Джеймс Суейн
Казино (32)

31.
Горещият стол: неделя, късен следобед

Когато агентите от борда по хазарта решиха да си вземат почивка и излязоха от стаята за разпити, слънцето започваше да залязва. Били бе говорил непрекъснато и гласните му струни започваха да сдават. Той отвори последната си бутилка вода на масата, изля я в гърлото си и каза:

— Дай ми писалката си.

Адвокатът му подаде златната си писалка. Били надраска на листа един въпрос. Адвокатът му се замисли над отговора.

— Бих ти дал шанс, който е по-малък от петдесет на петдесет — каза след това откровено.

Това бе по-добре, отколкото да няма никакви шансове. Агентите се върнаха и заеха местата си до масата. Лабади смени ролката на магнетофона и каза:

— Да продължим.

— Готов съм, когато и вие — отвърна Били.

— Искаме да чуем повече за гумения чип, който си намерил в магазина за подаръци на „Галакси“. Каза ни, че златният цвят бил еднакъв с цвета на златните чипове на казиното, струващи по сто хиляди всеки, и това те е накарало да мислиш, че екипът ти ще може да фалшифицира тези чипове и с тях да ограбите казиното.

Беше им разказал съвсем достоверно за първите два дни, освен подробностите за екипа му. Всичко, свързано с хората му, беше силно съкратено и той ги наричаше група приятели, с които понякога се среща.

— Вече ви казах, че нямам екип — натърти Били.

— Престани да ни разиграваш, Били. Ти и екипът ти сте ударили касата в „Галакси“ и сте обрали казиното в събота следобед.

— Няма такова нещо.

— Маги Флин наясно ли беше с плановете ти?

Били погледна косо към адвоката си.

— Кажи им.

— За протокола, клиентът ми няма екип — каза Андърман. — Ако продължавате да слагате думи в устата му, ще настоя да прекратите този разпит незабавно.

— Не слагаме думи в устата му — възрази Лабади навъсено.

— Позволете ми да не се съглася.

Лабади беше участвал в такъв карнавал няколко пъти и беше наясно, че Андърман изгражда защитна теза, която да използва по време на делото.

— Както искаш. Карл, върви донеси плика — каза Лабади.

Зандър излезе от стаята. Върна се с книжен плик. Лабади го взе и изсипа съдържанието му в средата на масата. По плота се посипаха златни чипове с толкова наситен цвят, че блещукаха на светлината.

— Познаваш ли ги? — попита Лабади.

Били поклати глава. Правеше се на глупав.

— Фалшиви са. Екипът ти ги е използвал, за да открадне осем милиона долара.

— Нямам…

— Имаме го на запис, Били. Е, ще признаеш ли, или не?

Били взе един от чиповете и го погледна бегло. Ако имаха запис, беше прецакан — нямаше две мнения по въпроса. Защо тогава не му покажеха записа и да се свърши? Защо си даваха труда да го карат сам да им разказва версията си? Или Лабади лъжеше, или имаше още нещо. Можеше само да продължава да говори и да се надява на най-доброто.

— Искате ли да чуете остатъка от историята ми?

— Значи няма да признаеш? — попита Лабади.

— Какво да призная?

— Престъпленията, които си извършил.

— Не съм извършил никакви престъпления. Невинен съм.

— Усложняваш си живота, Били.

— Защо просто не изслушате остатъка на разказа ми? Искам да кажа, нали затова сме тук?

Лабади се намести на един стол. Тримата агенти подпряха лакти на масата и забиха погледи в лицето на заподозрения.

— Говори — подкани го Лабади.