Джеймс Суейн
Казино (47)

46.

Докато Ти Бърд плащаше сметката, Били чакаше отвън. Вечерта беше идеална и той се загледа в един реактивен самолет, който минаваше под звездите. Не помнеше някога да е поглеждал към небето и да не е виждал там самолет. Със същата настървена решимост на гризачи лапнишараните се тълпяха във Вегас, за да проиграят парите си. Един ден щяха да се събудят и да си дадат сметка, че градът е една огромна измама. Докато това се случеше, той щеше да се носи по гребена на вълната заедно с всички останали от неговия бранш.

Телефонът му завибрира. Обаждаше се Ли. Късният час вещаеше неприятности. Ако не беше приятелка на негов приятел, не би говорил с нея.

— Какво има?

— Агенти от борд дошли в мотел търси мен — каза тя. — Думка по всички врати и казва на хора отвори. Аз излиза през прозорец на баня и крие до басейн. Накрая агенти отишли.

— Кажи на мениджъра да те сложи в друга стая.

— Ти кажи. Аз страхува.

— Хайде, помагай ми!

— Искаш борд по хазарт арестува мен? Аз може каже за измама с двоен чип. Обзалага те иска чуе за това.

Изнудване. Като че ли в момента нямаше предостатъчно проблеми. Каза й да чака и прекъсна връзката. Айк и Ти Бърд излязоха и Били долови промяната в тях. Бяха приели факта, че не разбират нищо и трябва да правят каквото им каже.

— Трябва да ме покривате за няколко часа — каза им.

— Няма проблем — отвърна Айк.

Айк подкара по „Фламинго“ до „Ковал“ и спря на паркинга на мотела, в който се криеше Ли. Били потърси с очи необозначени автомобили, но не видя никакви. Когато понечи да слезе, Айк го спря.

— С Ти искаме подробности за утрешния удар.

— Да, като например какво трябва да направим? — добави Ти Бърд.

Били нарочно избягваше да им говори за подробности, защото беше сигурен, че когато утре се събудят, ще са забравили всичко. Това е сериозен проблем, когато работиш с малоумници.

— Ще говорим за подробностите утре на закуска — каза им. — Само гледайте да се наспите както трябва. Утре ще е инфарктен ден.

— Спането никога не е проблем — отвърна Ти Бърд. Айк го изгледа ядосано. — Това не беше шега — добави Ти.

Били не искаше да слуша повече и слезе от колата. Камарото потегли с рев. Той се огледа още веднъж, после приближи стаята на Ли, почука на вратата и каза:

— Аз съм, отвори ми.

Тя го пусна да влезе. Беше оставила униформата на дилър и сега беше с плътно прилепнали джинси, розово горнище без ръкави и огърлица с приклекнал за скок тигър.

— Някаква следа от агентите на борда? — попита той.

— Нямало никакви агенти — отговори тя.

— Тогава защо ме повика?

Тя го изрита в топките. Пред очите му се появиха черни петна и се наложи да напрегне волята си, за да не падне. На тоалетката видя изгубената снимка на дъщерята на Магс и реши, че е попаднала между банкнотите, които й бе дал.

— Мразя тебе! Ти разбил мой живот! — викна тя.

— Ти беше тази, която искаше да мами казина — изпъшка Били.

— Да, обаче не знаела, че ти боклук.

— Спасих ти задника, нали?

— И оставил мен в тази дупка, за да иде играе с друго момиче. Мамката твоя!

Беше се ядосала заради снимката. Той я взе и я размаха пред лицето й.

— Тя е дъщеря на моя позната. Между нас няма нищо.

— Ти лъже. Били Лъжец трябва казва.

— Не лъжа. И между другото, не съм ти приятел.

Тя грабна снимката от ръката му и я скъса на две.

— Мразя тебе!

 

 

Жените са сложно нещо. Между тях нямаше нищо, но въпреки това Ли смяташе, че чувствата й са наранени. Налагаше се да изясни ситуацията и затова я изведе навън, до басейна. Седнаха на шезлонги до водата. До трамплина за скачане имаше метална табела, която обясняваше защо на гостите на хотела не е позволено да плуват през нощта. Ли все още стискаше двете парчета от снимката на Амбър.

— Майка й е измамница, казва се Маги Флин — обясни той. — Магс ме научи на занаята. Онази вечер я срещнах тук, пихме по едно и говорихме да я взема в моя екип. След като си тръгна, намерих снимката на дъщеря й на пода. Мушнах я в портфейла си и без да искам, съм ти я дал. Това е всичко — окей?

— Тази жена ще работи с тебе?

— Не. Открих, че е информатор на борда по хазарта.

— Как разбрал това?

— Тя сгреши. Когато се срещнахме за първи път й казах как старецът ми искаше да ме изпрати в колеж. Прекъснах след година, а Магс беше сигурна, че съм напуснал. Не бях казвал на никого, освен на агентите на борда, че съм напуснал сам. Истината е, че ме изхвърлиха. Когато Магс повтори тази лъжа, разбрах, че работи с борда.

— Тази жена не добра.

— Да, знам.

— Ти защо махнал от колеж? Нещо лошо случило?

Били се вгледа в неподвижната повърхност на басейна. Беше пропътувал три хиляди мили, за да избяга от срама на провала си, а понякога и това разстояние не му се струваше достатъчно голямо. Ли сложи длан на лакътя му.

— Какво направил? Спал с момичета и направил плаче?

— Ще ми се да беше толкова просто.

— Няма ли каже на мен?

— Няма.

— Аз казва на теб мои тайни. Ти защо не казва твои?

Любопитстваше и той я изгледа укоризнено.

— Защо те интересува? Нищо от това не те засяга.

— Опитва бъде твой приятел.

— Наистина ли?

Тя хвана ръката му и кимна тържествено.

— Добре, ще ти кажа.

 

 

Началото на края на дните му в Масачузетския технологичен институт започна рано една съботна сутрин с посещението на две дебелошкембести ченгета от Бостън. Той разтри очите си, за да се събуди, после излезе от стаята си в общежитието и откри двете ченгета да чукат по вратите и да питат за него. Когато ги попита какъв е проблемът, единият размаха пръст пред носа му.

— Ти си проблемът. Обличай се. Отиваме на разходка.

Докато прекосяваха кампуса и после крачеха през вледеняващия студ на авеню „Мас“, Били се питаше какво ли е направил. След влизането си в колежа бе опитал да пази носа си чист, но не бе лесно. Имаше твърде много надути богаташки хлапета, които трябваше да бъдат свалени на земята, и той бе мамил някои от тях на покер за допълнителни джобни пари. Резултатите бяха смешно малки и Били не вярваше, че го привикват заради това.

Отношението му се промени, когато влязоха в кабинета на декана по образователните въпроси на студентите. Деканът седеше зад бюрото си — наподобяващ катерица тип със старомоден раиран костюм и вратовръзка, с периодично сковавано от странни тикове и потрепвания лице. Преди няколко седмици деканът беше връчил на Били награда и двамата си говореха на малки имена. До него стоеше кльощав детектив със значка, закачена на ревера на сакото. На столове до прозореца бяха кацнали двама новаци, Брет Улф и Дан Флешман. Улф и Флешман бяха приятели, макар че от отказа им да го погледнат в очите можеше да съди, че току-що са го блъснали под автобуса.

— Здравей, Били — каза деканът мрачно.

— Добро утро, декан — отговори той. — Как я караш напоследък?

— Честно казано, бил съм и по-добре. Имаш ли някаква представа защо си тук?

„Защото приятелите ми са задници“ — едва не отговори той. Вместо това каза:

— Не, сър. Нямам.

— Брет и Дан те уличиха в участие в заговор за измама на казиното „Мохеган“, в Кънектикът. Твърдят, че си оглавил групата и си опитал да откраднеш от казиното четвърт милион долара.

Били преглътна с усилие. Какво бяха направили тия двама палячовци?!

— Не знам за какво говорите.

— Имаме доказателства, Били. Защо не признаеш, за да си спестим неприятностите?

— Защото няма какво да признавам.

— Усложняваш си положението, синко.

— Аз съм детектив Перет от полицията в Бостън — намеси се мъжът със значката. Имаше червендалесто лице, каквото се получава от твърде много питиета. Местните го наричаха „кръчмарски тен“.

— Както може би знаеш, казино „Мохеган Сън“ се управлява от индианците пекуот. Началникът на полицията на пекуот ме помоли да говоря с теб. Индианците са много обезпокоени от това, което сте направили ти и приятелите ти. Имаш ли нещо против да те наричам Били?

Искаше му се да убие Улф и Флешман. Вместо да измъкват от индианците по няколко хилядарки всяка седмица, както се бяха договорили, двамата се бяха полакомили и бяха предпочели да ударят едрата риба.

— Не, нямам.

— Хубаво. Може би това ще опресни паметта ти. — Перет взе от бюрото на декана детска видеоигра на покер, направена от „Бали Гейминг“. Предната Коледа играта беше пазарен хит във всички магазини. — Снощи приятелите ти са били хванати да крадат джакпота от двеста и петдесет хиляди долара от покер автомат в казиното. Атакуваният покер автомат е произведен от фирма „Бали Гейминг“. Според това, което ни казаха твоите приятели, ти си намерил начин да използваш тази детска игра, също произведена от „Бали“, за да измамиш машината в казиното. Това струва ли ти се познато, Били?

— Те лъжат — каза той.

— Наистина ли? Написал си софтуера, който са използвали, за да манипулират играта. Открихме оригинала на компютър в класа ти по статистика. Името ти е там.

Да-а-а-а… Толкова по въпроса за прикриване на следите.

— Искам да говоря с адвокат — каза той.

— Не, не искаш — възрази Перет.

— Искам.

— Не искаш. Тук съм, за да се споразумеем. Индианците държат да узнаят как така приятелите ти са били наясно кои карти ще излязат на тяхната видео покер машина. Ако им обясниш това, няма да предявят обвинения, а аз няма да те арестувам.

Правило номер едно в измамите е никога да не обясняваш, защото обяснението е признание за вина, а след като веднъж се признаеш за виновен, значи всичко е отишло по дяволите. Обаче и другият вариант не беше шега. Арест, пазарлъци за самопризнание, може би дело и лежане в затвора.

— Детектив, ще приема предложението — отговори Били.

Перет стана по-благоразположен. Стана и подаде на Били видеоиграта.

— Обясни как си го направил и не пропускай нищо.

— Дадено. — Той натисна бутона „плей“ и машинката оживя. — Видях тази игра в един магазин миналата Коледа и се замислих. Знаех, че „Бали“ произвеждат покер автомати за казина, и се зачудих дали са програмирали вътрешния часовник на детската играчка с помощта на същия софтуер, който използват в игрите в казината. Това би им спестило време и много пари.

— И така ли се оказа? — попита Перет.

— Да, макар че ми беше нужно малко време, докато го разбера. Най-напред анализирах играта на компютър и открих, че за размесване на вътрешното тесте карти се използва функция за рандомизиране. Тази функция генерира начални стойности, наречени семена, които се променят произволно всеки път, когато играеш. Формулата е проста. Когато играчът натисне стартовия бутон, функцията за рандомизиране преброява милисекундите, изминали след дванайсет през нощта, и с помощта на това число създава семе. Следиш ли мисълта ми?

— Продължавай, умнико — каза Перет.

— Тъй като във всяко денонощие има осемдесет и шест милиона милисекунди, семената би следвало да са съвършено произволни и така да гарантират честна игра. Понеже знаех, че отправната точка е дванайсет през нощта, успях да изчисля семето и оттам какви карти ще се появяват. След няколко часа успях да измамя играта от магазина.

— Дойде ред на версията в казиното — продължи той. — С Брет и Дан отидохме в „Мохеган Сън“. Брет започна игра на видеопокер, а Дан ми диктуваше картите от екрана по мобилния си телефон. Аз бях в хотелска стая с лаптопа си и проверявах картите през моя софтуер, който използваше като отправна точка дванайсет часа. Оказа се, че вътрешният часовник на играта в казиното е същият като онзи на играта от магазина. И започнахме да побеждаваме казиното веднага.

— Колко спечелихте? — попита Перет.

— Две хиляди. Предупредих ги да не прекаляват с печалбите. Има една поговорка за лакомията… Не са ме чули, предполагам.

— Меко казано — съгласи се детективът.

 

 

Уморен от говоренето, Били купи бутилка вода от един автомат наблизо и я раздели с Ли, когато се върна край басейна.

— И те изхвърлиха? — попита тя.

— Да. Събрах си багажа и заминах още същата сутрин. Деканът ми взе наградата, след като ме рендоса наистина солидно. Беше унизително. Прибрах се у дома. Там беше още по-лошо.

— Какво случи?

— Старецът ми беше в кухнята и четеше неделния вестник. Аз влязох през задната врата, пуснах куфара на пода и му казах направо какво се е случило. Дори не си бях свалил палтото. Когато свърших, старецът не ми каза нищо. Само си свали очилата и си избърса сълзите. Никога не го бях виждал да плаче. Дори когато баба ми и дядо ми умряха, нито когато майка ми влезе в затвора. Разбираш ли какво ти говоря? Баща ми не плачеше. Бях разбил сърцето му.

— Какво направил тогава?

— Взех автобуса и дойдох във Вегас.

— Не сдобрил с баща?

— Твърде късно беше за това.

Беше се обаждал на баща си всяка седмица до смъртта му, но отношенията помежду им така и не станаха каквито бяха преди. Всеки мъж, който заслужава това име, мечтае за по-добър живот, ако не за себе си, то за децата си, а той бе разбил мечтите на баща си с безразсъдното пренебрежение на пияница, който чупи празна бирена бутилка на тротоара. Не беше в състояние да излекува нанесената рана — и дори не си бе направил труда да опита.

— Това тъжно — каза Ли.

— И още как. — Били кимна.

Тя стана от стола си и протегна ръка.

— Да отидем в стая. Направи чувства по-добре.

Били погледна хубавото й лице. Изкушаваше се, но нямаше да го направи.

— Ти върви — каза й.

— Ама…

— Просто върви.

— Не иска чувства по-добре?

— Твърде късно е за това.

Тя тръгна без дума повече. Беше чула историята му и нямаше да получи повече.

Той остана загледан в гладката повърхност на басейна цяла вечност, както му се стори. Ако трябваше да го преживее пак, би ли променил нещо? Щеше му се да мисли така, заради баща си. Би могъл да постъпи в общински колеж, да се дипломира като математик или инженер и да накара стария да се гордее. Това нямаше да е толкова трудно.

Обаче не го бе направил. Вместо това замина за Вегас и не погледна повече назад. Беше си избрал този живот и не съжаляваше, освен когато наближеше рожденият ден на баща му.

После се разплака неудържимо.