Анабел Абс
Танцьорката от Париж (4)

3
Ноември 1928 г.

Париж

— Лучия, занеси им нещо за пиене. Вече минава пет. — Мама ми подаде изстудена бутилка бяло вино и две чаши. — Чете от почти два часа. Горкият, сигурно е пресъхнал.

— Кой е там — господин Макгрийви или господин Макалмън? — попитах. Следобедите през последните няколко седмици двамата се редуваха да четат на бабо. Надявах се да е господин Макгрийви. Той поне не се перчеше колкото господин Макалмън.

— Нито единият, нито другият. Хайде, ставай и им поднеси виното, че иначе ще отидат в кафене „Франсис“ и няма да им видим очите повече тази вечер.

— Не мога да помръдна. Днес танцувах осем часа. Репетираме за онзи филм, за който ти бях споменала, и всичко ме боли. Куцах през целия път до вкъщи. — Посочих стъпалата си с увиснали по тях гънки кожа като дребни гъбести израстъци.

— О-о, стига си се оплаквала. Сама си си виновна. А той е симпатичен. — Млъкна и отметна глава към кабинета на бабо. — Ирландец. При това говори френски и италиански. Малко ирландци го могат.

— Как се казва? — Понадигнах се и накрая успях да седна на ръба на канапето.

— Определено не си спомням. Толкова много хора не искат да изпуснат и дума от устата на баща ти. Един Господ знае откъде са се навъдили. — Тя въздъхна, седна и започна да прелиства модно списание. — Самият Господ Бог, ако слезе на земята, ще дойде вкъщи да преписва на пишещата машина книгата на баща ти.

* * *

Ирландски вестници покриваха пода в кабинета на бабо. Из стаята бяха струпани безразборно купчини книги. Бабо, по бяло сако, което му придаваше вид на зъболекар, седеше по обичайния си начин: с кръстосани крака като пръстите на крака му, който беше отгоре, бяха мушнати под стъпалото на крака му, който беше отдолу. Срещу него, като огледален негов образ, седеше висок, слаб мъж, с преплетени в абсолютно същото положение крака, и четеше на глас „Ад“ на Данте.

Разпознах го в мига, в който вдигна поглед — този мъж бях видяла през прозореца на ресторанта. Вгледах се внимателно, да не би да греша. Със сигурност беше той. Само че сега очите му бяха синьо-зелени бездънни езера. Носеше кръгли очила с телени рамки съвсем като на бабо, но с много по-тънки стъкла, и сив костюм от туид. И когато ме погледна, помежду ни премина тръпка, защото се бяхме разпознали.

— Аха, бяло вино. Отлично! — Бабо се изправи и взе бутилката и чашите от ръцете ми. — Това е дъщеря ми Лучия — представи ме той. А после се обърна към мен и добави: — Господин Бекет току-що е пристигнал от Германия. Трябва да му помогнем да се установи, какво ще кажеш?

— Да, разбира се. Къде живеете, господин Бекет? — Опитах се да говоря с равен и уверен глас, но усещах как гръдният ми кош се пълни с въздух.

— В университета „Екол Нормал“, на улица „Улм“. Преподавам там. — Говореше с мек ирландски акцент, който сякаш ромолеше в стаята.

— Хубава ли е квартирата ви?

— Водата е винаги студена, а кухнята гъмжи от хлебарки. Но пък библиотеката е великолепна, а аз си имам легло и няколко рафта. — Немигащите му очи се спряха на моите за няколко секунди, а после погледна в краката си и тогава забелязах, че бузите му са поруменели. Едва по-късно, когато нервите ми се поуспокоиха, се зачудих дали и той е бил поразен от неустоимата емоция на тази първа среща.

— Не се тревожете заради хлебарките, господин Бекет. Париж изобилства от места за хранене. Защо не вечеряте с нас довечера? Ще отидем във „Фуке“. Лучия, иди и кажи на майка си, че отиваме във „Фуке“, а господин Бекет ще бъде наш гост.

* * *

Мама се суетеше пред огледалото:

— Лучия, тази шапка ли да сложа, или черната?

Думите й се носеха във въздуха като пара. Едва ги чувах, докато стоях на прозореца и напрягах поглед към улица „Улм“. Последните листа се притискаха към клоните на дърветата. А уличните лампи под тях хвърляха назъбени кръгове светлина върху паважа. Ароматът на печени кестени от мангалите по улица „Грьонел“ се процеждаше през зле скроената рамка на прозореца, но и това едва забелязвах. Движех се като в сън, не усещах дори пода под краката си. Във всичко виждах единствено лицето на господин Бекет — скулите му в голите клони на дърветата, очите му, отразени в падащия мрак. Кожата ми настръхваше, чувствах се лека и скована едновременно. Повтарях безгласно името му отново и отново. Господин Бекет. Господин Бекет. Господин Бекет.

— Лучия! Какво, за бога, става с теб? Не ме ли чуваш? Все едно си говоря сама. Реших да си сложа черната шапка. Повече подхожда на палтото ми. — Мама прибра зад ушите си няколко разпилени кичура коса. — В какво си се вторачила, момиче? Намери си шапката и ръкавиците!

Вратата на кабинета на бабо се отвори и изведнъж господин Бекет вече стоеше пред мен — усмихваше се неловко, а очите му шареха из антрето и попиваха всичко: гръцкото знаме, забодено на стената за късмет; семейните снимки, на които позирахме сериозни и тържествени в най-хубавите си дрехи; куповете книги, приготвени да бъдат върнати в заемната библиотека на госпожица Бийч. Докато бабо и мама търсеха бастуна и шапката на бабо, господин Бекет ме разпита за ресторант „Фуке“.

— Много ли е изискан? Подходящо ли съм облечен? — Гласът му леко потрепваше, издаваше известно неспокойство, но то не се изписваше по лицето му. Изгледах го от горе до долу. Костюмът му, протрит на коленете, висеше, все едно е на закачалка. Едно копче на ризата му липсваше. Връзката му беше толкова стегната около врата, че имаше риск да се удуши.

— Ние р-редовно ходим там — изпелтечих… — Намира се на булевард „Шанз-Елизе“, сигурно ще хванем такси. — Усетих как към бузите ми започва да се надига руменина, а тялото ми да кипи. Защо не можех да го контролирам, както когато танцувах? Защо бях така неадекватна? Така вързана в езика?

— Имам по-хубави костюми в квартирата. — Господин Бекет сведе очи.

— Изглеждате чудесно — казах високо и пресилено с надеждата гласът ми да заглуши думкането на сърцето ми. — Наистина чудесно.

Обърнах се към входната врата, но усетих как очите на Бекет пътуват нагоре-надолу по тялото ми. Да, оказа се добро решение да си сложа черешовочервената рокля, обрамчена по подгъва с ресни. Подчертаваше фигурата ми на танцьорка и дългите ми, слаби крака, а гърдите ми изглеждаха малки и плоски в унисон с модата.

Той пристъпи към прозореца и се загледа навън с гръб към мен, изправен и напълно неподвижен.

— Имате чудесна гледка към Айфеловата кула, госпожице Джойс.

Отидох при него на прозореца и заедно се загледахме в светлините на Париж. Градът намигаше и блещукаше със светлините на барове и ресторанти, с мъждеещи улични лампи, с ярко осветените ивици от автомобилни фарове. И над всички тях светлините на Айфеловата кула отвеждаха очите ни към небето. Изведнъж усетих аромата на бръснарския сапун на господин Бекет и топлината на тялото му до моето. И сърцето си, което още се блъскаше в ребрата ми.

— Това е преимуществото да живееш на петия етаж — гласът ми сякаш рикошира в стените и тавана.

— Говориш дивотии, Лучия! А всички тези стъпала, които трябва да изкачвам с пазарските покупки всеки божи ден? — Мама и бабо се появиха зад нас, хванати под ръка.

— Изплаквате очи с Айфеловата кула, а, господин Бекет? Лучия разказа ли ви как онзи път се качихме на ужасната Айфелова кула?

— Не, сър, не ми е разказвала. — Господин Бекет обърна лице към мен в очакване.

Отворих уста да заговоря, но думите ми избягаха. Точно както когато двамата с бабо стояхме на върха на Айфеловата кула, хванали здраво парапета, и наблюдавахме смаления град долу. Същото онова зашеметяващо чувство, обзело ме тогава, ме обзе и сега и ме остави безмълвна и трепереща. Ненадейно изпитах желание да се пресегна и да докосна господин Бекет, да се хвана за него, както се бях хванала за бабо през онзи ден, да го стискам за ръката, както бях стискала ръката на баща ми на върха на кулата.

— Представям си Айфеловата кула като скелет, труп, като туловище, надвиснало над нас — промърмори бабо, сочейки с цигарата си към прозореца.

— Не, Джим, не си я представяш така — намеси се мама. — Никога не мислиш за нея. Мислиш само за Ирландия и го знаеш много добре. Хайде да тръгваме, иначе няма да намерим маса. Лучия, затвори си устата, преди да глътнеш някоя муха. Ех, така ми се иска и Джорджо да е тук. Напоследък все го няма. Вечно е зает с тия уроци по пеене. Ще го помоля да ви поразведе из Париж, господин Бекет.

След тези думи тя дръпна бабо към вратата и после надолу по стълбите. Погледнах господин Бекет; лицето ми гореше. Стори ми се, че долових следа от усмивка на устните му, но той единствено каза:

— След вас, госпожице Джойс.

Усещах разяждаща болка от пришката на петата при всяко допиране в обувката ми. Но когато си мислех за господин Бекет, който вървеше непосредствено зад мен, болката отслабваше почти мигновено, все едно стъпалата ми — целите в пришки и мазоли — бяха изчезнали. Къде беше отишла болката? Защо краката ми вече не бяха разранени и не ме боляха? Опитах да се съсредоточа върху петата, да усетя пришката, която само допреди броени минути туптеше и гноеше. Нищо. Не усещах нищо. Вместо това краката ми потрепваха и се носеха, следвайки ударите от металния шип на татковия бастун по каменните стъпала.

Именно тогава го почувствах. Поличба. Знак. Сетих се за „Мишо̀“, където за първи път видях господин Бекет през прозореца на ресторанта. Спомних си как погледите ни се оплетоха през стъклото, спомних си преминалия между нас заряд като електричество, необяснимото подскачане на сърцето ми. И не каза ли бабо точно тогава, че имам пророческо прозрение? Не вдигна ли нагоре ръката си като жрец, за да накара всички да замълчат? Той също я долови — необикновената сила на тази единствена секунда. Усетих как косъмчетата по врата ми настръхват. Дали господин Бекет щеше да бъде моята съдба? Дали животът ми щеше да се преплете с неговия?

* * *

Сервитьорите във „Фуке“ се суетяха около бабо, избутваха се един друг с лакти, за да вземат бастуна или шапката му, да го изпратят до масата, която обикновено заемаше, да му поднесат менюто. Господин Бекет ме гледаше с повдигнати вежди, а аз се възползвах от случая, за да се наклоня към него и да му прошепна:

— Знаят, че оставя много щедри бакшиши… затова се въртят около него като дресирани маймуни.

Господин Бекет окръгли очи.

— Има богати покровители — обясних. — Преди бяхме много бедни, но сега всеки месец ни изпращат пари по пощата един богат американец и една заможна дама от Англия. Така можем да вечеряме навън, когато си поискаме. — Не му казах, че понеже харчим парите на същите тези покровители с такава лекота, се налага непрекъснато да ги молим за още.

Господин Бекет се огледа набързо и когато видя, че мама и бабо разговарят с друга двойка на бара, се обърна към мен и попита:

— Наистина ли?

Кимнах, готова да му разкажа всичко за площад „Робиак“ — колко чудесно е бабо да си има самостоятелен кабинет, аз да си имам моя спалня и колко прекрасно е да имаме телефон и електрически лампи, и наша си вана с месингови кранчета — но той рязко смени темата:

— Баща ви казва, че сте много талантлива танцьорка, госпожице Джойс.

— Всеки ден танцувам от сутрин до вечер. — Свалих си шапката и отметнах коса. Неотдавнашната ми нервност, когато допуснах, че господин Бекет може да бъде моята съдба, беше започнала да изчезва и тогава видях пръста на провидението. — Подготвям се да стана професионална танцьорка. Да танцуваш, е най-прекрасното нещо на света. А вие танцувате ли, господин Бекет?

Той поклати глава.

— Мога да ви науча да танцувате чарлстон. Или „Заешка прегръдка“^[1]? — Пред мен проблесна образът на господин Бекет в обятията ми — ръката му в моята, кожата му докосва моята, бедрата ни се движат едно до друго и въздухът между нас съска и пращи като горски пожар. — Научих всички приятели на бабо да танцуват чарлстон — добавих в отговор на тревожното му изражение.

— А господин Джойс също ли танцува чарлстон? — Очите му се отместиха към бабо, който все още разговаряше на бара.

— Той предпочита ирландската жига — обясних. — Не приемайте за даденост, че не можете да танцувате, господин Бекет. Всеки с отношение към музиката може да танцува. Обичате ли музика?

— Обожавам музиката. — Господин Бекет се покашля и едва доловимо сниши глас. — Моля ви, наричайте ме Сам.

— О, ние от семейство Джойс държим да се обръщаме по фамилно име. Доста ирландско, предполагам. Баща ми настоява. Но може би, когато сме насаме… става ли?

Господин Бекет — Сам — се вторачи в мен. Дали се изплаши от предположението ми да остана сама с него, или от старомодното изискване на родителите ми да използваме формални обръщения?

— Чудесна идея! — Докато кимаше бавно, той бутна очилата към основата на носа си и забелязах, че бузите му отново са порозовели.

— Очаквахте ли баща ми да бъде по-съвременен? Чудите ли се, господин Бекет, защо великият писател си позволява да наруши правилата на художествената литература, но не и законите на етикета? — Понижих глас и додадох: — Сам. — Името му звучеше възхитително и започнах да си го повтарям тихо наум. Сам. Сам. Сам.

— Очаквал съм, предполагам, да — отвърна той и погледът му се плъзна обратно към родителите ми; те вече си проправяха път към нас, все така хванати под ръка. Тогава осъзнах, че въпреки подчертаната срамежливост в погледа му, в него се четеше и някакво неспокойство, но то не се дължеше на нерви.

— Повечето хора в Париж са истински бохеми — заявих весело. — Сигурно сте чули всички истории. Но родителите ми не могат да се отърсят от ирландското си възпитание. — Не казах на господин Бекет, че е желателно да се прибирам вкъщи до девет часа и мама никога не ме пуска да ходя на погребения. Това, предположих, са ирландски привички и навярно са му познати.

— На колко години сте, госпожице Джойс, ако нямате нищо против да попитам? — Лицето на господин Бекет бе толкова близо до моето, че усетих дъха му върху бузата си, топъл и сух като дим.

— На двайсет и една. А вие?

— Двайсет и две. — Погледът му се изостри: сякаш кожата ми беше прозрачна, а той гледаше през нея как кръвта препуска във вените ми.

Мама и бабо се появиха със свита от сервитьори, които издърпваха столове, предлагаха менюта, развяваха салфетки, прибираха разпръснати шапки, шалове и ръкавици. Едва седнал, бабо се обърна към господин Бекет със залп от въпроси за Дъблин.

— Ето, започва се — хапливо подхвърли мама. — Само не тръгвай да изброяваш всеки жалък магазин и бар на улица „ОʼКонъл“. Не мога да изслушам всичко това отново. — Тя извърна глава, за да види кой е влязъл в ресторанта. — О, виж, Лучия, онази известна актриса! Майко Божия! С какво е облечена? Виждала ли си някога нещо по-развлечено?

Усетих как лакътят й ме смушква в ребрата, но не исках да откъсвам поглед от господин Бекет. Не ме вълнуваше нито известната актриса, нито с какво е облечена. Гласът на мама съскаше в ухото ми и напълно заглушаваше господин Бекет.

— Видя ли шапката й, Лучия? Някои хора нямат представа как да се обличат. Паунови пера… с нейния тен… оле, боже!

Напрегнах се да чуя гласа на господин Бекет. С бабо се бяха наместили един до друг на канапето, а глъчката от гласовете на околните и клюкарските подмятания на мама в ухото ми заглушаваха разговора им.

Свих се на стола, защото знаех съвсем точно как ще протече вечерта. Всичко беше толкова предвидимо. Бабо и ирландските му сънародници се отдаваха заедно на спомени, пиеха, рецитираха ирландски стихотворения, накрая пееха ирландски балади, а понякога дори танцуваха ирландска жига. Вече се чувствах прокудена. Но нямаше да се предам толкова лесно. Не и този път.

— Не съм била в Ирландия от години — заявих с висок глас. — С удоволствие бих отишла отново.

— Не се е променила особено. — Господин Бекет ме фиксира с поглед и се почувствах, сякаш ме поглъщат синьо-зелените му очи, в които се въртя и пропадам.

Пронизителният глас на майка ми ме върна рязко към реалността:

— Не ставай глупава, Лучия. Ирландия е кенеф, помийна яма. Остави празните приказки на баща си. В това може да ни отмени и двете.

— Хайде, хайде, Нора — укорително се обади бабо. — Може да е земя на варвари с разпятия, но не е помийна яма.

— Шайка фанатици и бедняци! — Мама тръсна глава. — Със сигурност вече няма връщане назад. Ще те арестуват, Джим, и ти го знаеш много добре.

Бабо кимна унило, а господин Бекет се размърда неловко на канапето. Опитах се да измисля нещо, за да разведря атмосферата. Но тъкмо тогава мама видя друга актриса и отново започна да каканиже в ухото ми, а бабо чинно се зае да изброява имената на всеки бар по улица „ОʼКонъл“^[2]. Наблюдавах господин Бекет изпод мигли — сериозното изражение на очите му и тежкото кимане на главата му. В този момент погледът му се отмести от бабо и срещна моя — за кратко, но без никакво колебание. Въздухът между нас оживя — започна да пука, да настръхва, да се обтяга от напрежение. Пръстите на ръцете ми несъзнателно се запридвижваха през ленената покривка на масата. Пълзяха към господин Бекет, като че ли привлечени от невидима сила.

— А какво става с „Бронзовата глава“, господин Бекет? Променила ли се е много? — Думите на бабо разрязаха въздуха, разпръснаха напрежението и прекъснаха особения магнетичен заряд, поел контрол над ръцете ми. Махнах с пръсти във въздуха, сякаш за да отпъдя въпроса на баща ми.

— Разкажете ни за семейството си, господин Бекет. Искаме да знаем всичко за вас… ако не е твърде нахално.

Едва по-късно се сетих за Емил. За един кратък миг не можех да си представя лицето му. Когато вече го виждах ясно пред очите си, се почувствах толкова жестока, че се наложи да избутам образа му настрани. Някъде много, много надалече.

* * *

На следващата вечер разбрах какви са намеренията на бабо относно господин Бекет. Седях в кухнята, а мама превързваше стъпалата ми, целите в пришки. След шест часа танци бяха започнали да изпускат гъста жълтеникава гной, а от вътрешната страна обувките ми за танци бяха изцапани с кръв.

Дойде бабо — тъничък слой влага покриваше очилата му, а папийонката му беше накривена.

— Не мога да продължавам повече така — заяви жално.

— Сега пък какво е станало, Джим? — мама дръпна силно бинта.

— Ох! Не прекалено стегнато, иначе утре няма да мога да си обуя туфлите — проплаках.

— Пресвета Дево! Ти с твоите крака, баща ти с неговите очи! Вече не знам на кой свят съм. И къде се е дянал Джорджо? — Вдигна поглед, като че ли очакваше Джорджо да се появи на вратата, но той не се беше прибирал цял ден. Или по-скоро цяла нощ. Не казах на мама. Знаех, че няма да й се понрави.

— Цял ден говоря по телефона с разни адвокати. Пиратски копия на „Одисей“ се продават в Англия и Америка за по 40 лири парчето. — Бабо разсеяно прокара ръце през косата си.

— Е, парите биха ни дошли добре, Джим. Това са бая пари.

— Точно в това е проблемът. Не получаваме нито пени. Нито едно. А копията са пълни с грешки. Някакъв тип в Америка трупа цяло състояние от моята творба — моята осакатена творба. — Нотка на раздразнение се прокрадна в гласа на бабо. Свали си очилата и ги избърса с копринена носна кърпичка. В посивелите орбити очите му, прорязани от тънички розови вени, изведнъж придобиха изморен и нещастен вид. — Аз съм писател, а не адвокат. Всичко това пречупва духа ми. И тъкмо в този момент господин Макалмън да каже, че се връща в Америка. — Бабо си сложи очилата и въздъхна тежко. — Кой ще ми помага сега, Нора?

— Защо госпожа „Шикозни гащи“ Флайшман не ти помага? Или прекарва прекалено много време да те зяпа, вместо да пише на машината? — Мама отново пристегна рязко бинта и започна да връзва краищата му на възел.

— Прекалено стегнато е — запротестирах. — Никога няма да успея да го сваля. Ще ходя с омотани крака до края на живота си.

— Ако не бяха твоите танци, нямаше да имаме нужда от толкова много пари. Така че спри да се оплакваш, става ли? — Мама се изправи и започна да намотава неизползвания бинт с резки, ядосани движения. Усетих пристъп на възмущение. Никога не говореше така на Джорджо, а неговите уроци по пеене бяха далеч по-скъпи от моите уроци по танци. — Без капка свян е тая госпожа „Шикозни гащи“ Флайшман с нейните еврейски фунти. — Мама изсумтя и се умълча.

— Госпожа Флайшман си има преимущества — отбеляза бабо. — Познава когото трябва и е доволна — и достатъчно богата — да работи без заплащане.

— Джим, тя се развежда. За бога… срам и позор!

— Аз мога да ти помагам. — Обтегнах предпазливо бинтованото си стъпало. Не исках госпожа Флайшман да се връща. Нещо в нея ме смущаваше. Как само бе довтасала вкъщи — със самурено палто, наметнато на раменете й, с чанта от змийска кожа около китката, добре отработена усмивка на кървавочервените си устни, нацупена и мъркаща, с претенции за интелигентност, каквато не притежаваше.

— И така вършиш достатъчно неща, Лучия — пишеш ми писмата и сновеш непрекъснато да вземаш и връщаш книги от библиотеката. Може би ако танцуваше по-малко на сцената. Може би ако танцуваше само вкъщи… — Гласът на бабо се изгуби.

— Бог да ни е на помощ! Не искам да ми се размотава из краката по цял ден. Когато сте двамата заедно, ме вбесявате до лудост с вашите глупости за знаци и дъгоцветни момичета.

— Можеш да подвързваш книги, Лучия. — Бабо се облегна върху рамката на вратата и се вторачи в пространството над главата ми, а тънките му пръсти си играеха с папийонката.

За около минута си мислех, че се шегува. Чаках краткия му звънлив смях, с който ме приканваше да се посмеем заедно. Мама беше заета да пълни чайника и да нарежда чаши и чинийки. Всички мълчахме.

— Да подвързвам книги ли? — Изправих се и се опитах да вървя с омотаните си стъпала, куцукайки нагоре-надолу из кухнята. Не проумявах думите му. Бабо обичаше да танцувам. Танците ми го вдъхновяваха — всеки го знаеше. Наистина ли предпочиташе да подвързвам книги? Да се издържам сама… Това ли беше причината? Или ставаше въпрос да подвързвам неговите книги? Ядосана, се обърнах към него; на устата ми бяха куп горчиви обвинения. Но тогава проумях всичко. Колко глупава бях само. Той не искаше да танцувам за никой друг. Затова искаше да танцувам вкъщи, а не на сцената. Искаше ме цялата само за себе си.

— Подвързването на книги е идеалната професия за една млада дама. За млада дама, решена да си намери професия, имам предвид. — Покашля се — пресичащо покашляне, сякаш искаше да сложи край на този разговор. — Не, Нора. Нуждая се от човек, който разбира творбата ми. Макгрийви няма достатъчно време. Напоследък непрекъснато преподава.

— Срамота, наистина. Господин Макгрийви винаги е толкова внимателен. А онзи господин Бекет? Той не може ли да ти помага?

Усетих как дъхът ми секва. Тревогата ми от перспективата да подвързвам книги в миг угасна. Седнах и се вкопчих в подлакътниците на стола. Господин Бекет на площад „Робиак“. Господин Бекет работи с бабо. Дали това не е още един знак? Мойрите наистина искат да ни съберат.

— А, да, господин Бекет. Мина ми през главата. Ще се наложи изследванията му върху Пруст да останат настрана. И положително няма да мога да му плащам. — Бабо запали цигара; в пламъка на клечката лицето му изглеждаше по-ведро, а очите — по-спокойни. — Да, господин Бекет. Определено е достатъчно компетентен. Добре начетен. Ерудиран. Сериозен. Нора, на теб как ти се видя?

— Не беше много разговорлив, а? И той е прекалено зает да попива всяка твоя дума като всички останали. — Мама побутна чаша чай към мен. — Лучия, какво ти става? Сякаш си видяла призрак. Пийни малко чай — стана хубав и силен.

— На мен господин Бекет ми хареса — опитвах се да звуча непринудено. — И е доста умен, нали?

— Не се усмихваше много. Вярно е бая сериозен — продължи мама. — Господин Макгрийви ме разсмива. Има впечатляващо чувство за хумор този Макгрийви и такива добри обноски. Винаги забелязва кога съм ходила на фризьор или съм с нова шапка.

— Ще попитам младия господин Бекет. Действително ще го попитам. Мнозина биха счели възможността да ми помагат за огромна чест и невероятна привилегия. — Устните на бабо потрепнаха, като че ли искаше да сподави усмивката си. — А щом Лучия го харесва, всички, вярвам, ще го харесаме. Дори и да няма чара и обноските на нашия добър приятел господин Макгрийви.

— И като говорим за чар, Лучия, твоят приятел композиторът беше тук днес да те търси. Място не можа да си намери, но му казах, че си прекалено заета с танците си, за да се занимаваш с когото и да било. — Мама ме погледна многозначително.

— Емил ли? Господин Фернандез? — Чаках да усетя вълнението, което обикновено съпровождаше името на Емил. Не усетих нищо. Благото му усмихнато лице изплува за кратко пред мен, чух встъпителните тактове на последната му композиция: същата, под чийто съпровод бях танцувала така еуфорично. Но всичко изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Прободе ме чувство на вина, ала само секунда по-късно мислите ми отново се върнаха към господин Бекет. Господин Сам Бекет на площад „Робиак“. Всеки ден. Моята участ, моята съдба — колко бързо се случваше всичко!

— Същият, господин Фернандез. Той беше. Елегантно облечен, при това — в костюм от донегалски туид. Тия евреи имат толкова много пари за пръскане. — Тя се изправи тежко и с дълбока въздишка отиде до умивалника. — Джим, кога ще поканиш господин Бекет да започне работа?

— Ще отида до квартирата му още сега. Ще трябва да ме придружиш, Нора. Днес очите ми са толкова зле — не виждам и на метър пред себе си. — Той стана и си оправи жилетката. — Ще дойдеш ли с нас, Лучия?

Погледнах печално подутите си стъпала, обвити в бинт.

— Не ставай глупав, Джим. Момичето не може да ходи! Почини си тази вечер, Лучия. Трябва да даваш почивка на тия твои крака или повече няма да можеш да танцуваш. Джим, а чая ти?

— Няма време. Държа да се уговоря с господин Бекет още сега. Желязото се кове, докато е горещо, Нора. Искам господин Бекет да е на мое разположение по всяко време. Ще ми намериш ли шапката и бастуна? Побързай, Нора. Побързай! — И с протегнати напред ръце бабо се килна към вратата.

— Богородице! Не мога ли поне да си доизпия чая? — Мама раздразнено вдигна ръце. — Лучия, кажи на Джорджо, че в кухненския килер има хубаво парче телешко. И му го изпържи. С малко лук и картофи.

Слушах как стъпките им се отдалечават, после докуцуках до печката и сложих чайника. Главата ми гъмжеше: преплитаха се вълнението от възможността господин Бекет да дойде да работи на площад „Робиак“, смущението при мисълта за Емил и притъпеният гняв от предложението на бабо да подвързвам книги. Само и само да не танцувам за никой друг. Кое караше мама и бабо да се чувстват толкова неловко, когато танцувам пред публика? Бяха очаровани от идеята Джорджо да пее на сцена. Но защо нямаха същото отношение, станеше ли въпрос за мен?

Изведнъж ми се дотанцува. Стъпалата ми бяха обинтовани прекалено дебело, за да си мисля за някакви стъпки, затова легнах на пода и направих няколко джазови комбинации — тялото ми се въртеше и огъваше, а краката ми се разминаваха като ножици във въздуха. Когато чайникът изсвири пронизително, вече се чувствах по-спокойна. Докато отмервах колко чаени листенца да сложа и пълнех порцелановия чайник с вряща вода, не можех да мисля за нищо друго, освен за господин Бекет… Моля те, Господи, позволи му да дойде на площад „Робиак“. Моля те, Господи…