Джеймс Суейн
Казино (38)

37.

Сватбеното бюро се оказа направо фабрика. Сватбите бяха сериозен бизнес за хотела. Из голямата зала се суетяха множество шивачи и организатори на сватбени тържества, правеха последни поправки на роклите на трескавите бъдещи младоженки и грижовните им майки. Младоженките бяха изнервени и сълзливи и хвърляха вербални бомби към майките си или който друг се случи наблизо.

Момичето на рецепцията явно пиеше хапчета за щастие, защото изглеждаше имунизирано за касапницата наоколо. Обади се по телефона и попита за Лусил. Остави слушалката и посочи врата, която водеше към пробната.

— Последната стая вляво. Не си прави труд да чукаш. Лусил те очаква.

Били хвърляше поглед на пробните, докато минаваше покрай тях. Там цареше същото нервно напрежение — младоженките се мръщеха на отраженията си, красивите рокли, които бяха облекли, някак не бяха както трябва. Може би това беше ключът към откриването на Циганите. Ако видеше булка, която да не е кълбо нерви, вероятно щеше да е от клана на Бозуел.

Вратата към стаята на Лусил беше открехната. Зад бюрото седеше латиноамериканка с главозамайващо деколте и говореше по телефона. Чувствените й кафяви очи се насочиха към него, после се плъзнаха към ръцете му, за да види дали има брачна халка.

— Ще ти се обадя по-късно. — Затвори, стана от въртящия се стол и постепенно израсна, когато стъпи на високите си токчета. — Ти трябва да си Били.

— Надявам се да не преча.

— Никога. — Заобиколи бюрото с леко полюляващи се бедра. Високи скули, малка уста, подчертана с блестящо розово червило, лазурносини очи. Хубаво парче.

— Шаз каза, че си консултант, нает от казиното, за да хване измамник, и че бих могла да съм от помощ — каза тя. — Чакай! Гледала съм те по телевизията. Дискавъри Ченъл, нали? Имаше предаване за измамите в казината и те интервюираха.

— Грешиш — каза той. — Не беше по Дискавъри.

— Ха! Шаз ме предупреди, че си хитрец. Седни, чувствай се у дома си.

Били седна на един стол. Лусил седна на ръба на бюрото и остави краката си да се люлеят закачливо във въздуха. Тази жена определено беше динамит. Предложи му цигара, но той отказа. Самата тя запали и вдиша дима с наслада. На телефонния апарат на бюрото светеха множество лампички, показващи позвънявания, но тя не им обръщаше внимание. Били регистрира този факт. Тази жена умееше да се съсредоточава.

— Търся фамилия мошеници, които са отседнали в хотела и се преструват на група сватбари — обясни той. — Предполагам, че можеш да ми помогнеш да ги открия.

Тя вдигна драматично длан към гърдите си.

— Искаш да ти помогна да хванеш тези хора? Колко вълнуващо! Какво искаш да направя?

— Искам да се замислиш за миналата седмица. Видя ли младоженки, които не нервничат и не се карат с майките си? Това като че ли е нормалната ситуация, ако съдя по това, което видях.

Лусил влезе в режим мислене, лицето й доби съсредоточен вид.

— Съжалявам — каза след малко.

— Всички ли имаха ядрено прегряване?

— Добър израз — каза тя и дръпна от цигарата. — Да, всички. Това е част от брачния процес. Очакването е прекалено голямо и бушоните на почти всички изгарят.

— И ти ги спасяваш.

— Определено. Затова ми плащат големите пари. — Смехът й изпрати облак син дим над главата на Били. — Не ти помагам, нали?

— Справяш се чудесно. Танцуваш ли?

— Непрекъснато. Как позна?

— Щастливо налучкване. В кои клубове?

— Ходех в „Банк“, но скоро ми писна. Диджеите са едни и същи всяка седмица. Сега ходя в „Трист“. Там диджеите се сменят всяка вечер и е много по-свежо. Петъците е най-хубаво, но чак след полунощ. Обзалагам се, че си забавен на дансинга.

— Знам някои движения. Да се върнем към работата. Имаше ли младоженки, които се държат особено, които са направили нещо, заради което са ти се сторили странни?

— Искаш да кажеш да съм доловила нещо интуитивно? Нямам такъв спомен.

— Ами майките им?

Очите на Лусил заблестяха и тя изгаси цигарата си в пепелник на бюрото. Беше уцелил нещо и я зачака търпеливо да продължи.

— Майките са стомашно разстройство, ако извиниш езика ми — отговори тя. — Преди няколко дни коригираха роклята на една младоженка, а ние с майка й гледахме отстрани всичко да е както трябва. Майката подхвърли, че е платила двайсет хилядарки за роклята в сватбения магазин. Беше достатъчно да хвърля един поглед, за да видя, че е фалшификат. Сватбените магазини често продават фалшиви сватбени рокли от синтетични материи. Вдигат цената десет пъти и прибират разликата. Това е голяма шашма.

Напомняше продажбите на фалшиви маркови пуловери от едно време, само че това сега беше на стероиди. Били не би имал угризения да продава фалшиви сватбени рокли — те се носят само веднъж и после се пазят в нафталин — и се зачуди дали Лусил би била склонна да започне страничен бизнес с него.

— Колко рокли продавате от този магазин? — попита той.

— Не си прави илюзии — каза тя.

Беше пределно откровена. Той й се усмихна приятно, сякаш се шегуваше.

— Разкажи ми за онази майка.

— Трябваше да кажа истината на тази жена. Гордата й дъщеря щеше да мине през венчило с рокля, правена вероятно в Китай, за бога! Та, дръпнах я настрана и й казах: „Слушай, роклята на дъщеря ти е имитация. Когато се приберете у дома, отиди в магазина, от който си я купила, и им кажи, че знаеш, че партидният номер, отпечатан на етикета, не е истински и че ще съобщиш за тях, ако не ти върнат парите. Това би трябвало да свърши работа“.

— И как реагира майката?

— Това е странното. Мама изведнъж притихна и шепнешком ми каза да си гледам моята работа. После се обърна и си отиде.

— Не мислиш, че ще отиде в магазина, когато се прибере у дома?

Лусил поклати глава. Споменът я подразни и тя запали нова цигара, преди да отговори.

— Ще ти кажа какво мисля. Мисля, че мама беше наясно, че роклята на дъщеря й е имитация. Беше изписано на лицето й. Може да я е поръчала по пощата, за да спести пари, или има друга причина. Обаче знаеше.

Били трябваше да помисли. Направи знак с ръка и Лусил му подаде цигарата. Той дръпна, димът погъделичка езика му, и й я върна.

— Това случвало ли се е и друг път?

— Никога, а съм в бизнеса от доста време. Семействата често пестят от едно или друго, но никога от роклята. Роклята представлява семейството, колкото и самата младоженка.

Беше улучила десетката. Едно семейство, което омъжва дъщеря, може да бъде извинено, ако купи сватбената торта от супермаркета, ако сервира евтино нюйоркско шампанско или ако позволи пиян чичо да пее по време на първия танц, но нямаше извинение за купуване на фалшива сватбена рокля. Явно тук имаше още някаква игра.

— Как мога да открия тази жена?

— Тя и дъщеря й са тук в момента. Да те представя ли?

— Ако нямаш нищо против.

От чекмедже на бюрото Лусил извади бадж с име и надпис „Отговорник специални спомени“ и го закачи за ризата на Били. Ръцете й се задържаха на гърдите му един миг повече. Беше секси и знаеше какво прави. Жалко, че изглеждаше консервативна.

Лусил се отдръпна. Очакваше той да каже нещо и се смути, когато не каза. Беше му помогнала и той не искаше да наранява чувствата й. Извади визитка от кутийка на бюрото и я мушна в джобчето на ризата си. Възможностите затанцуваха в очите й.

— Мога ли да ти се обадя някой път?

— Не виждам защо не — отговори тя. — Ела с мен.

 

 

Лусил го отведе до една пробна. Били слушаше разкази за Циганите откакто се помнеше и се вълнуваше от възможността най-после да срещне човек от клана, дори и при такива особени обстоятелства. Лусил спря пред врата, на която имаше златна звезда, и почука дискретно — като капчици дъжд, танцуващи по покрив.

— Здравейте, Лусил съм, проверявам дали всичко е наред.

Майката на младоженката отвори вратата. Наближаваше петдесетте, имаше руса боядисана коса и кръгове под очите. Огледа Били светкавично, после насочи вниманието си към Лусил. Не изглеждаше много различно от другите майки, които бе видял, и или играеше достойна за „Оскар“ роля, или не беше от клана Бозуел.

Зад нея бъдещата булка стоеше пред тройно огледало, а шивач правеше последни промени в роклята й без презрамки. Приличаше на майка си поразително — същото лице, същата фигура, без боядисаната коса. Роклята беше катастрофа и я правеше да изглежда дебела в талията.

— Здравейте, мисис Торч — поздрави Лусил. — Това е сътрудникът ми мистър Кънингам. Просто искам да проверя дали с вас и Кандейси всичко е наред.

— Дъщеря ми ме побърква — промърмори тихо майката на младоженката. — Иначе, предполагам, всичко е наред.

В главата на Били нещо прищрака. Това беше същата жена, която Айк и Ти Бърд бяха хванали на излизане от тоалетната Сесилия Торч, която бе запазила самообладание, когато казиното бе опитало да я подкупи с подаръци, за да не заведе дело. Самият той бе предположил, че е разстроена майка, която не иска сватбата на дъщеря й да завърши с катастрофа. Дали пък не бе успяла да заблуди всички и да прикрие евентуалната си принадлежност към фамилията измамници?

Двете жени започнаха да обсъждат утрешната сватба. Като слушаше разговора им, Били не можеше да определи дали Сесилия се преструва. Можеш да научиш много, ако затвориш очи, докато слушаш някой да говори. Устата произнася лъжа, а лицето я продава. Без лицето обаче лъжата си е лъжа и може да бъде хваната много по-лесно.

Престори се, че приема обаждане по телефона. Всъщност затвори очи и се вслуша в думите на Сесилия. Бързо видя играта на „тука има, тука няма“ под повърхността, ловко загладената и експертно поднесена лъжа. Каквото и недоволство да бе показала Сесилия пред Лусил по повод роклята имитация, сега си бе отишло. Сега беше почтителна и учтива, а той знаеше, че всичко това е преструвка.

Каза „дочуване“ пред телефона си и го прибра. След това погледна по-внимателно сватбената рокля на дъщерята. С нея момичето изглеждаше бременно.

Роклята някак участваше във всичко.

Разговорът между Лусил и Сесилия свърши. Лусил изрече обичайните любезности и затвори вратата на пробната. Изпрати Били до рецепцията, откъдето бе започнало пътешествието. Лицето й се превърна във въпросителен знак.

— Те ли са?

— Боя се, че не — отговори Били.

— По дяволите! Можех да се закълна, че са те.

Той стисна ръката й и я целуна джентълменски по бузата.

— Помогна ми много — увери я.

— Съжалявам, че не можех да направя повече. — Когато тръгна към вратата, му подвикна: — Не забравяй да се отбиеш в „Трист“. След полунощ наистина става горещо.

— Непременно — отвърна той.

Айк и Ти Бърд чакаха пред сватбеното бюро и гледаха на телефоните си интернет страници с италиански спортни коли, който скоро щяха да са тяхно притежание. Бай-бай камаро, здравей „Ламборгини Роудстър“ и „Ферари Спайдър“. Предупредителните му приказки да бъдат сдържани бяха влезли през едното ухо и бяха излезли през другото. Интересуваше ги единствено охолният живот.

Двамата вдигнаха поглед едновременно.

— Някакъв късмет? — попита Айк.

— Десетка — отговори Били.