Джеймс Суейн
Казино (6)

5.

Направиха сметка от две хиляди долара в една от трапезариите на „Голдън Стиър“ — алкохолът и шампанското се лееха като река. Били изпи няколко кафета, преди да откара хората си по домовете им, с обещанието на следващия ден да им се обади и да им даде подробностите около големия удар в „Галакси“. Последната спирка беше пред неговата бърлога, край Търнбъри Тауърс. Подаде на Леон 500 долара през спуснатата преграда.

— Трябва да те попитам — каза шофьорът. — Ударът включва ли и мен?

— Ако искаш да участваш, да, включва те — отговори Били.

— Че защо да не искам да участвам?

— Ако загазим, загазваш и ти. Няма да можеш да кажеш, че не си знаел какво става и че само си бил нает, за да шофираш.

— Искаш да кажеш, че може да лежа в затвора?

— Да. Имаш ли предишни присъди?

— Няколко.

— По-тежки престъпления?

— Няколко.

— Тогава, ако ни хванат, ще имаш сериозни проблеми. Още ли искаш да участваш?

Леон поглади брадичката си и премери риска спрямо възнаграждението.

— Какъв ще е моят дял?

— Какво ще кажеш за двайсет и пет хиляди?

— Сериозно? Само за да ви возя насам-натам?

— Ще се преструвам на много богат баровец, така че ще ми трябва кола с шофьор на разположение по всяко време. Ще дадеш смокинга си на химическо чистене, ще носиш фуражка и ще изпълняваш прищевките ми. Готов ли си на това?

— Мамка му, за двайсет и пет хиляди ще се промъкна през иглени уши.

Били би се забавлявал да види как го прави. Слезе и тупна с длан покрива. Лимузината потегли и бавно изчезна в нощта.

„У дома“ беше луксозен апартамент с тераса на покрива, в блок от жилищен комплекс, който бе спечелил от даласки петролен магнат на покер с белязани карти. Играта беше организирана от домакин в казино на „Стрип“, главната улица, с когото Били бе разделил печалбата наполовина, така че онзи формално притежаваше половината апартамент. Разговаряха веднъж месечно, защото домакинът искаше да провери дали Били не го е изиграл и не е продал апартамента. Сега можеше да получи парите си от удара с Крънчи и да изплати другата половина от апартамента. Би било добре да махне тази грижа от гърба си.

Застана в средата на спалнята, съблече се и хвърли дрехите си в чувала за боклук. Отърваването от дрехите е стар трик на измамниците след удар, защото така намалява шансът охраната на казиното да ги познае следващия път като ударят същото заведение.

Искаше на срещата да изглежда елегантен и затова влезе в гардеробната и се зае да търси по закачалките. Спря се на черен панталон „Армани“ и черна копринена риза „Луи Вюитон“ с копчета от седеф, които пазеше за специални поводи. Приключи с обличането и се огледа в огледалото на вратата. Приличаше на клиент на казино.

Какъв живот! Току-що бе празнувал трийсетия си рожден ден и бе спечелил повече пари, бе натрупал повече скъпи вещи, отколкото някога изобщо си бе мечтал. И там, откъдето беше дошло всичко това, имаше още. Някога бе наел хеликоптер, за да лети над Лас Вегас. Крещящите светлини на казината и хотелите му напомняха за изсипано от сандък пиратско съкровище. Което чака да бъде плячкосано.

Обади се на портиера и поиска да му докара колата пред входа.

 

 

Местните шашмаджии се събираха от години в бара на Дени, на авеню „Тропикана“, за да говорят по работа. След това няколко редовни клиенти бяха арестувани и плъзна слух, че сепаретата в заведението се подслушват от борда по хазарта. Поради това „Големият шлем“ бе загубил привлекателността си.

След това ново свърталище беше станал „Пепърмил“, така че беше съвсем естествено Крънчи да иска да се срещнат там. От улицата приличаше на ретро закусвалня, но всъщност се състоеше от две заведения. Отпред имаше капан за туристи, който сервираше бургери за по 12 долара, а отзад имаше зала за коктейли с кръгла камина и без камери за наблюдение. Когато Били паркира своето „Мазерати Гран Туризмо“, черен металик, на тесния паркинг на заведението, телефонът му завибрира. Крънчи.

— Закъснявам — каза старият шмекер вместо поздрав.

— Не си тук?

— Старата ми барака не иска да запали. Ще ти се обадя, когато тръгна.

Били почука с пръсти по кормилото. Срещата беше поискана от Крънчи, а сега не бе дошъл. Това беше лошо начало.

— Колко ще се бавиш?

— Не пълни гащите. Ще дойда възможно най-бързо.

— Значи няма да е много бързо. Познавам те.

— Майната ти, дребен задник! Шейсет минути. По-добре ли си сега?

— Не си забравяй слуховия апарат.

Има много начини да убиеш един час време във Вегас и Били се разходи една пресечка до заведение на име „Машини за късмет“. Бивш член на екипа му, казваше се Сал, беше в затвора, защото беше мушнал стробоскопична светлина в улея за монети на игрален автомат, за да го заблуди, че е платил по-малко, и Били му беше обещал да наглежда приятелката му, виетнамка, дилър на блекджек, тя пък се казваше Ли.

Седмица след като тикнаха Сал в затвора Били се обади на Ли, за да провери как я кара. Звучеше потисната и успя да го уговори да се срещнат в един долнопробен хотел на Северна седма улица. Той влезе с колата си в паркинга на мотела и видя бараката на Ли паркирана пред една стая. Почука на вратата, видя, че е отключена, и влезе. Навсякъде имаше запалени свещи, а на масата бутилка червено вино, две чаши и пакет презервативи.

Ли стоеше до леглото по червено копринено кимоно и с листенца от цветя в косите. Като по магия кимоното се плъзна на пода и откри гърди с щръкнали зърна, натрити с бучки лед, никакви косми долу. От гледката дъхът му секна.

— Влизай и затвори — каза тя.

На виетнамски Ли означава лъв. Били започна да отстъпва.

— Не харесва? — попита Ли.

— Не спя с гаджетата на приятелите си — обясни той.

— Трябва пари. Иска ти помогнеш.

— Ще ти помогна, но няма да спя с теб.

— Както иска — каза тя.

 

 

„Машини за късмет“ създаваше атмосфера като в зала за компютърни игри заради редиците шумни игрални автомати. В дъното имаше пет маси за блекджек, покрити с червено сукно, които биеха на очи. Масата на Ли беше празна. Били хвърли отгоре пачка пари и седна.

Ли беше красива като кукла и върху униформата носеше плътно прилепнала престилка. Преброи парите с прецизността на банков касиер.

— Триста — каза високо.

Приближи ковчежник, за да провери сумата, и каза:

— Играй.

Ли мушна банкнотите в процепа за пари на масата. От подноса си отброи десет зелени чипа и десет червени и ги избута към Били. Зелените бяха по двайсет и пет долара, а червените — по пет.

— Изглеждаш ми познат — каза ковчежникът. — Не съм ли те виждал преди?

Били не мислеше, че в града има ковчежник, който да не го е виждал и когото да не е изигравал поне веднъж.

— Най-търсеният в Америка — отвърна.

— Ха! Добре казано. Ли ще се грижи за теб както трябва.

Ковчежникът отмина към друга маса.

— Разорена съм — промърмори Ли под нос.

— Винаги си разорена.

— Стига, помогни мен.

Били бръкна в джоба си и извади специалния чип, който му бе направил Гейб. От едната страна беше зелен, с логото на „Машини за късмет“, а от другата — червен. Ръбът беше наполовина червен, наполовина зелен. Сложи ръка на ръба на масата.

— Добро момче — отбеляза Ли.

Били се престори, че взема зелен чип от купчината пред себе си. Всъщност извади обработения чип. Взе червен чип от другата купчина и сложи двата в кръга за залозите. За страничните наблюдатели току-що беше заложил трийсет долара.

— Късмет — пожела му Ли.

Раздаде. Били спечели и тя му плати трийсет долара. Той остави залога си в кръга и добави спечелените чипове към купчинките пред себе си.

Ли раздаде нова ръка. Този път той загуби.

— Загуби. Лошо — каза тя.

Плъзна загубения залог по сукното и превъртя фалшивия чип, все едно го слага в подноса си, при зелените чипове. Всъщност чипът остана в ръката й. Тя сложи червения чип в подноса при червените чипове и остави фалшивия до него.

За страничен наблюдател не се бе случило нищо необичайно.

— Развали ми го — каза Били и плъзна към нея зелен чип.

Ли измъкна фалшивия и четири нормални чипа от подноса и ги плъзна към него. Били прикри фалшивия с ръка и го преобърна. След миг чипът се оказа в кръга за залозите заедно с червен чип.

Това беше една от най-сладките измами, измисляни някога. Когато спечелеше ръка, казиното му даваше трийсет долара. Когато загубеше, казиното печелеше само десет долара, заради размяната впоследствие. За една нормална вечер можеше да отмъкне 600 долара, без да предизвика и капка подозрение. С Ли деляха наполовина.

— Къде ще ме заведеш на вечеря? — попита тя. Така завършваше всеки сеанс с нея.

— Тази вечер не мога — отговори той.

— Имаш друго момиче, което харесва повече от мен?

Били потупа една от купчинките чипове, което беше знак Ли да внимава какво говори. Тя обаче продължи да говори и той стана. В очите й проблесна страх.

— Не си отивай. Трябва плати наем.

— Това не е мой проблем.

— Мислех, че пука за мен на теб.

Прекаляваше. Реши да й го върне и плъзна всичките си чипове в кръга за залозите. Ако загубеше, Ли също щеше да загуби.

— Какво правиш? — попита тя.

— Мълчи и раздавай — сряза я той.

 

 

Тръгна си от „Машини за късмет“ с хиляда и двеста долара от парите на заведението. Беше повече, отколкото нормално би откраднал от малко казино като това, така че известно време трябваше да го избягва. Ли се превръщаше в пасив. Ако не внимаваше, имаше опасност да ги окошарят.

Ли паркираше таратайката си в закрития паркинг на самообслужване от другата страна на улицата, срещу „Ривиера“. Били намери колата й на четвъртия етаж и с ключа, който му бе дала, отвори багажника и остави нейния дял върху резервната гума. Каза си, че това трябва да приключи.

Някои неща обаче е по-лесно да изрекат, отколкото да се направят. Ако й се обадеше и й съобщеше лошата новина, тя щеше да му се разкрещи. Ако отидеше при нея и й го кажеше очи в очи, щеше да го нападне. Реши да й го покаже по заобиколен начин. Сложи своя дял върху нейния, после извади ключа от апартамента й от връзката си и го сложи върху парите. Затвори багажника. Ли не беше глупава и щеше да разбере, че всичко е приключило.

Наближаваше единайсет. Време беше да се срещне с Капитана и да говорят по работа. Отмъкването на няколко милиона беше на първо място в списъка му.