Анабел Абс
Танцьорката от Париж (6)

Кюснахт, Цюрих

— Ново кожено палто ли имате, госпожице Джойс? — Доктор Юнг стои зад полираното писалище и ме оглежда от горе до долу с гущеровите си очи.

— Бабо ми го купи. Другото го изгубих. — В ъгълчето на окото ми се процежда сълза. Как е възможно да съм толкова глупава! Бабо си има достатъчно работа и без да се налага да ми купува нови палта. Ако великата му творба никога не бъде завършена, ще е заради мен, единствено заради мен… Вдигам яката на палтото си от лисича кожа и заравям брадичка дълбоко в меките му гънки.

— Не е нужно да се задушавате, госпожице Джойс. Малко вероятно е да изхвърчи оттук. — Докторът прекосява стаята и затваря прозореца, сякаш смята, че някой порив на вятъра ще смъкне палтото от тялото ми.

— Не е изхвърчало! — възмутих се аз. — Забравих го в зоологическата градина. Гледах мечките заедно с онази жена, на която плащате, за да ме следи, и го забравих на една пейка. — Млъквам и поглеждам през прозореца отвъд равната, по-гладка от стъкло, шир на Цюрихското езеро. Чувам пронизителния крясък на чайките и слабото пухтене на ферибота, който се приближава към кея.

— А как се разбирате с мадам Бен? — Доктор Юнг се връща при писалището и взема първите няколко глави от мемоарите ми.

— Знам, че е ваша шпионка. И отказвам да й разказвам сънищата си. Както и да е. Как ви се видя написаното от мен? Хареса ли ви? — Играя си нервно с копчетата на палтото — мушкам ги в илиците и после ги разкопчавам едно по едно.

Доктор Юнг кима.

— Очаквах да прилича повече на творбата на баща ви.

Спирам да си играя с копчетата и изпъвам гръб, за да изглеждам възможно най-висока.

— Това навярно е комплимент, защото всички знаем какво мислите за творбата на бабо. — Изричам го с леден глас, понеже си спомням колко се обиди бабо, когато доктор Юнг публично определи романа му „Одисей“ като студен, безчувствен и скучен — нарече го тения. Да, именно тази дума използва. — Значи не прилича на тения, а, докторе?

Той прелиства страниците, клати глава и шумно подсмърча.

— Къде сте родена, госпожице Джойс?

— Казах ви вече. В болница за бедняци в Италия. Бабо също е бил там. Не искате ли да ме попитате нещо за историята ми?

— Баща ви е присъствал на раждането ви, така ли? — Веждите на доктор Юнг се повдигат.

— Не, естествено, не. Лежал е много болен в друго крило на болницата. Майка ми казва, че едва не умрял там.

Докторът вади носна кърпа от джоба си и си издухва безрезултатно носа.

— Знаете ли, че вашата майка ви е кърмила съвсем за кратко, ако изобщо ви е кърмила?

Повдигам рамене.

— И какво от това?

— Но е кърмила брат ви. Почти до вашето раждане. Баща ви го е отбелязал в записките, които ми даде. Това предизвиква ли някакви чувства у вас, госпожице Джойс?

— Джорджо винаги е имал всичко, просто така стояха нещата. Майка ми боготвори него. Бабо боготвори мен. — Отново повдигам рамене. Защо доктор Юнг говори за моя живот, когато съм била бебе? — А нещо за моята история? — настоявам. — Нямате ли някакви въпроси?

— Заинтригуван съм от споменатите пророчески способности. — Потупва ръкописа ми с дебелите си пръсти. — Бихте ли ми разказали нещо повече? Имало ли е други случаи, когато сте виждали бъдещето? Все още ли имате такива способности?

Мълча и се чудя дали да отговарям на въпросите му. Но в този миг осъзнавам, че вече нищо друго не ми е останало. Нищо друго, освен тайните ми. А той е прекалено нетърпелив, прекалено алчен.

— Ще се наложи да изчакате следващата част. Не очаквайте да го научите от вашия шпионин. Ще бъда още по-внимателна да не разкрия тайните си.

Не му казвам, че нищо няма смисъл, докато не го оформя в историята си, докато не го опаковам в чиле от думи. Вместо това ставам и отивам до прозореца: внимавам да държа раменете си изпънати назад, а главата — съвсем изправена. Изрядно поддържаната градина на доктор Юнг води към езерото, където диви патици и лебеди плуват необезпокоявано и оставят след себе си набраздени конусовидни следи върху водната повърхност. Над тях се бутат чайки, спускат се и се гмуркат.

— Не искам повече да седя затворена — обръщам се с лице към стаята. — Бабо има нужда от мен. Бъдещето на литературата зависи от мен. — Отново си спомням за мечките, затворени в клетки в зоопарк — обикалят огражденията си, а телата им са изтощени и обезверени.

— Имате отличен напредък, госпожице Джойс, но това е само началото. Според мадам Бен мисълта ви не е толкова объркана, колкото предполагахме първоначално. Намира, че често съзнанието ви е съвсем ясно. А и щом сте успели да напишете това… — Млъква, вдига ръкописа ми и го размахва във въздуха. — Явно през много моменти умът ви е бил бистър, за да си спомните всички тези неща.

— Започна ли да пиша, си спомням всичко. Мракът се разпръсква и сякаш всичко се е случило вчера. — Започвам да крача из стаята. Толкова съм уморена да седя… да седя в приемни кабинети и манипулационни, да седя в коли и на кушетки, да седя в легла, да седя на маса. Толкова искам да се движа и отново да танцувам! Защо никой не го разбира?

— Моля ви, седнете. — Гласът на доктор Юнг е напрегнат и рязък.

— Баща ми каза ли ви, че ненавиждам докторите? — Продължавам да вървя из стаята, като обикалям около доктора и го оглеждам от всеки възможен ъгъл. Щом великият доктор Юнг може да върви из стаята и да ме изучава, сякаш съм умряла пеперуда върху предметно стъкло за микроскоп, защо да не мога и аз да правя същото с него?

— Да, каза ми. Как се разбирате с доктор Негели?

— Взел ми е толкова много кръв, че едва ли вече ми е останала някаква. Имам постоянно завишени левкоцити — излишък на бели кръвни телца. Изследва ме за… — Не искам да изричам думата. Не и пред доктор Юнг. Пред никого.

— За какво, госпожице Джойс? — Гласът му се смекчава, докторът се обляга назад в стола и огромният му корем се издува отпреде му като балон. — Забравяте, че и аз мога да попитам доктор Негели. Съвсем лесно е. — Подсмърква и отново си бърше ноздрите.

— Няма да ви кажа! — Свличам се в креслото, загръщам палтото около ребрата си и прегърбвам рамене. Без съмнение ще си подхване пак неговата да ме разпитва — все същите въпроси за мен, за бабо и за всички спални, където сме спали заедно. Но не го прави. Вместо това ме пита дали се чувствам добре в частния санаториум на доктор Брунер.

— Същото като тук е. — Посочвам стаята с махагоновата й ламперия, картините от Далечния изток върху чисто белите стени и рисунките на мандали, подпрени върху полицата над камината. — Буржоазно — добавих презрително.

— Не се ли чувствате добре тук?

— Не. Добре ми е само когато гледам през прозореца. — Не мога да обясня колко ме отблъскват скъпо струващият комфорт и удобството на мебелите, как завесите от тежко кадифе и лакираният паркет ме карат да се чувствам неспокойна и нежелана, как ми напомнят за един определен апартамент в Париж, който предпочитам да забравя.

— Госпожице Джойс… — Доктор Юнг млъква и си издухва носа толкова шумно, че чувам как сополите му клокочат. — Вие сте на двайсет и седем години и никога не сте живели без семейството си. Дори сега, когато мадам Бен е с вас в санаториума, не успявам да ви откопча от баща ви. Противно на всичките ми наставления, той отказва да напусне Швейцария. — Отново млъква и изследва съдържанието на носната си кърпа, сякаш бабо се крие някъде там. — Защо никога не се изнесохте?

Очите ми отново се отместват към прозореца.

— Често си представях, че съм Стела Стайн. Представях си я как се събужда всяка сутрин, слага зеленото си кадифено палто и шапката с оранжеви пера. Никой не й казва какво да облича или кога да се прибира вкъщи.

— Продължете — подканя ме докторът, а опулените му очи ме приклещват в яркия сноп светлина, който излъчват.

— Приятелките ми ходеха по нощни клубове и си имаха любовници. Аз ходех на вечеря с родителите си. И така, един ден попитах бабо дали мога да се изнеса. Казах му, че мама ме мрази. — Замълчавам и затварям очи, за да принудя спомена да се върне. Чувам как докторът сумти и се прокашля, но след няколко секунди сцената все пак се появява пред очите ми — кабинетът на бабо, навсякъде са разпръснати книги; вестници, списания, комикси, детски книжки с картинки, енциклопедии, географски карти и речници са разтворени на пода или скупчени до стените, или стърчат от рафтовете. Бабо е свел глава над писалището. Цари тишина, с изключение на дращенето на писалката му. Аз съм протегнала шия, извила съм гръб и се приготвям да танцувам.

— Бабо!

— Да?

— Искам да се изнеса. Искам да си имам самостоятелна квартира. Като приятелките ми. — Завъртам рамене назад, първо дясното, после и лявото. — Почти на двайсет и една съм.

— Знам, Лучия. Питала си ни много пъти и отговорът ни винаги е бил „не“. — Той оставя писалката и с ъгълчето на окото си виждам, че ме наблюдава.

— А защо не? Аз съм единствената танцьорка, която продължава да живее с родителите си, като изключим Китън. — Извивам гръбнак назад, докато главата ми не увисва свободно на нивото на коленете.

— Скачат тъй скокливо, докато се сливат със светлината… сливат се, на светлината смигат и летят. Как ти звучи това?

— Мама ме мрази, Джорджо непрекъснато пее някъде с хора си, а ти вечно пишеш. — Усещам как мускулите зад коленете ми започват да се опъват, когато поставям длани на пода. Завъртам съвсем малко глава и гледам към баща ми през краката си. Наблюдава ме с глава, наклонена на една страна; лицето му е невъзмутимо и безизразно.

— Просто едно такова нещо бръз връз хитро митро плис пляс пльос… Дали ще им хареса, Лучия? Тези филистери, които ми се подиграват, които осакатяват и изопачават творбата ми. — Въздъхва и се обръща към писалището.

— Искам да имам собствен живот. Искам да бъда по-независима. — Изпъвам гръб така, че отново съм в изправено положение. После отпускам глава силно назад и вече не виждам нищо друго, освен тавана — някога е бил бял, а сега има матово бежов цвят от цигарите на бабо.

Той ме фиксира само с едно прорязано от тънички розови вени око.

— Колко приличаш на котка в тази позиция… пис-пис, мац, пис-пис…

— Бабо, това няма нищо общо с теб. Ще идвам да ви виждам, знаеш, че ще идвам. — Продължавам да гледам тавана.

— В Ирландия хубавите момичета не живеят сами. Стоят при мама, докато не се омъжат. — Писалката отново започва да стърже по хартията.

— Какво общо има Ирландия с всичко това? Тук е Париж. И ако Ирландия е толкова прекрасна, защо ти и мама сте избягали и сте се оженили в Италия, а не в Дъблин?

— Стига си ми държала такъв език. Хайде, трябва да продължавам да работя. Притичай и пусни тези писма… Вземи, бодни, стегни, пукни.

Бавно изправям врата и главата си, наслаждавам се колко отпуснати са мускулите ми, но думите на бабо ме раздразниха. Трябваше да питам мама. Тя не ме иска. Смята, че това с танцуването е досадно и непристойно. А когато вижда как бабо ме наблюдава, докато танцувам, очите й се свиват, а лицето й придобива каменно изражение. Да, мама ще се съгласи.

Бабо пак оставя писалката и ме гледа замислено.

— Вероятно ще се намери кой да живее с теб. — Говори много бавно, сякаш идеята тъкмо се заформя в ума му.

— Кой да живее с мен? Имаш предвид да живея със Стела Стайн или с Китън? — Опитвам се да звуча спокойно.

— Не, нямам това предвид. Имам предвид жена, да ти бъде като майка.

— Майка ли? Нямам нужда от майка. Достатъчно възрастна съм аз да бъда майка.

— Мисля си за някого като… — Спира и ме гледа, все едно преценява дали да продължи да говори, или не. После клати бързо глава. — Изтичай и пусни тези писма, Лучия, става ли?

— Само ако ми кажеш за кого си мислиш.

— Мисля си, че навярно ще убедим леля ти Айлийн. — Наблюдава ме внимателно, докато го изрича.

— Много ще ми хареса отново да живея с леля Айлийн, но какво ще правят децата й?

— Ще й платя, за да живее с теб тук. Сигурно й трябват пари. — Бабо търка козята си брада, после пак се обръща към писалището.

— Защо и децата й да не дойдат в Париж? Все пак са ми братовчеди.

— О, не — възразява бързо. — Не мога да си го позволя. Но мога да си позволя да ги изпратя в ирландски пансион. Ще я попитам, когато дойде следващата седмица. — Ръката му с големия пръстен, подобна на щипка, вече се пресяга към писмата върху писалището. — Сега изтичай и пусни писмата, Лучия. И побързай — изпитвам потребност отново да ми потанцуваш.

Отварям очи и премигвам озадачено. Слабият мирис на водорасли от езерото ми напомня, че не съм в Париж, където се приготвям да потанцувам на бабо, а в кабинета на доктор Юнг, който ме наблюдава и разпитва, преди отново да ме остави на медицинската сестра шпионка в санаториума с решетъчните прозорци.

— И какво се случи после? — Докторът кима и се усмихва, сякаш съм малко дете, понравило му се по някакъв начин.

— Тя се съгласи, но роднините на бабо в Ирландия много се ядосаха и я принудиха да се върне и да се грижи за своите деца. Нали разбирате, децата й бяха още малки, а съпругът й току-що се беше застрелял. — Гласът ми утихна.

Доктор Юнг се мръщи, подпрял брадичка в шепата си.

— Баща ви е помолил сестра си да се грижи за вас — жена на двайсет и една години — и да остави току-що осиротелите си деца в пансион? Правилно ли ви разбирам, госпожице Джойс?

Кимвам, а после думите се изтърколват от мен, без да съм ги искала, без да мога да ги удържа.

— Свако ми се застреля, докато леля Айлийн беше при нас. Бабо получи телеграмата, но не й каза… Вместо това я заведе да види забележителностите на града. Когато се върна в Триест, свако вече бил погребан. Тя не повярва, че се е самоубил, и ги накара да изкопаят трупа му. — Усещам как костите на черепа ми стържат, а въздухът в гърлото ми хъхри. Защо вадя на повърхността точно този спомен?

— Само тогава ли се опитахте да се изнесете?

Седя неподвижно и безмълвно и скубя тънки кичури от лисичата кожа на палтото. Колко лесно излизат само… Скоро палтото ми ще оплешивее като старец.

— Родителите ви отнасяха ли се с вас като към дете, защото сте се държали като дете?

— Вкъщи бабо имаше нужда от мен. Разчиташе на мен. Нищо не разбирате!

— Защото е бил почти сляп ли? Имал е нужда да му изпълнявате разни поръчки, това ли искате да кажете, госпожице Джойс? Да пускате писмата му в пощата и да му вземате книги от библиотеката? — Доктор Юнг се изправя, бутва стола назад, приближава се към мен.

Клатя яростно глава.

— Аз бях неговата муза. Имаше нужда от мен, за да го вдъхновявам. Вие не разбирате!

— Откъде знаехте? — Той се накланя над мен, като се полюлява и подсмърча.

— Всички го знаеха. Хората говореха за това из баровете на „Монпарнас“. Наблюдаваше ме непрекъснато. Само почакайте книгата му да излезе. Ще ме видите в нея — на всяка страница!

Главата ми пулсира, а лисичи косми от вътрешната страна на палтото полепват по влажната ми кожа. Ами ако греша? Ами ако не съм в книгата му? Ако ме е наблюдавал как танцувам не за да черпи литературно вдъхновение, а поради някаква извратена и гнусна причина? Опитвам да се изправя. Нуждая се от въздух, от кислород. Докторът сякаш се е издул и уголемил прекалено много за тази стая и аз се чувствам изблъскана до ръбовете, премазана от присъствието му, неспособна да дишам.

— Ще извикам сестрата да ви отведе обратно в санаториума. — Упътва ме внимателно към вратата и добавя: — Довечера доктор Негели ще вечеря тук. Няма да забравя да го попитам за кръвните ви тестове, госпожице Джойс.

Доктор Негели. Ще вечеря тук. Кръвни тестове. Думите му се търкалят в главата ми и изведнъж усещам изблик на гняв, дробовете ми се изпълват с леденосиния планински въздух, а кръвта съска зад очите ми.

Завъртам се на пета и повишавам глас заради неочаквано придошлия гняв:

— Аз ще ви кажа! Няма да позволя да клюкарствате по мой адрес над швейцарското си сирене.

Доктор Юнг ме обгръща с ръка, отваря вратата и ме побутва навън. Някакво куче не спира да лае, а лаят му рикошира в стените на черепа ми.

— Не мога ли да имам тайни? Някакво лично пространство? Нещо, което да е мое — само мое? — Обръщам гръб на доктора, засрамена от внезапния си гневен изблик. Споменът как седя облечена в усмирителна риза все още е остър и лъскав като нож. Няма да ми облекат пак усмирителна риза! Няма…

— Напълно възможно е, разбира се, доктор Негели да не ми каже. — Гласът на доктор Юнг е тих и успокояващ, но аз си знам: подвежда ме, лъже ме.

— Аз ще ви кажа!

— Чудесна идея! — Прокарва дебелата си ръка по моята, сякаш гали задница на куче.

— Сифилис! — Изплювам омразната дума и поемам дълбоко дъх. В голямото, просторно преддверие с гледка към хълмовете, докторът изглежда смален и аз отново мога да дишам. — Изследва ме за сифилис. Всички смятат, че имам сифилис.

— В такъв случай трябва да продължите с мемоарите. — Потупва ме по рамото. — И внимавайте да не изгубите новото си палто, госпожице Джойс. Зимата идва, а в планините става много студено.