екипа на Били бяха паркирали червен шевролет „Малибу“ недалеч от задния вход на „Галакси“ в очакване да осигурят бягството им. Видяха пистолета на Айк и пребледняха.

— Застанете на тревата — каза им Айк.

Двамата се подчиниха. Айк седна зад волана на колата, Ти Бърд — на предната седалка до него. Ключовете бяха в стартера. Айк запали мотора и настъпи педала, така че машината изрева. Започна да обикаля големия паркинг, за да открие изхода.

— Стана, човече! Богати сме! — извика Айк.

— Мексико, чакай ни, идваме! — добави Ти Бърд.

— Видя ли физиономиите им? Ще ми се да имах камера.

Айк откри изхода и взе завоя на две гуми. Беше планирал пътя за бягството сутринта — щяха да стигнат по странични пътища до Спринг Маунтън Роуд, после да тръгнат на запад, до магистралата, и да се насочат на юг, към границата на щата. След това щяха да пътуват спокойно до Сан Диего и да преминат границата към обетованата земя, където щяха да прекарат остатъка от дните си в голяма хасиенда, окъпани в лукс.

Ти Бърд погледна куфарчето с плячката, което беше на коленете му.

— Мамка му!

— Какво има?

— Сменило си е цвета.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Куфарчето си е сменило цвета. В казиното беше черно, сега е тъмнокафяво.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам, човече! Сменено е.

В този момент Айк разбра, че са ги измамили. Изчезването на Мисти, това, че ги чакаше само един в казиното, когато трябваше да са двама… Били се бе досетил, че се канят да го изпързалят, така че беше взел мерки да ги изпревари на финиша.

— Отвори го — каза Айк.

Ти Бърд отвори ключалките и вдигна капака.

— Мамка му! Пълно е с камъни!

— Изненадаааа!

— Обърни. Хайде, обръщай!

Айк не му обърна внимание. Погледът му беше вперен в пропускателния пункт на шосето пред тях, в края на улицата. Редица мъже с противокуршумни жилетки бяха насочили мощни автоматични карабини и пушки помпи към предното стъкло на колата им, готови да ги покосят. Кракът на Айк докосна спирачката, но не я натисна. Какъв смисъл би имало? Щяха да гният до смърт в някоя пренаселена федерална дупка с хиляди други загубеняци. Не искаше да напусне играта по този начин. По-добре да го направи със стил.

След миг първият куршум проби предното стъкло. Ти Бърд подскочи на мястото си се отпусна, брадичката му клюмна на гърдите. Така и не разбра какво му се е случило.

— Идвам веднага след теб — каза Айк.

 

 

Рок стоеше като вцепенен пред плоските екрани и наблюдаваше развиващия се хаос. Летяха юмруци, падаха хора, разкошното обзавеждане във фоайето се превръщаше в отпадък благодарение на армията изпълнени с решимост агенти на борда по хазарта, нападнала казиното. Неговите охранители се отбраняваха прилично, но бяха по-малко и несъмнено щяха да загубят сражението с превъзхождащия ги враг. Това беше законът на джунглата и беше само въпрос на време агентите да се качат горе и да го арестуват. В ръцете си стискаше бастуна и удряше яростно отворената си длан с украсената му дръжка. Двете латиноамериканки стояха до него, несигурни какво да правят.

Стационарният телефон на бюрото иззвъня.

— Обадете се! — изръмжа наркобосът.

Дусет и жена му бяха застанали зад канапето, изплашени от гнева на Рок. Маркъс се спусна към телефона на бюрото и натисна един бутон.

— Ало?

— Обажда се Дон Уинтър, мениджърът на касата. Ограбиха ни. Платежните нареждания ги няма — долетя треперещият глас на човека по високоговорителя.

— Какво?

— Беше Айк. Той и партньорът му откраднаха платежните нареждания.

— Попитай го къде е — нареди Рок.

— Ти къде си? — попита Дусет.

— До клетката. Ранен съм — отговори мениджърът.

— Дай ми дистанционното — каза Рок.

Една от латиноамериканките му го подаде. Рок натисна бутоните и изображенията на екраните се смениха — появи се Дон, застанал пред клетката на касата с мобилен телефон в ръка. Виждаше се, че едва пази равновесие и залита.

Рок приближи микрофона към устата си.

— Колко открадна Айк от нас?

— Кой говори? — попита мениджърът на касата.

— Този, на когото трябваше да дадеш платежните нареждания.

Дон, на екрана, започна да кашля. Рефлекс, породен от страха.

— Отговори на въпроса ми! — излая Рок.

— Всичките осем милиона — каза мениджърът.

— Как сега, по дяволите, ще платя на дилърите в Лос Анджелис!?

— Не знам — отговори мениджърът.

Рок стовари юмрук върху телефонния апарат и прекъсна разговора.

След това върна лентата от последните двайсет минути в главата си и си даде сметка, че докато е гледал как Циганите го мамят, в ход е била още една измама. Вътрешно не се съмняваше, че тъкмо Кънингам е организирал всичко. Айк и Ти Бърд бяха прекалено безмозъчни, за да ограбят казино и да се измъкнат.

Рок погледна Дусет.

— Твоят човек ме ограби.

— Не обвиняваш мен, нали? — попита Дусет.

— Обвинявам точно теб. Доверих ти се, а ти ме провали.

— Един момент — каза Дусет. — Имам идея.

Свали една абстрактна картина от стената и отдолу се показа сейф. Набра комбинацията, вратата се отвори и той извади отвътре пачки съвсем нови стодоларови банкноти, които опита да даде на охранителките на Рок. Те отказаха да вземат парите и Дусет приближи боязливо Рок. Наркобосът поклати глава и се смръщи.

— Дай тези пари на дилърите и им кажи, че скоро ще им дадеш останалото — предложи Дусет.

— И откъде ще ги взема? — попита Рок.

— Не знам. Ще измисля нещо.

— През живота си не си измислял нищо свястно.

— Стига, Рок, Винаги съм ти бил лоялен.

Рок знаеше от опит, че тези, които най-много тръбят за лоялността си, обикновено го предават първи. Стисна бастуна с две ръце и замахна. Пачките банкноти изпопадаха от ръцете на Дусет на пода и босът на казиното започна да отстъпва.

— Не, моля те — изпъшка Дусет.

— Ще е безболезнено, ако това ще те утеши — каза Рок.

Дусет се препъна и падна заднешком върху канапето. Вдигна ръце и започна да моли за милост. Рок не знаеше какво означава тази дума и пристъпи напред.

Изтрещя изстрел. Физиономията на Дон, мениджъра на касата, се посипа на хиляди парчета от телевизионния екран на пода. Куршумът бе просвистял покрай главата на Рок, но наркобосът дори не бе трепнал. Не стреляха по него за първи път.

Шаз стоеше зад бюрото на съпруга си и държеше посребрения револвер, който беше извадила от средното чекмедже, с треперещи от страх ръце.

— Остави го на мира — каза тя.

— Ами ако не го оставя? — попита Рок.

— Ще те застрелям, заедно с тези две тъпи мексикански кучки.

— Наистина ли?

— Не се шегувам, Рок.

— Защо правиш това? Мислех, че Маркъс е само билет за голямото плюскане.

— Може и така да е, но имам само него. Стой настрана.

Рок вече беше решил как да се справи със ситуацията. Кимна еднократно и двете охранителки извадиха ножове от ръкавите си. Остриетата проблеснаха на ярката дневна светлина. Преди да отидат да работят при него, двете бяха убивали десетки членове на конкурентни картели. Убийствата бяха в кръвта им и лицата им добиха зловещо изражение.

— Разкарайте я.

С котешка бързина двете скочиха напред и нападнаха от две страни. Шаз стреля по тях аматьорски, но куршумите пробиха стените. Едната от мексиканките бе улучена от рикошет и изненадано вдигна ръка към гърдите си.

Другата нададе вик заради ранената си колежка. Изби оръжието от ръката на Шаз и започна да я ръга с ножа си в корема, решена да я накара да страда. Шаз беше покойница — просто все още не го знаеше.

Рок се обърна към Дусет, който пълзеше на колене към вратата в жалък опит да се измъкне. Наркобосът презираше слабостта и си даде сметка каква ужасна грешка е допуснал, като е сложил този тип да управлява казиното му. Застана над падналия Дусет и вдигна бастуна.

— Кажи си молитвата.