Джеймс Суейн
Казино (28)

27.

В полунощ Били реши, че Циганите няма да използват групата на хирурзите за прикритие. С униформа на келнер и закрепен на дланта поднос, той оглеждаше залата, в която вечеряха. Възрастни, очилати, с големи семейни шкембета и меки ръце, всички носеха костюми, които виждаха дневна светлина веднъж-два пъти годишно, седяха около кръгли маси, пиеха безкофеиново кафе и обсъждаха вълнуващи теми като гъбички на ходилата, враснали нокти на краката и плантарен фасциит. Почти всички имаха съпруги — също толкова отегчителна група полузаспали жени с тупирани и фризирани във фризьорския салон коси. Никой не изглеждаше нетърпелив да посети казиното или да се възползва от другите удоволствия, които предлагаше „Галакси“, така че Били просто не можеше да си представи някой от тях да е член на клана на Циганите. Твърде скучни, твърде възрастни, твърде натежали. Циганите бяха започнали като крадци на дребно от магазини, което означаваше, че са пешаци и слаби като циркови акробати. Нито един от присъстващите не отговаряше на подобно описание.

Докато правеше последна обиколка в залата, съвсем новият му телефон иззвъня в джоба му. Търсеха го от местен номер, който обаче му беше непознат. Той отиде до масата с десертите, на която имаше топяща се скулптура от лед, и прие разговора.

— Били, аз съм — каза Ли. — Има неприятности.

— Какво се е случило? Какъв е този шум при теб?

— Арестували за измама в казино тази вечер. Има право само на един телефонен разговор, така че обаждам на теб.

— Сигурно се шегуваш!

— Не ядосвай. Вина не е моя.

— Как може да не е твоя?!

— Защото не направила нищо нередно. Ела извадиш под гаранция.

Прозвуча като заповед. Може и да беше това — ако не я измъкнеше, би могла да се ядоса и да изпее за малката им уговорка на ченгетата. Не можеше да поеме риска и реши да й помогне да излезе от ареста.

— Ще дойда веднага щом мога — увери я той.

— Бързай, това място тука страшно — каза тя.

Били прекъсна връзката. Лекар от близката маса с много пияна жена се опитваше да привлече вниманието му. Били беше приключил с играта на келнер и му показа среден пръст.

 

 

Излезе от банкетната зала с келнерското сако в ръка. Айк и Ти Бърд не бяха далече — чакаха го отпред. Да опитва да се измъкне беше немислимо и затова заговори направо:

— Искате ли да направите набързо пет хиляди?

Парите карат света да се върти. Двамата биячи решиха, че искат да чуят още, и последваха Били по коридора, през фоайето на хотела, докато не стигнаха до входа на казиното и не излязоха отпред. Там имаше тълпа, въздухът беше наелектризиран. Гореща зона.

— Каква е историята? — попита Айк.

— Искам да ме покриете за известно време, докато измъкна приятел от ареста под гаранция.

— Искаш да напуснеш казиното? — попита Айк.

— Само за час-два.

— Какво ще кажеш? — попита Айк колегата си.

— Ще ни изритат по задниците — отговори Ти Бърд с гласа на разума.

— И бездруго не ни плащат кой знае какво — припомни му Айк.

— Няма да си рискувам работата за едни въшливи пет хилядарки. Дай повече.

Айк насочи вниманието си към Били.

— Ще вдигнеш ли мизата? Ако вдигнеш, може да се съгласим. Маркъс и мадамата му излязоха преди час, старият смръдльо също си отиде. Никой няма да разбере, че си излизал, освен нас. Ще си мълчим, обаче трябва да си струва усилията.

Време за одрусване. Мина му през ум да попита Айк кога за последен път някой му е плащал пет бона, за да си мълчи, но си даде сметка, че подобна насока на разговора няма да го отведе далече. Айк го държеше за топките и беше готов да измъкне от него всеки възможен цент.

— Ще ви дам по пет хиляди на човек — предложи Били.

— Пет хиляди на човек — повтори Айк, за да стане съвсем ясно.

— Да. В брой.

— Това е добре, защото не работим с кредитни карти. Опитай десет.

— Току-що ви предложих десет.

— По десет на всеки.

Били се залюля на пети. За да плати толкова, трябваше да отиде до апартамента си и да вземе пари от стенния си сейф.

— Хайде, престанете — каза им.

Погледът на Айк стана леден.

— Това е последното ми предложение. Приемаш или се отказваш.

Били почти каза „майната ти“. Едно тънко гласче в главата му обаче го спря — трябваше да извади Ли от ареста, преди да го накисне.

— Добре, така да бъде — каза вместо да ги напсува.

Айк се ухили.

— Плащай.

— Парите са в апартамента ми. Ще ги взема, когато изляза, и ще ви ги дам, когато се върна.

Айк сграбчи Били за ризата и го вдигна във въздуха, така че краката му увиснаха над пода. Край тях мина ято красиви създания, които ги стрелнаха с нацупени погледи. Във всеки друг град биха снимали с телефоните си и биха извикали полиция. Във Вегас обаче хората като че ли губят чувството си за болка и страдание, така че момичетата влязоха в казиното, без да забавят устрема си. Айк доближи лицето си до лицето на Били и просъска:

— Искаме парите сега, задник!

— Парите са в сейф, в апартамента ми.

— Чуваш ли, Бърд? Пичът има толкова много шибани пари, че му трябва сейф, за да ги пази. — Айк присви очи. — Дай ни комбинацията, ние ще се погрижим за останалото.

— Не можете да влезете в сградата. Нощният портиер няма да ви пусне до асансьорите. Повярвайте ми, ще ви дам парите.

— Ти имаш друга работа — припомни му Айк. — Дай ми комбинацията и ние ще си вземам нашето, докато ти уреждаш гаранцията. Обади се на нощния портиер и му кажи, че ще отидем. Това е сделката.

Били знаеше, че губи.

— Живея в Търнбъри Тауърс, Сграда В, последния етаж. Сейфът е в гардероба. Дай лист и ще ти запиша комбинацията.

— Уау! Живееш на последния етаж в Търнбъри!? Там са само много богати задници. Да си измамник май носи добри пари.

— По-добре е от ходенето на работа. Пусни ме, ако обичаш.

Айк го спусна на пода и пооправи предницата на ризата му. Ти Бърд взе лист и химикалка от рецепцията и Били записа комбинацията за сейфа, с убеждението, че това е най-глупавото нещо, което някога е правил. В сейфа имаше петдесет хиляди и златен „Ролекс Събмаринър“, който бе взел след не особено приятелска игра на табла със сополиво хлапе, което се издържаше от попечителски фонд. Много добре знаеше, че биячите ще вземат всичко.

— Как се казва портиерът? — попита Айк.

— Джо. Всички го наричат Джоджо — отговори Били.

— Обади му се и му кажи, че отиваме.

 

 

Били се обади на Джоджо и задвижи колелата, за да могат биячите да го оберат. Струваше му се смешно да урежда собственото си ограбване и беше сигурен, че един ден ще се смее на спомена, но не днес. Излязоха отпред, до будката на пиколото, и Айк го потупа по рамото.

— Ще се върнем преди разсъмване, момче.

— Да, татенце.

Развеселени заради неочаквания удар, двамата биячи тръгнаха по алеята към паркинга за служители. Парите вече прогаряха дупки в джобовете им. Тези бяха най-долната проба крадци и Били нямаше търпение да се разплати с тях, че се възползват от него така.

— Ще ми трябват десетина минути — каза пиколото. — В момента сме задръстени.

Били седна на една пейка, за да изчака колата си. Беше се постарал да приключи отношенията си с Ли и вероятно бе наранил чувствата й. Трябваше да поправи това. Отново влезе вътре.

Магазинът за сувенири беше до фоайето. Той огледа купищата тениски и дрънкулки, подредени по рафтовете. Повечето бяха боклуци, произведени в Китай, на безумни цени. Някога Вегас беше добра сделка — евтини хотелски стаи, евтини билети за представленията, безкрайни безплатни бюфети. Тези дни си бяха отишли — сега градът беше жив грабеж. Всичко беше по-скъпо, отколкото е нормално. Намери блуза без ръкави, която би отивала на очите на Ли, и я занесе на касата.

— Петдесет долара — каза продавачката.

— Може ли да я опаковате в някаква хубава хартия?

— Опаковането на подаръци е допълнително два долара.

— Няма проблем.

Докато момичето опаковаше блузата, нещо във витрината привлече погледа му. Сред гривните и пръстените видя предмет с вълшебен златен цвят.

Сърцето му прескочи един удар. Нима наистина бяха толкова глупави? Припомни си, че Дусет не е играч и поради това е уязвим за различни измами, които никога не биха минали на един истински собственик на казино.

Посочи витрината.

— Искам да видя това.

Продавачката отвори задното стъкло и извади лъскава запалка.

— Не, не това. Ключодържателят до нея. Със златния чип.

Продавачката извади сувенирен ключодържател с направен от гума златен чип и му го подаде. На външен вид приличаше поразително на истински златен чип, струващ сто хиляди долара.

Били извади от джоба си златния чип, който бе откраднал от Рок, и го сравни с гумения. Цветът беше съвсем същият.

Казината пазеха формулите, по които се произвеждаха чиповете им, както „Кока-Кола Къмпани“ пази тайната формула на газираните си напитки. Обаче Дусет се бе излъгал и бе дал възможност външен производител да копира съвсем точно цвета на златния чип, за да го използва за сувенир. Били потърси знак на производителя, с надеждата ключодържателят да не е произведен в Китай. Не намери и попита:

— Откъде ги получавате? Искам да направя нещо подобно за моята фирма.

— Доставя ни ги производител от града — отговори продавачката. — И току-що беше тук, за да зареди витрината. Продаваме много такива.

— Имате ли негова визитка?

Продавачката порови в едно чекмедже и извади визитка на ААА „Новълти анд Гифт“, намиращ се на „Индъстриал Роуд“ в северната част на града.

— Задръжте я. Когато дойде следващия път, ще му поискам друга — каза момичето.

Били мушна картичката в портфейла си. Сърцето му биеше забързано, едва сдържаше възбудата си. Беше ударил златната жила.

— Това прави още двайсет долара, плюс данък — каза тя и въведе покупката в касовия апарат.

Вероятно производството на този ключодържател не струваше нищо. Още едно ограбване, но щеше да го преглътне с удоволствие. В живота му нямаше да има много възможности да превърне двайсет долара в няколко милиона и той някак усещаше, че серията на лошия късмет скоро ще си отиде.