Джеймс Суейн
Казино (21)

20.

Когато излязоха от „Брандо“, Айк подаде мобилни си телефон на Били и каза:

— Познай кой иска да ти сплеска топките.

— Ало? Кой е? — попита Били.

— Ей, Били, хапна ли в „Брандо“? Какво държиш? Мокро хлебче? Странен вкус имаш, хлапе — каза Крънчи и се изсмя в ухото му.

Били огледа фоайето на хотела. Четвъртък беше началото на уикенда във Вегас, във фоайето вече имаше тълпа, виеха се опашки туристи с багажи в очакване да бъдат регистрирани и настанени. Не видя никъде стареца и попита:

— Къде се криеш? Под някой камък?

— В стаята на охраната и те следя на монитор — отговори Крънчи. — Исках само да ти кажа, че ще хвана Циганите преди теб.

Стаите за наблюдение в казината са пълни с най-новата електронна техника за следене. Обучени техници наблюдават монитори с висока разделителна способност и дебнат измамници и крадци в залите на казината. Крънчи имаше сериозно предимство и се обаждаше, за да му натрие носа.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита Били. Не смяташе да вдига бялото знаме.

— Ти си едно дръзко малко копеленце. Десет хилядарки, че ще открия Циганите първи.

— Имаш ги. Знаеш ли, Крънч… ако беше хванал Рики Бозуел, за което си бил нает тук, нищо от това нямаше да се случи. Издънил си се, боклук нещастен!

— Кой ти каза това?

— Едно пиленце. Приятен ден.

Прекъсна линията и хвърли телефона на Айк. Играта започваше.

 

 

Мина през фоайето с биячите по петите. Хотелът беше достатъчно голям, за да приеме няколко хиляди гости, и всеки един от тях би могъл да е част от клана на Циганите. За да ги хване, трябваше да стесни търсенето си.

Вниманието му привлече някаква разправия. Една миловидна руса рецепционистка опитваше да успокои гост — ядосан мъж с изпомачкан костюм и гневно изражение.

— Ужасно съжалявам, сър, но не мога да го направя — увещаваше го тя.

— Пътувал съм три хиляди километра! — гневеше се мъжът.

— Сър, хотелът е изцяло резервиран. Нямаме свободни стаи!

— Казваш ми, че нямате нито една свободна стая!? Не го вярвам и за секунда!

— Участвате ли в група или конгрес?

— Не. Тук съм сам.

— Тогава, боя се, не мога да ви помогна.

Мъжът си тръгна ядосан. Уикендите в града са търсена стока и обикновено резервациите се правят месеци предварително. Циганите би трябвало да са си резервирали стаи доста отдавна, освен ако не бяха част от някаква група. Хотелите винаги държат стаи за групи и тези стаи остават запазени дори и останалата част от хотела да е заета.

Това има смисъл, като се замислиш, каза си Били. Да си част от група е идеално прикритие, ако искаш да измамиш казиното. Просто носиш пластмасовия регистрационен бадж около шията си в казиното и никой не ти обръща внимание. Трябваше да намери имената на групите, запазили места в хотела, и така да стесни малко списъка. Това не би било особено трудно.

Пиколата обикновено разполагат със списъците на гостите на хотела. Дежурният беше спретнат и симпатичен, със златна униформа с червена жилетка и вратовръзка с елегантен възел. Говореше по телефона с гост, когато Били удари звънеца на тезгяха.

— Трябва да видя списъка с очакваните гости.

Проследи накъде сочи пиколото. До асансьорите беше монтирано цифрово табло с размерите на филмов плакат, на което бяха изписани имената на очакваните групи. Американско дружество на общество на хирурзите подиатри, Електронно застраховане, Асоциация на производителите на храни, Дружество на търговците на автомобили, плюс турнир на игрални автомати, сбирка на фамилия Макгрегър и девет сватби. Дрън-дрън-дрън. С коя група бяха Циганите?

— Какво търсиш? — попита Айк тихо, на ухото му.

— Пази тишина. Работя — отвърна Били.

На таблото се появи списък с мероприятията за петък, който отбелязваше конферентните зали, в които се събират групите. Подиатрите бяха в зала „Кларк Гейбъл“ от девет до четири, продавачите на коли — в зала „Хъмфри Богарт“ от осем до дванайсет, след което ги чакаше турнир по голф на игрището „Златна мечка“ до казиното и така нататък, като всяка от групите в списъка имаше своя програма. Всичко беше планирано за всички, сутрин, обед, следобед. Е, това все пак беше нещо. Били се върна до бюрото на пиколото и удари звънеца доста по-силно.

— Какво искаш? — попита онзи с раздразнение.

— Пико — отговори Били, който не хареса отношението му.

— Моля? — попита пиколото.

— Томас Пико. Аз съм гост на хотела ви.

— Както още две хиляди други.

— Всички ли са във ВИП апартаменти?

Пръстите на пиколото затракаха, тап, тап, тап, по клавиатурата. Той впери поглед в екрана и очите му се разшириха неестествено.

— Мистър Пико, приемете моите извинения. Как мога да помогна?

— Трябва ми календарът на мероприятията за събота.

— Съжалявам, но не ми е позволено да давам тази информация. Правилата на хотела са такива.

— Мениджърът на смяната разполага ли с тази информация?

— Сигурен съм, че разполага.

Били се обърна с гръб към пиколото и каза на Айк:

— Позвъни на Дусет и му кажи да се свърже с мениджъра на смяната. Трябва да разбера каква програма е планирана за събота. Циганите ще присъстват на мероприятие в хотела. Ако видя програмата, ще успея да преценя в коя група са се включили.

— И стигна до това само като прочете това глупаво табло? — учуди се Айк.

Неодушевените предмети не са глупави. Хората са глупави.

— Точно така — отговори Били.

Айк се обади на Дусет.

 

 

След минута Шаз се появи от асансьора и прекоси фоайето, за да стигне до бюрото на пиколото, при което накара всички да се обърнат — черна кожена минипола, чувствени черни чорапи и черно кожено пилотско яке, закопчано до шията с цип. Чудатите й костюми като че ли се сменяха всеки час.

— Маркъс смята, че си по петите им — каза Шаз.

— Трябва да видя програмата за събота — обясни Били. — Циганите са се регистрирали в хотела с група и искам да видя кои от групите имат мероприятия в хотела в събота следобед. Според пиколото мениджърът на смяната може да ми даде тази информация.

— Не е проблем — отговори тя.

На рецепцията привлече вниманието на рецепционистката с щракване на пръсти. Вратата отстрани се отвори автоматично. След малко минаха през кошара работни места към кабинета на мениджъра на смяната. Както обикновено, Шаз влезе без да чука.

— Изненада! — извика, сякаш бе изскочила от торта.

Мениджърът на смяната говореше по телефона и гасеше някакъв пожар. С умореното изражение на човек, който по цял взема трудни решения, той каза: „Ще ви се обадя след малко“, стана и направи гримаса, сякаш Шаз вещаеше края на живота му.

— Здравейте, мисис Дусет, какво мога да направя за вас? — попита мениджърът.

— Здрасти, Джери. Трябва да видим програмата на групите за събота — каза тя. На табелата с името му на бюрото пишеше Джак, не Джери. Човекът написа нещо на клавиатурата на компютъра и завъртя монитора към тях, за да видят програмата за събота.

— Това е всичко. Мога ли да направя още нещо, мисис Дусет? — попита мениджърът.

— Да изчезнеш за няколко минути — каза тя.

Мениджърът на смяната излезе от кабинета си като човек, който може и да не се върне повече. Били се приближи до монитора и прочете програмата. Хирурзите на стъпалото имаха лекции между 2 и 4 следобед, както и застрахователните агенти. Кланът Макгрегър също щеше да се събере в хотела по това време.

— Циганите са се включили в някоя от тези групи — каза Били.

— Как го разбра само като погледна екрана? — попита Шаз.

— И аз го попитах това — обади се Айк.

— Затваряй се устата — сряза го тя и се обърна към Били. — Обясни.

— Времето е подходящо. В четири се сменя персоналът на казиното. Дневната смяна си отива, идва следващата. Тогава групите излизат от заседателните зали и се изсипват в казиното. По-добро отвличане на вниманието от това не можеш да желаеш. Ще ви прецакат мащабно.

— Ще сложим охрана в салоните и ще ги хванем.

— Успех.

— Какво искаш да кажеш? Нали знаем, че ще са тук?

— Няма значение. Пак няма да ги видите.

По лицето й премина тъмна сянка. Айк и Ти Бърд пристъпиха към стола на Били и продължиха да слушат внимателно. Шаз изкара яда си на Айк — впи нокти в корема му и той извика от болка.

— Махайте се оттук! И двамата! — тросна се тя.

Биячите излязоха забързано. Шаз излъчваше наистина лоши сигнали и Били започна да се изнервя. На бюрото имаше сребърен нож за отваряне на писма, който напомняше кама. Беше готов да я удари, ако реши да посегне към него.

— Обясни ми това, което каза току-що — повтори тя.

— Това няма да е обир. Циганите не са толкова глупави — започна той.

— Ако не е обир, тогава какво е?

— Измама. Циганите ще влязат в салона на казиното към четири в събота следобед и ще манипулират някоя от игрите под носа ви. След това ще се разделят. По-късно други хора от фамилията ще играят на манипулираната игра и ще спечелят куп пари. Ще трябва да платите, защото всичко ще изглежда легитимно. Само че всъщност няма да е. Дори приблизително.

Сянката се вдигна и на нейно място се появи едва доловимо възхищение. Шаз сложи длани на раменете му и го погледна в очите, сякаш опитваше да разкъса душата му. Вероятно беше най-страховитата жена, на която бе попадал.

— Правил ли си някога подобна измама?

— Аз ли? Не, никога.

— Кажи ми какво си правил.

— Харесва ти да слушаш такива неща, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— По време на Суперкупата, преди няколко години, бях част от група, която измъкна милион от „Цезар“ по същия начин. Подправиха игра на крапс, когато отбелязаха първия тъчдаун.

— И това беше част от плана?

— Абсолютно.

— Защо тогава?

Дъхът й гъделичкаше кожата му, действаше му възбуждащо. Лоша идея, въпреки че малкият там долу рядко слушаше какво му казва мозъкът.

— По време на Суперкупата се залагат повече пари, отколкото при каквото и да било друго събитие на света. Много от залозите са за предположения — кой ще сбърка първи, кой ще отбележи първата точка, такива неща. Най-големите залози обикновено са за това кой отбор ще отбележи първия тъчдаун. Тогава се задействахме.

— Твоя ли беше идеята?

— Като се замисля, да, беше моя.

— Трябваше да се досетя. Ти ли беше главатарят?

— Не бих искал да кажа.

Шаз доближи устни до лицето му.

— Кажи ми, потайно малко човече!

— Да, аз ръководех операцията.

Тя обхвана с ръце кръста му и го притегли към себе си.

— Разкажи ми как мина всичко.

Той издиша. Това нямаше да свърши добре — даваше си сметка за реалността — обаче пътуването дотам щеше да е нещо друго.

— В казиното бяха докарали огромен екран, заради играта. Изображението беше по-хубаво от живо. „Пакърс“ играеха срещу „Стийлърс“. Роджърс хвърли от двайсет и пет метра на Дженингс и той дотича до крайната зона. Казиното изригна. Тогава ги ударихме. В екипа ми имаше жена с пазарска чанта. Използвахме торбата, за да подменим кофичка зарове от масата за крапс с кофичка подправени зарове. Никой не видя нищо. Няколко минути след това един баровец, отседнал в хотела на казиното, отиде до масата за крапс и започна да играе.

— И е бил твой човек, нали? — попита тя, вече в час.

— А-ха.

— Колко спечели?

— Не спечели. Ошушкахме го.

Шаз се намръщи.

— Нали каза, че бил част от шайката ви?

— Беше.

Лицето й се зачерви от двете страни, демонът се надигна малко под повърхността.

— Нагласихме го. Беше бразилски плейбой, който носеше дизайнерски спортни сака на голо, без риза. Истински задник. Убедихме го да заложи милион от неговите пари и му казахме, че ще ги удвои. Грешка.

— Зарът беше обработен така, че да загуби?

— Да. Двама от екипа ми заложиха срещу него.

— Значи, всъщност сте откраднали парите му.

— Така е. Казиното не усети никаква загуба.

— Каква красота! Харесва ти да прецакваш хората, нали?

— Някои хора, да. Харесва ми.

— Искаш ли да ме чукаш?

— Тук? Не го казваш сериозно.

Ръката й се вдигна към гърлото и дръпна надолу ципа на пилотското яке. Отдолу беше гола и гърдите й се разляха с нетърпение, от което дъхът му секна. Зърната бяха червени и твърди и го канеха като забранен плод.

— Исусе! — изпъшка той тихо.

— Впечатлен ли си?

— Красиви са.

— И са естествени. Няма силикон.

— Господ те обича.

Това я накара да се задейства. Падна на колене, дръпна ципа на панталона му и извади много твърд член.

— О-хо! Виж ти. Нищо чудно, че момичетата те обожават. — Мушна члена му между гърдите си, без да го изпуска от поглед, много делово, готова да улови момента. — Е, кажи ми, чукали ли са те някога с цици?

— Сега ще ми е първи път.

— Наслади се.

Притисна гърдите си една в друга и започна да се движи ритмично напред-назад, като тананикаше приятна песен, чието име Били не можеше да си спомни. Членът му беше станал толкова твърд и голям, че сякаш не беше негов. Пред очите му избухнаха горещи бели звезди и той започна да се бори за въздух. Представяше си как Дусет нахълтва в кабинета и ги хваща в крачка. Не че му пукаше. Всяко нервно окончание в тялото му пищеше и той наклони глава назад, усещаше, че подът трепери. След петдесет години щеше да си спомня този оргазъм, но щеше да е забравил гадостите, които го съпровождаха — еуфорична памет, както го наричат психолозите, чудесен механизъм, който позволява човек да помни само добрите неща и да забравя лошите.

Върна се на земята. Шаз го гледаше с доволно изражение. Той й помогна да се изправи. Тя грабна мокра кърпичка от бюрото и се почисти, след което закопча якето. Били понечи да я целуне, но тя поклати глава. Тръгнаха към вратата.

— Коя песен тананикаше? Чия е? — попита той.

— На Ъшър — отговори Шаз. — „Изгаряне“.