Джеймс Суейн
Казино (11)

10.

Страховитите биячи събориха очилата на Били и го повлякоха през фоайето. Хвърлиха го в служебен асансьор и го свалиха в сутерена. Крайната дестинация беше клаустрофобична стая с един-единствен пластмасов стол и камера, завинтена за тавана.

Бяха го вкарвали в задните стаички и преди и знаеше какво да очаква. През следващия час щяха да го бият и заплашват, после щяха да повикат полицията и казиното щеше да се постарае да му втълпи повече никога да не прекрачва прага му.

Двамата чернокожи си направиха труда да се представят. Казваха се Айк Спиърс и Теръл Бърд, или Ти Бърд, за по-кратко. И двамата носеха прекалено много златни дрънкулки и прекалено много парфюм. Айк имаше по-богат речник и по всичко личеше, че е шефът. Ти Бърд беше по-нисък, с хубави тънки плитчини, които подскачаха по раменете му. И двамата бях привърженици на „Питсбърг Стийлърс“ и носеха пръстени със Суперкупата. Започнаха да се редуват да го удрят. Бяха наказателен екип и казиното им плащаше да причиняват болка на нежеланите гости, точно както плащаше на сервитьорките да се държат мило. Работата им беше да са гадни, но все пак можеше и да не го удрят чак толкова силно.

Скоро ушите му запищяха. Някой да вдигне телефона. Усети вкуса на собствената си кръв и изплю малко в дланта си. Вдигна ръка, сякаш регулира трафик. Ударите спряха.

— Не спирайте — нареди им Шаз.

— Не искам да се цапам с кръвта му. Тоя мръсен червей може да има СПИН — каза Айк.

— Или ебола — добави Ти Бърд.

— И двамата сте жалки.

Шаз вдигна поглед към камерата на тавана и вдигна ръце, сякаш за да каже: „А сега какво?“. Миг след това мобилният й телефон зазвъня.

— Следвайте ме, женчовци — нареди тя.

И излезе в коридора, за да проведе разговора. Биячите послушно я последваха.

Били се отпусна на пластмасовия стол. Беше отнесъл няколко удара по челюстта и прокара пръст по зъбите си, за да провери дали са по местата си. За негова изненада всички бяха там.

Дотук с дребните услуги.

Макар да го болеше, не беше уплашен. Скоро щяха да извикат полицията на Лас Вегас и щяха да го отведат в центъра за задържане на област Кларк, за да го регистрират. Щяха да му позволят да се свърже с адвоката си и щеше да плати гаранция. До сутринта щеше да е свободен и щеше да се прибере в апартамента си, за да си ближе раните и да се чуди как да се справи с този провал.

Опитите за измама се доказват трудно. Съдебните заседатели от Невада не осъждат, ако не видят видеозапис на извършеното престъпление. Били винаги внимаваше с камерите, когато сядаше да играе, и прикриваше каквото прави. В резултат винаги когато го прибираха успяваше да се отърве със споразумение и да плати глоба на съда, вместо да лежи в затвора. Цената беше малка в сравнение с парите, които бе откраднал от казината.

От коридора се чуваше гласът на Шаз. Трябваше да разбере как е разбрала, че е измамник. Маскировката му беше издържала изпитанията и пред най-добрите охранители в града и той нямаше да намери покой, докато не разбере как точно го е разкрила.

Несвятата троица са върна. Хвърлиха в лицето му миризлива кърпа.

Той избърса кръвта си и си помисли, че бурята е преминала.

След минута установи друго.

 

 

Вкараха го в асансьора и го качиха на незавършения четиринайсети етаж на сградата, в едната от кулите на хотела. Бутнаха го да последва Шаз по коридор без настилка. Стъпките им отекваха по голия бетон. Шаз отключи врата с надпис „Влизането забранено“, окачен на дръжката, и каза:

— Тук водим измамниците.

От дупки в стените на апартамента стърчаха цветни проводници. Пуснаха резето на вратата и в гърлото на Били заседна буца. Щеше да умре. Нямаше друга причина да го водят тук. Старовремците го наричаха „осем — шест“. Осем мили навътре в пустинята, шест фута под земята.

— С нас ли си, Били? — попита Шаз.

— Откъде знаеш името ми?

— Не си ли разбрал още? Ще разбереш. Ела с мен.

— Стига де, дори не съм откраднал пари от вас — каза той умолително.

— Млъквай.

От коридора се влизаше в спалнята. Шаз извади от джоба си кутийка мехлем против настинка „Викс“ и втри малко в кожата под ноздрите си. После подаде кутийката на биячите.

— Какво правите? — Гласът на Били потрепери.

Шаз се изсмя кошмарно и влезе в спалнята. Силен тласък го вкара в стаята след нея. Вонята го блъсна странично. После се намеси зрението му. По скъпата покривка на леглото имаше пръски кръв, също по тапетите и тавана, като картина на Джаксън Полак, по килима на пода. Някой бе умрял тук и не си бе отишъл тихо и кротко.

До леглото имаше триножник с видеокамера и стол. Били не схвана веднага значението на това. Когато го схвана, едва не повърна.

Тия луди копелета снимаха всичко.

Пръстите на Шаз се забиха в плътта му. Тя го дръпна през стаята. Вонята край гардероба се засили. Вътре имаше нещо мъртво. Били вдигна ръка пред устата си и пак опита да не повърне лучените кръгчета, които бе изял вечерта.

— Защо не приключите с това? — изпъшка той.

— Какво каза? — попита Шаз.

— Чу ме. Застреляйте ме, приключвайте с това.

— Искаш да умреш ли?

— Имам ли избор?

Тя се притисна в тялото му. Страхът му я възбуждаше и той отчаяно искаше да се отдръпне.

— Не е нужно да умираш, но при всички случаи най-напред трябва да погледнеш — каза тя.

— Защо трябва да гледам?

— Защото аз казвам.

Шаз отвори вратата на гардероба. На релсата за дрехи висеше трупът на някакъв нещастник. Смъртта ти отнема не само живота, но и достойнството. Трупът бе загубил и двете. Подпухнал, увит в найлон и с дебело въже около врата. Дясната страна на черепа беше счупена с толкова жесток удар, че лявото око беше излязло от орбитата и висеше свободно върху обезцветената скула, като увиснала играчка за коледно дръвче. Другото око беше заспало завинаги. Нещо не беше наред с едната ръка и Били се вгледа и видя, че липсват два пръста. След това видя пръстите на краката. Някой ги бе обработвал с чук, така че вече не приличаха на пръсти.

Зададе си въпроса защо. Защо им е да пребиват нещастника до смърт, след като един куршум и заравянето в земята постигат същия ефект? Защо си създават такива проблеми?

— Позна ли го? — попита Шаз.

Били поклати глава. Дори майката на този нещастник не би го познала.

Шаз взе портфейла на трупа от нощното шкафче. Извади шофьорска книжка от Калифорния и я натика в лицето на Били.

— Какво ще кажеш сега?

Той се вгледа в снимката и името на картата.

— Никога не съм го виждал.

— Спри да лъжеш.

— Не лъжа. Не го познавам.

Шаз обърна картата и я погледна. От гърлото й изригна ужасен смях.

— Много съм тъпа. Показвам ти друга карта.

Порови в отделението за карти и извади шофьорска книжка.

— Какво ще кажеш сега?

Били прочете информацията на втората карта. Ричард — Рики — Бозуел, Родейл Съркъл Драйв №1824, Сакраменто, Калифорния. На двайсет и две, висок един седемдесет и шест, седемдесет килограма. Беше му нужен момент, преди да си спомни името. Трупът беше на човек от клана Бозуел. Потомци на фамилия румънски цигани, хората на Бозуел бяха започнали да мамят в Лас Вегас през деветдесетте и продължаваха да действат активно. Бяха невероятно ловки. Другите измамници ги наричаха просто Циганите. Те бяха планината, която Били се надяваше един ден да изкачи, и сега се почувства зле, че техен човек е напуснал терена по трудния начин.

Върна шофьорската книжка.

— Да, знам го. Той е от фамилия измамници, наречени Циганите.

— Това ни е известно. Хванахме го да обикаля казиното и да снима с телефона си. Фамилията му го е изпратила, за да разузнае.

— Той ли ви го каза?

— Да. Също така ни каза, че фамилията му ще ошушка казиното ни, и то така, че нямало да разберем как е станало.

— Хвалил се е с това?

— Да, хвалеше се, задникът му със задник.

Заради което биячите го бяха изтезавали и в края на краищата — убили. Картината се изясняваше все повече и Били каза:

— Искате да открия как Циганите ще измамят казиното. Заради това ме доведохте тук, нали?

— Бързо схващаш. Можеш ли да го направиш?

Циганите бяха мамили най-добрите мозъци в бизнеса, включително Борда по хазарта на щата Невада. Схемите им бяха хитри и достатъчно невидими. Да опита да разгадае как смятат да оберат „Галакси“ беше сериозна задача, но той все пак беше готов да опита — та ако ще и само за да печели безценно време.

— Трябва да погледна личните му вещи, да проверя дали е водил някакви записки. Това би трябвало да ме насочи в правилната посока.

— Смяташ, че ще можеш да надушиш шашмата като погледнеш нещата му? — попита Шаз.

— Да, точно това смятам.

Тя бутна стола към него.

— Да започваме.