Джеймс Суейн
Казино (18)

17.

Подкара по магистрала „Боулдър“ и скоро пустинният вятър започна да жили лицето му. Били си спомни, че телефонът му все още е у Крънчи. Без телефон не можеше да комуникира с хората си, нито пък те можеха да се свържат с него.

Не можеше да продължава така. Буквално на всеки ъгъл в града имаше магазин на фирма „Веризън“ и той потърси с поглед отличителния им бяло-червен знак. Скоро откри магазин на източната страна на магистралата, до булевард „Нелис“. Паркира отпред и влезе.

Приличаше на галерия, а стоката беше изложена зад стъклени витрини като безценни произведения на изкуството в музей. Служителката, съсредоточена млада жена с боядисана в червено коса с бели кичури и нокти в цветовете на дъгата, като че ли гореше от желание да го обслужи.

— Загубих си телефона и ми трябва нов — обясни той.

Тя въведе името и адреса му в компютъра според шофьорската книжка, която й подаде. Вгледа се в снимката на документа, после впери поглед него.

— Нещо не е наред ли? — попита Били.

— Може ли да ви видя без тъмни очила? — каза момичето.

Не му допадаше да свири на струната на съчувствието, но нямаше кой знае какъв избор, ако искаше да има нов телефон. Свали очилата и челюстта на момичето увисна.

— Боже! Ограбиха ли ви? — попита.

— Да, взеха ми всичко.

— Не мога да излекувам лицето ви, но мога да ви дам нов телефон. — Вгледа се в екрана на компютъра. — Миналата година сте купили „Дроид Макс“ и сте се абонирали за услугата Бекъп асистент. Това означава, че мога да прехвърля всичките ви контакти от стария на новия апарат. Освен това моделът „Макс“ има опция за дистанционно изтриване на данните. Така ще мога да изчистя паметта му веднага щом го включат и заработи.

— Наистина ли е възможно това?

— Да, разбира се. Какъв нов телефон искате?

— Пак „Дроид Макс“.

Подаде й кредитна карта. Ако се беше отбил в магазин на „Веризън“ предната вечер, сега телефонът му щеше да е изтрит, а самият той щеше да има нов апарат. Живей и се учи. Скоро държеше в ръце новия телефон, с всичките контакти от стария. Момичето от магазина беше умно и умееше да разсъждава. Докато подписваше разписката от кредитната карта, Били я попита дали може да й се обади някой път. Тя написа личния си номер на гърба на една служебна визитка и му я даде.

— Казвам се Касиди. Почивам през уикендите.

Касиди бе преминала успешно първото интервю. Ако се измъкнеше от тази ситуация невредим, смяташе да я потърси. На вечеря и питие щеше да разбере дали има морални проблеми с ограбването на казината. Ако нямаше, би станала ценна добавка към екипа му.

Върна се на магистралата и реши да се обади на Травис. Свърза се с гласова поща.

— Ей, Травис, аз съм. Получих просветление и си купих нов телефон. Съобщи новината и на другите. Направи ми услуга, виж как са. Безпокоя се за Гейб.

Прехапа устна. Искаше му се да каже нещо, с което да приключи съобщението на оптимистична нотка. Чу силно писукане и си даде сметка, че е попаднал в зона без сигнал. Връзката се бе разпаднала.

Нямаше какво да направи и се съсредоточи върху шофирането.

 

 

Спря на мястото, от което пиколото вземаше колите, за да ги откара в паркинга, грабна чантата си с дрехи от седалката до себе си и слезе. До входа бяха спрели две полицейски коли със запалени сигнални светлини. Ченгетата рядко се мяркаха около казината, защото се смяташе, че се отразяват зле на бизнеса. Ако се появяха, идваха през заден вход или през подземен паркинг.

— Второ име? — попита пиколото, докато пишеше квитанцията.

— Пико. Кой се обади на ченгетата? — попита Били.

— Съжалявам, не ми е позволено да говоря за това.

Беше се случило нещо неприятно и Били нямаше намерение да влиза вътре, преди да научи защо са дошли ченгетата. Мушна двайсетачка в джоба на пиколото.

— Не си репортер, нали? — попита портиерът.

— Виждал ли си репортер да кара мазерати?

— Преди около час нахълта един тип с мотоциклетна каска и ограби касата. Избяга с чанта пари, скочи на харлито си и изчезна.

— Колко е задигнал?

— Сто хилядарки. Добра работа. Ако успееш да я свършиш.

— И още как.

На рецепцията показа фалшивата карта на името на Томас Пико и научи, че ще бъде настанен в луксозен апартамент на нивото на управителите, двайсет и първия етаж, в първата кула.

Докато се изкачваше с асансьора, се замисли за отчаяния откаченяк, ограбил казиното. Познаваше неколцина, правили същата каскада. До един бяха доведени до отчаяние неудачници, стигнали до края на пътя и готови да размахват пистолет пред лицата на хората за жалки трохи. Мушна ключа в ключалката и влезе в апартамента. Двеста квадрата излишества, стени, украсени с кадри от нашумели филми от времето, когато светът е бил черно-бял. Крънчи седеше на кожено канапе с каубойското си облекло и грозна гримаса. Касата беше ограбена по време на неговата смяна и без съмнение Дусет му бе трил сол на главата сериозно.

— Виж ти кой дошъл — започна старият мошеник. — Не казах ли в три, задник?

— Трафикът беше гаден — отговори Били.

— Трафикът винаги е гаден. Имам нещо за теб. — Крънчи извади телефона на Били от джоба си и му го подхвърли. — Записах имената на всички в указателя, за всеки случай. Точно когато свърших, съдържанието на телефона изчезна.

— Представи си.

— И не върти повече номера. Сега ми кажи защо се забави.

Били не смяташе да му казва истината.

— Чуках — отговори.

— Падаш си по тънката част, а?

— По-добре е, отколкото да си на сухо.

— Това е лошо начало. Мисля, че ти трябва известна корекция на отношението. — На биячите каза: — Сритайте му задника.

Айк и Ти Бърд седяха на другото канапе и гледаха безумно телевизионно шоу. Седяха толкова близо, че раменете им се допираха. Станаха и свиха юмруци.

— Не искате ли да хвърлите ези-тура? — попита Били.

 

 

Този път боят не беше чак толкова зле. Удряха го предимно в корема и гръдния кош, като добавяха още синини към асортимента, с който вече разполагаше. На следващата сутрин щеше да изпикае малко кръв, но до вечерта болката щеше да е спомен.

Донесоха стол и той седна на него. Звънна телефон. Крънчи извади апарат от джоба си, каза:

— Дусет е — и излезе на балкона, за да говори.

Биячите застанаха до плъзгащата се стъклена врата към балкона и на фона на величествения силует на Лас Вегас приличаха на кинозвезди. Били им благодари, че не обезобразиха лицето му.

— Наистина ли си чукал? — попита Айк.

— А какво друго да правя? — излъга Били.

Това им беше понятно. Спомни си, че Айк е умният. Ако успееше да привлече Айк на своя страна, Ти Бърд щеше да го последва. Тъпаците винаги го правят.

— Какви са тези ченгета вън? — попита той.

Айк взе думата, щастлив, че може да говори.

— Някъде към един нахълтал кльощав тип с мотоциклетистка каска, отишъл до клетката и насочил пистолет към касиерката. Тръгнал си със сто бона. После изскочил през страничната врата, яхнал мотоциклета си и изчезнал.

— Това са доста пари. Банкноти или чипове е откраднал? — попита Били.

— Банкноти.

— Носил ли е чантата със себе си?

— Да. Метнал я на касиерката, накарал я да я напълни. Дошъл е подготвен.

Всеки ден ограбваха казина — и го правеше най-вече собственият им персонал. Дилърите крадяха чипове и ги криеха в тайни джобове на униформите си, техниците прибираха шепи монети, докато празнят игралните автомати. Кражбите, извършени от външни хора обаче бяха нещо друго. Обикновено крадяха дамски чанти, кофички с монети или мъжки портфейли. Описаното от Айк не беше нищо такова. Или може би беше комбинация от двете?

Вратата на апартамента се отвори и влезе Шаз, с лъскав костюм и с фалшива усмивка.

— Къде е старият смрадливец? — попита тя.

— На балкона е, говори с шефа — отговори Айк.

— Успя ли да разбере как така ни ограбиха?

— Не мисля — отговори Айк.

— Кучият син е на свобода и ни се надсмива — каза тя. — Ако го пипна това кльощаво копеле, ще го убия. Ти си крадец — кажи ми как да го хванем.

Последното каза на Били. Мина му през ум, че кражбата рано или късно ще бъде разкрита, от умен полицай или от агент на борда по хазарта. Беше твърде очебийна, за да не бъде. По-добре беше да я разкрие той и да получи нещо в замяна. Така че каза:

— Мога да го хвана, ако искате.

— Не си ли истински сладур?

— Само кажете.

— Не си прави майтап с мен, боклук!

— Ще реша въпроса за десет минути.

Тя се приближи до него, като душеше въздуха.

— Миришеш на парфюм. Какво си правил? Чукал си някоя от мадамите ти ли?

— Искате ли да ви помогна, или не?

— Колко е чувствителен. Мъжете ставате глупави, когато видите вагина. Да, искам да ми помогнеш.

— Покажи ми записите от камерите и ще ти кажа как да хванете крадеца.

— Можеш ли да го направиш?

Били кимна. Беше 99 процента сигурен как е станала кражбата. Записите от камерите само щяха да потвърдят предположението му. Шаз извади смартфон и отвори приложение. На малкия дисплей се появи запис от камера в „Галакси“. Кльощав тип с мотоциклетна каска с черен визьор отива до решетките на касата и насочва 45-и калибър към лицето на възрастната касиерка с фризура, наподобяваща пчелен кошер. Подава й платнен сак, тя го пълни с пари и му го връща. Мотоциклетистът изчезва и касиерката активира алармата.

Погледна ледените сини очи на Шаз.

— Касиерката е замесена.

— Я стига! Можеш да го кажеш само като видя записа един път?

— Очевидно е, ако знаеш какво да гледаш.

— Покажи ми.

Докато гледаха записа пак, той обясни:

— В клетката има три чекмеджета с банкноти. В чекмеджето точно под решетката има банкноти по един, пет и десет долара. В следващото има по двайсет и петдесет, а в последното — по сто долара. Виж какво прави касиерката, когато й дава чантата. Бърка най-напред в чекмеджето, в което има банкноти по сто долара. Нормално е да напълни сака най-напред с дребните банкноти и едва след това да посегне към стотачките, ако крадецът настоява. Тази касиерка е съучастничка.

Шаз свали телефона. Гледаше го, като че ли все още не проумява.

— Ясно е от открадната сума. Няма начин да задигнеш сто хиляди без помощ отвътре — каза той.

— Значи си знаел и преди да видиш записа.

— Бях почти сигурен. Записът само потвърди предположението ми.

— А защо задникът Крънчи не го е видял?

— Може би му трябват нови очила.

Шаз се засмя злобно и се наведе, сякаш за да го целуне. Вместо това впи зъби в месестата част на ухото му и дръпна силно, толкова, че го изпрати на пода. Някакъв различен ритуал за ухажване, реши Били. След това Шаз отиде до плъзгащата се врата и я удари с юмрук. Крънчи влезе, със зачервено лице от скандала, който току-що бе отнесъл по телефона.

— Хубавецът разкри загадката — каза тя. — Трябва да кажем на Маркъс.

Изражението на Крънчи говореше, че му се иска да убие Били. Шаз отиде до вратата и старият я последва като наритано куче. Преди да излезе, тя се обърна.

— Стойте тук — каза на биячите. — И не изпускайте това копеле от очи.