Джеймс Суейн
Казино (19)

18.

Били и биячите останаха в апартамента и гледаха по телевизията „Сделка или не“. „Най-много два часа“, мина му през ума.

Били беше сигурен, защото знаеше как функционира този град. Единственото, което има значение във Вегас, са парите, събирани от казината. Вегас няма индустрия, няма пристанище за извозване на стоки, няма мини, Силициева долина, която да привлича рискови капитали. Без непрекъснатите финансови потоци, генерирани от казината, красивите голф игрища щяха да изсъхнат, хотелите щяха да изгаснат зловещо, деветдесет хиляди работници щяха да запеят блуса на безработните на опашките за помощи.

Виновната касиерка беше загазила тежко. Най-напред ченгетата щяха да отидат в дома й, да я арестуват и да обърнат всичко наопаки. Ако не открият откраднатите пари, щяха да започнат да я разпитват и заплашват. Ако откаже да говори, ще стегнат китките й с белезници, докато спрат кръвообращението в дланите й, после ще я измъкнат навън и ще я натикат на задната седалка на патрулна кола със затворени стъкла, без климатик, и ще я оставят там да се пече известно време.

В крайна сметка касиерката ще се пречупи — винаги става така — и ще изпее съучастника си. Ченгетата ще отидат право при него и ще повторят ритуала, докато не открият откраднатите пари. Едва тогава заподозрените ще бъдат отведени в полицията и ще бъдат регистрирани като арестанти, и едва тогава ще им дадат възможност да се свържат с адвокат.

Така работеше системата. С всеки, който ограби казино във Вегас, се отнасяха по-зле, отколкото с бясно куче. Нямаше изключения от това правило.

Стационарният телефон зазвъня. Айк вдигна слушалката, после затвори.

— Дусет иска да говори с теб. Оказа се прав за касиерката — каза Айк.

— А спомена ли кой е съучастникът й? — попита Били.

— Разбира се — отговори Айк.

— Ще ми кажеш ли?

— Сети се сам.

Айк се държеше като задник и не искаше да споделя информация. Типично за отрепките.

— Бил е синът й — каза Били.

— Как, по дяволите, разбра? — учуди се Айк.

— Виж възрастта й. Тя е на петдесет и няколко. Крадецът има телосложение на двайсетинагодишен. Не е неин приятел, нито мъж, следователно трябва да й е син.

Айк се залюля на пети и изсумтя:

— Шибана работа.

 

 

За да стигнат до апартамента на покрива, Айк трябваше да набере петцифрен код на таблото в асансьора, което стана след няколко безуспешни опита, докато улучи комбинацията.

— Много са те удряли по главата — каза му Ти Бърд.

— Това е защото съм играл повече от теб — отвърна Айк.

Забавянето даде възможност на Били да огледа по-внимателно двамата биячи. Бяха с шити по поръчка дрехи, имаха ролекси ограничена бройка и достатъчно бижута, за да затруднят заложна къща. Обличаха се като клиенти и Били се зачуди колко ли им плаща Дусет. Петдесет хиляди годишно? Шейсет? Прилична заплата, но не достатъчна, за да осигури скъпите дрехи и дрънкулки. Истинските пари идваха от изнудването на хората, както бяха постъпили с него предната вечер.

Когато влязоха, Дусет говореше по телефона, а жена му стоеше зад него. Шефът на казиното посочи стола пред бюрото и Били седна. Крънчи беше низвергнат в другия край на кабинета и чакаше с мрачна физиономия и каубойската шапка в ръце.

— Моля, предайте благодарностите ми на шерифа за професионалното и своевременно справяне със ситуацията — лееше Дусет слова в слушалката с глас на продавач на стари автомобили. — Вие сте най-добрите и го казвам искрено. Ако мога да направя нещо за полицията, не се колебайте да ме потърсите. Вратата ми е винаги отворена за вас. Благодаря още веднъж. Желая ви приятен ден.

Дусет затвори телефона. Справедливостта бе възтържествувала, босът на казиното беше доволен от изхода. Били не се радваше, че ще спука балона му, но го направи. Колкото повече информация даваше на Дусет, толкова по-равностойни ставаха на терена.

— Няма да си получиш всичките пари — каза му.

Усмивката на Дусет замръзна.

— Така ли?

— Да. И е по-добре да го знаеш.

— Ченгетата ще си вземат дял, това ли е?

— Боя се, че да.

— Мога ли да направя нещо в тази връзка?

— Всъщност не.

— Истина ли е? — попита Дусет Крънчи.

— Били казва истината — отговори стария измамник от другия край на стаята.

— Колко ще вземат?

— Петнайсет, може би двайсет хиляди — отговори Били.

— Това си е пладнешки обир.

— Мисли за това като за такса обработка.

— Опитваш се да остроумничиш ли?

— Само ти казвам как стоят нещата, нищо повече. Нов си в града.

— И какво ще направят? Ще разделят парите помежду си? — попита Дусет с любопитство.

Как точно полицаите щяха да делят заделените пари си беше тяхна работа и Били каза:

— Нямам представа. Погледни от светлата страна. В старо време щяха да вземат половината.

— Шегуваш се. Така са постъпвали с мафията!

— Разбира се. Каквото и да си мислят хората, мафията никога не е управлявала този град. Винаги го е управлявал шерифът, управлява го и днес.

Дусет получаваше добри условия — просто не го знаеше. Извади от чекмеджето на бюрото си фалшивия чип и обработената цигарена кутия и ги плъзна към Били по плота на бюрото.

— Искам да повторим условията на споразумението ни, за да сме наясно. Ако успееш да попречиш на Циганите да ме ограбят, ще ти върна играчките и ще накарам хората си да изтрият записите от камерите, на които се вижда как използваш огледалцето на масата за блекджек. Добре ли ти се струва?

— Ами хората ми? — попита Били.

— Крънчи записа имената им — отговори Дусет. — Ще скъса листа и хората ти ще бъдат спокойни. Договаряме ли се?

— Звучи добре. — Били кимна.

— Ще имаш възможност да се движиш свободно в казиното ми — продължи босът. — Ще получиш и двайсет хиляди в чипове, с които да играеш и които ще отчиташ всяка вечер. Ще те наблюдаваме всяка секунда, за да сме сигурни, че ще се държиш както се очаква. Ако опиташ да ме измамиш, с жена ми ще хвърляме ези-тура, за да видим кой ще ти счупи черепа с бейзболната бухалка. Не се шегувам. Знам, че спаси парите ми, и те не са малко, но това не означава, че имаш разрешение да ме обереш. Пази носа си чист и няма да пострадаш.

Били знаеше, че този тип е в състояние да изпълни заканата си, и се питаше дали биха го заснели, за да го гледат на големия плосък телевизор в спалнята си, докато смъркат кокаин и се чукат.

— Няма да те обера. Имаш думата ми.

Дусет му направи знак да стане. Били се изправи.

— Махни очилата — каза босът.

Били се подчини. Дусет поклати глава неодобрително.

— Не можеш да се разхождаш из казиното ми в този вид. Скъпа, има ли как да го направиш отново хубав?

Очите на Шаз заблестяха. Като че ли жалкият вид на Били я възбуждаше.

— Мога да опитам — отговори тя.

 

 

— Работила ли си някога на улицата? — попита той.

Бяха в апартамента му. Шаз седеше до него на стол, с цици в лицето му, и налагаше синините и отеклото му око с компреси. Дъхът й беше горещ; несъмнено имаше планове. Или щеше да го вкара в леглото си, или да му пръсне черепа с бейзболната бата — като че ли нямаше особено значение, стига да е само за нея.

— Стой неподвижно, за бога! — скара му се тя.

— Е? — подкани я Били.

— Мислиш, че съм работила като проститутка? — попита Шаз без следа от обида в гласа.

— Имах предвид като измамница.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че си работила. Снощи в салона ме заблуди като ВИП домакиня. Изобщо не предвидих какво ще стане.

Тя се засмя чаровно — по нищо не приличаше на чудовището, което бе видял.

— Събличах се в мъжкия клуб „Джъмбо“ в Лос Анджелис. Носех у дома повече пари от другите момичета. Това прави ли ме измамница?

— Карала си леваците да се разделят с парите си. Какво друго си правила?

— Говориш твърде много. Млъкни, за да не ти извадя окото.

Продължи да обработва синините му с малка гъба и да диша в лицето му. Айк и Ти Бърд седяха на канапето в другия край на стаята и обсъждаха нещо със заговорнически тон. Били реши, че планират следващия си обир. Крънчи беше на балкона и говореше по телефона. Историята му за загубената дъщеря беше наполовина вярна. Имаше двайсет и шест годишен син, наркоман, който живееше в Сиатъл и с когото се бе запознал едва напоследък, и той му се обаждаше да иска пари, което вкарваше стария измамник в лошо настроение.

— Знаеш ли по какво разбрах? — попита Били. — По начина, по който ме манипулираше. Не ти мигна окото, не ми даде никакъв повод да заподозра нещо. Не си се събличала само, нали?

— Искаш ли да ти отхапя езика? — попита Шаз.

— Преди или след секса?

— Много сме умни! А сега млъквай и ме остави да свърша.

Продължи да се занимава с лицето му. Дишането й беше учестено, ноздрите — разширени. Беше твърде възбудена и Били изчака да се поуспокои, преди да заговори пак.

— Ако не ми кажеш, довечера ще напия Айк и Ти Бърд и ще ми кажат те. Предпочитам да го чуя от теб.

Шаз остави гъбичката и подпря лакти на подлакътника на стола му, толкова близо, че би могъл да я целуне.

— Защо ти пука, мамка му? Какво общо има това с теб?

— Просто искам да знам с кого си имам работа.

— Добре, ето как стоят нещата. Писна ми да се събличам и започнах да въртя кокаин. Имах си вземане-даване с хора, много по-страшни от всичко, което можеш да си представиш. Мексикански картели, изроди, готови да ти отрежат главата и да я забучат на кол, ако ги погледнеш накриво. И ме биваше. Много ме биваше.

— Колко време беше в тази игра?

— Пет години. Научих много.

— Липсва ли ти?

— Този бизнес не може да ти липсва.

Преди той да успее да зададе друг въпрос, тя сложи пръст на устните му и го накара да млъкне.

— Аз те харесвам, Маркъс също те харесва, нищо че си коварен малък задник. И двамата смятаме, че за теб има място в организацията. Само си пази ръцете от буркана с меда и хвани Циганите, преди да ни оберат. Когато това приключи, ще говорим пак. Как ти звучи като предложение?

Той раздвижи устни без глас — „Окей“. Айк и Ти Бърд не слушаха, а Крънчи продължаваше да е на балкона и да се занимава с наскоро открития си син. Пейзажът се бе променил, но те не обърнаха внимание. Шаз дръпна пръста си от устните му и го целуна, сякаш за да подпечати сделката.