Анабел Абс
Танцьорката от Париж (25)

18
Март 1931 г.

Париж и Лондон

— Знам, че не се чувстваш готова отново да се върнеш на сцената, мила. — Китън се наклони и докосна ръката ми. — Но ми хрумна друга идея, по-добра.

— Ще се върна на сцената, когато кривогледството ми се махне. Трябва да ме оперират отново, това е всичко. Според мама е по-зле, отколкото беше преди. — Седяхме на една пейка в Люксембургската градина, съзерцавахме нарцисите и първите зелени листа на пролетта. По-рано беше валяло и сега всичко изглеждаше чисто и лъскаво.

— Какво ще кажеш да си отворим наша школа по танци, мила? — Китън млъкна и ме погледна, а очите й сияеха и блещукаха като влажните листа на дърветата. — Ще си направим наша програма за физически тренировки. Сами ще измислим хореография и ще я наречем метод „Джойс Нийл“. Какво мислиш, Лучия?

Да! Разбира се! Скочих от пейката, изтръсках влажното си палто и започнах да крача, размахвайки чадъра си, докато вървя.

— Ще започнем, като предлагаме частни уроци. И когато вече имаме достатъчно ученици, ще прераснем в школа „Джойс Нийл“. Или Институт за танци и физическа култура „Джойс Нийл“.

— Точно така! — Китън скочи и започна да върви нагоре-надолу по пътеката заедно с мен, а чакълът скърцаше под ботушите ни. Снопове зърнеста слънчева светлина падаха върху тревата и нарцисите. А отразено в локвите, се виждаше бледосиньото небе.

— Когато си намерим достатъчно частни ученици, ще си наемем танцово студио. Китън, имам толкова много идеи за нашия метод. — Пресегнах се да я хвана за ръка и я държах здраво, докато вървяхме. — Ще бъде комбинация от спортна и ритмическа гимнастика и джаз танци. — Изправих се на пръсти и направих пирует, повличайки Китън със себе си.

— Ще използваме всичките си знания. — Тя ме дръпна към себе си, сякаш щяхме да се понесем във валс през градината. — Балет, джаз, свободен танц, всичко, което сме учили. Вече започнах да измислям програма и смятам, че ако успеем да я завършим следващата седмица или някъде там, ще сме готови да приемаме ученици през май. Какво мислиш, мила?

— Имаме нужда от визитки! Какво ще пише на тях?

— Какво ще кажеш за ФИЗИЧЕСКИ ТРЕНИРОВКИ и отдолу ЧАСТНИ УРОЦИ. И ще оставим телефонен номер. Ще провеждаме уроците у нас.

Завъртях чадъра и го размахах във въздуха, все едно е победоносно знаме. От свития му купол се посипаха капки и когато погледнах нагоре, видях под небесния свод да се извива нежна, прозирна дъга.

— Ще попитам мама дали позволява да сложа нашия телефонен номер на картичките. Вкъщи винаги има някой. О, Китън, така се вълнувам!

— Лучия, представи си, че методът ни стане наистина успешен. Ще ръководим наша собствена танцова школа. Ще е прекрасно, нали?

— Да — съгласих се. Вече мислех за независимостта и свободата си. Този път няма да се проваля. Бях решена да не се провалям. Ще бъда госпожица Лучия Джойс, основателка на Института за танци и физическа култура „Джойс Нийл“. Не госпожа Калдър или госпожа Бекет, или госпожа Фернандез. Не нечия муза. Просто аз като себе си. И няма да се провалям.

С Китън прекарахме следващите две седмици в работа по нашия метод — измисляхме поредици от движения и система от позиции за укрепване и тонизиране на тялото и за подобряване на баланса. Когато вече бяхме доволни от програмата, попитах мама дали позволява да използваме телефонния номер на площад „Робиак“ за всички запитвания, които неизбежно ще получим.

* * *

Мама седеше на кухненската маса, прегърбена над лист хартия. Пред нея лежаха наредени всички подаръци, направени й от госпожа Флайшман през последната година: порцеланов сервиз за чай, няколко копринени шала, четири парфюма във флакони от шлифован кристал, единайсет книги за бабо.

— Всичко възлиза на повече от двеста лири и това — добави самодоволно — е без цигарите и виното.

— Какво правиш, мама?

— Смятам колко общо струват подаръците от оня вампир. Сигурно ти е подарила някакви неща.

— Само разни непотребни дрехи и този шал. — Посочих към копринения шал „Коко Шанел“, който мама беше увила около чайника.

— Ако подаръците продължават да пристигат така, в крайна сметка ще отида на сватбата. — Тя прободе въздуха с молив. — Ще разреша и на теб да отидеш, Лучия.

Не ми се мислеше за предстоящата сватба на Джорджо, затова само кимнах и попитах:

— Мама, моля те, ще позволиш ли да използвам нашия телефонен номер за визитните ни картички?

— Какви визитни картички? — Огледа отново масата с подаръци и премлясна с устни.

— Двете с Китън търсим частни ученици за уроци по танци и ни е нужен телефонен номер, за да се свързват с нас.

— Значи това правехте вие двете! Цялото това шушукане и криене в спалнята ти. Ползвай нашия номер, но само в определени часове. Не искам да отговарям на телефона ден и нощ или да приемам съобщения, докато Джим се опитва да работи. Какво мисли баща ти за тази налудничава идея?

— Още не съм му казала. Прекалено зает е с книгите си със закони.

Мама завъртя бързо брачната си халка и ме погледна.

— Да, най-добре не го занимавай. Само ще започне отново да опява за подвързването на книги.

— Ще уточня да телефонират между два и три часа и всеки ден по това време ще седя на телефона. Обещавам.

— А какво ще стане с танците в школата на Маргарет Морис? Не искам по цял ден да висиш тук и да ми се моткаш в краката.

— Казах им, че напускам. Сега ми предстои да се съсредоточа върху работата с Китън — обясних, приближавайки се към вратата. Не разполагах с време да си бъбря. Отварях нова страница в живота си и трябваше да отида до печатницата — преди мама да е променила решението си.

* * *

След четири дни картичките ни пристигнаха. Колко елегантно изглеждаха! Малки правоъгълни тестета от твърди бели картички с имената ни, изписани в черно. Най-отдолу беше телефонният номер на площад „Робиак“, придружен от учтива молба да се звъни между два и три часа. И беше изписано моето име — не госпожа Александър Калдър или госпожа Самюъл Бекет, а моето — Лучия Джойс, преподавател по танци за частни ученици. Създател на метода „Джойс Нийл“. Основоположник и учредител на школата по танци „Джойс Нийл“. Сложих кутията с визитки — общо двеста — в гардероба. После се сетих за мама и бабо и си заделих няколко в джоба. Щях да им дам по една картичка и да оставя няколко за приятелите им. Но първо щях да телефонирам на Китън и да й опиша колко удивително прелестни са визитките ни.

— Изглеждат толкова авторитетно и модерно — нареждах ентусиазирано в слушалката. — Избрали сме перфектен шрифт. Кога ще дойдеш да си вземеш? И кога ще започнем да ги раздаваме?

— Ще дойда утре сутрин, мила. Май вече намерих първия ни ученик. — Гласът на Китън цвърчеше от възторг.

— Чудесно! Кой? — Държах слушалката плътно до ухото си, защото не исках да пропусна нито една сричка. Пред себе си, през прозореца, виждах светлините на Айфеловата кула, които започваха да светват етаж по етаж и да озаряват небето над града. — Приятелка на майка ти? Иска да се научи да танцува? Е, идва точно където трябва. Методът „Джойс Нийл“ е готов да покори Париж!

Смехът на Китън ромолеше по телефонните жици към мен като заразна радост. Засмях се в отговор и й казах, че е време да затварям. Исках мама и бабо да са първите официални получатели на нашите прекрасни нови визитни картички.

Тъкмо поставих слушалката върху вилката и бабо ме извика в трапезарията. Веднага схванах, че нещо не е наред. Мама седеше на масата с мрачно изражение, а устата й бе стисната като затегната с връв кесия. Беше сложила ръце в скута си и дишаше дълбоко през носа.

Бабо ми даде знак да седна на един стол и се покашля. Очите ми сновяха от него към мама и обратно. Мушнах си ръката в джоба и обвих пръсти около тестето с визитки. Това беше моята нова житейска страница и каквото и да кажеха родителите ми, нищо нямаше да промени това.

— Лучия, изпратих предизвестие на хазяина ни, че освобождаваме площад „Робиак“. — Думите на бабо бяха бавни и премерени.

— Не можеш да го направиш — отвърнах, а гласът ми едва се чуваше. — Визитките ни са напечатани с този телефонен номер. Трябва да уведомиш хазяина — веднага. Погледни! — Извадих картичките от джоба си и подадох по една на бабо и на мама. Бабо я погледна и се намръщи.

— Да… добре… няма да ти трябват — отбеляза сухо мама, връщайки ми визитката. Тя погледна предизвикателно бабо — видях как устните му мърдат, а тъмните кръгове под очите му треперят.

— К-какво имаш предвид? — заеквайки, гледах обезумяла ту единия, ту другия.

— Налага се да заминем за известно време. Тримата. Ще прекараме лятото в Лондон. — Бабо замълча и отправи безпомощен поглед към мама, но тя отново се беше вторачила в масата и отказваше да срещне очите му.

— Но аз не искам да ходя в Лондон. Искам да остана тук, на площад „Робиак“. — Гласът ми ставаше все по-висок, докато осъзнавах значението на думите му. — Учениците ми ще се обаждат тук. Това е единственото място, където съм живяла повече от няколко месеца. Няма да дойда!

— Опасявам се, че ще се наложи, Лучия. Ние с майка ти трябва да заминем за Лондон и е необходимо ти също да дойдеш с нас. — Бабо въздъхна тежко и затвори очи.

— Абсолютно никъде няма да ходя! — Ударих с юмрук по масата. — Ще остана при Китън или госпожа Флайшман, или при който и да е от раболепните ти слуги, съгласен да ме приеме.

— Лучия, не говори така на баща си. — Очите на мама наподобяваха гранит. Обърна се към бабо: — Вината изцяло твоя, Джим. Да ни влачиш нагоре-надолу из Европа. Какво, за бога, очакваше?

— А Джорджо? И той ли ще дойде?

— Ще остане с госпожа Флайшман, защото са почти женени. Налага се да заминем само ние тримата, нали така, Джим?

Озадачена, погледнах бабо. Очите му бяха все така затворени, но адамовата му ябълка се мърдаше, а ръцете се въртяха в скута му.

— Какво не ми казвате? — попитах подозрително. — Защо трябва да ходим в Лондон? Това има ли нещо общо с новата ти книга? — Спомних си думите на Санди за баща ми и вулгарните му книги и гневно погледнах бабо с неприкрита погнуса.

— Не, всъщност не. — Той отвори замъглените си кървясали очи и извърна поглед към мама.

Тя изпуфтя и си потърка челото с длан.

— Трябва да отидем в Лондон, за да се оженим. Така. Казах го. Налага се заради законите и нищо повече.

Седях зашеметена и неподвижна, докато осмислях думите й. Нищо от това, което разправяха, нямаше смисъл. Дали най-накрая и двамата не се бяха побъркали?

— Май не разбирате. Учениците ми ще се обаждат тук. Тук! Отварям школа по танци. Двете с Китън измислихме цяла програма. Само това правихме през последния месец; изхарчихме всичките си спестявания за тези картички. Не мога да замина. Както и да е, вие сте женени, така че говорите глупости.

— Не сме съвсем женени — възрази остро мама. — Недоумявам защо оставяш това на мен, Джим, наистина недоумявам. — Тя погледна пребледнялото лице на бабо и поклати безпомощно глава.

— Майка ти и аз трябва да се оженим в Лондон. — Бабо извади цигара от джоба си, тикна я между устните си, запали я и дръпна дълбоко.

Погледнах объркано лявата ръка на мама. Златната брачна халка блещукаше слабо на безименния й пръст. През главата ми препускаха спомени за всички годишнини от сватбата им, които бяхме празнували на всеки осми октомври. Спомних си живо тържеството за двайсет и петата им годишнина, организирано от госпожица Бийч. Мама ми беше купила нова рокля в граховозелено, носех предизвикателен виолетов тюрбан и вечерна пелерина, взета назаем от Китън.

— Какво имаш предвид, как така не съвсем женени? Защо трябва да се жените отново? Защо трябва да заминем? Не разбирам. — Скръстих решително ръце пред гърдите си и повдигнах въпросително вежди.

Бабо всмукна дълга глътка от цигарата си и отново погледна умолително мама. Тя обаче поклати глава и продължи да стиска устни.

— Оженили сте се на осми октомври 1904-та. Всички го знаят. Затова винаги празнуваме тогава. Затова сте господин и госпожа Джойс. Затова мама носи брачна халка.

— Не е толкова просто — въздъхна бабо. Той замълча, а аз наблюдавах как цилиндърче пепел пада от цигарата върху жилетката му на цветя.

— О, Джим, изплюй камъчето, за бога, иначе ще стоим тук цял ден! Просто й обясни, става ли? — намеси се мама раздразнено.

— Ти и Джорджо сте незаконородени. Трябва да сте законно родени, та децата на Джорджо и Хелън да носят законно фамилията Джойс. — Бабо изморено си угаси цигарата и най-накрая се обърна да ме погледне. — Осми октомври е денят, в който с майка ти напуснахме Дъблин.

Вгледах се в пребледнялото му лице, опитвайки се да разбера напълно какво ми казва. Вътре в мен се сблъскваха и разбиваха шок, ужас и недоверие.

— Значи съм копеле? Така ли? — Отпуснах глава в ръцете си. Чувствах се унижена, оскърбена, мръсна. Не бях нищо друго, освен едно копеле. А те бяха лъгали през всичкото това време. Години наред.

— Трябва да се оженим в Лондон, за да станем британски поданици и по този начин вие да сте законно родени. А за да станем британски поданици, се налага да направим така, че да изглежда, сякаш планираме да останем там известно време. Затова съм наел апартамент в Лондон за пет месеца. После можем да се върнем в Париж. — Бабо запали още една цигара, а ръцете му трепереха, докато драсваше клечката кибрит.

— Значи не съм Лучия Джойс, така ли? — Гледах бабо гневно. — Аз съм Лучия Барнакъл, нали? Просто копелето Барнакъл!

Бабо затвори очи:

— Ще бъдеш Лучия Джойс веднага щом се оженим.

— И сте лъгали всичките тези години наред! Какво по дяволите сме празнували, щом през цялото време сме си били копелета? — Крещях, а от устата ми хвърчаха пръски слюнка. — И какви бяха всички тия глупости, че първо бил бракът, а лудориите после? Шибаният ирландски начин, а!

— Мили боже! Успокой се, Лучия. Не е дошъл краят на света. Просто отиваме в Лондон за малко. — Мама се изправи и бутна стола си назад. — Както и да е, за мен е много по-лошо. Родната ми майка ще спре да ми говори, какво остава за другите от семейството в Ирландия.

— Моля? — изпищях. — Разрушихте мечтата ми за работа с Китън! Казахте ми, че съм копеле — нищо повече от нежеланото джереме на някоя курва! Научавам, че сте лъгали мен и всички останали през целия ми живот! Отървавате се от единствения дом, който някога съм имала. И ти ми разправяш, че не е дошъл краят на света? Твърдиш, че по-лошо било за теб? Може да не е краят на твоя свят, но е краят на моя скапан свят! — Извадих си визитките от джоба и ги запратих по нея. После изстъргах със стола назад по пода така яростно, че той падна на една страна. Изритах го и минах покрай мама, бутайки я силно — усетих как залитна настрани.

Докато отварях вратата, изгледах гневно бабо. Цветът беше изчезнал от лицето му, а по обрамчените му в розово очи личеше как е някъде далече. Спрях за секунда. Съобразих, че вината за всичко това е негова, че той и мама бяха разрушили живота ми.

— Не се тревожете за мен! — извиках на излизане от стаята. — Аз съм просто едно копеле. — Тръшнах вратата с всичка сила и избягах в спалнята си. Взех кутията с картички от гардероба, отворих прозореца и ги изхвърлих. Те пърхаха и се въртяха към земята като големи конфети. Минувач с цилиндър погледна любопитно нагоре. Изкрещях през сподавени ридания:

— Не се тревожете за мен — аз съм просто едно копеле!

Мъжът извърна поглед, ускори крачка и изчезна зад ъгъла. „Най-обикновено копеле!“ Чувах как гласът ми се носи над наклонените покриви и комини на Париж, а вятърът отвява думите ми надалеч, много далеч.

Най-после сърцето ми спря да се блъска и гневът ми утихна. Пропълзях в леглото, дръпнах си завивките над главата и се разплаках неутешимо. Не бях госпожа Самюъл Бекет, не бях госпожа Александър Калдър, а сега не бях дори госпожица Лучия Джойс. Бях копелето Барнакъл, съкрушена и ограбена.

Припомних си всичките лъжи, всичките измами на тези, на които вярвах, че ме обичат. Джорджо ме беше лъгал. Бекет ме беше лъгал. Санди ме беше лъгал. И сега се оказваше, че и родителите ми ме бяха лъгали — през целия ми живот. „Сълзите ми никога няма да спрат“, мислех си.

По-късно, много по-късно чух как майка опакова порцелановите съдове, а бабо сваля семейните портрети от стената. Осъзнах, че е истина. Заминавахме за Лондон.